Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (79)

Глава 79

Били знаеше, че е прекалено късно. Обикновено спеше леко и ставаше рано, но днешната непоносима жега и последвалата буря му бяха подействали по странен начин.

Погледна черния часовник „Брайтлинг“, който Бетси му бе подарила преди години. Оттогава не бе носил друг. Той беше отброявал минутите на съвместния им живот, накрая бе отбелязал и нейната смърт. Никога нямаше да се раздели с него.

Сега той му каза, че е спал почти два часа. Били скочи от леглото и веднага застана нащрек, защото се питаше какво ли прави малкото му момиченце. Взе душ, облече къси панталони и зелена памучна риза и отиде да намери дъщеря си.

Изненада се, когато малката Лорийн не отговори на почукването му. Отвори вратата и надникна вътре. Нямаше я. Сети се за Бертран, поколеба се минутка, защото не искаше да нарушава правото му на спокойствие и лично пространство, обаче реши, че той ще знае къде е Лорийн.

Почука на вратата на Бертран и зачака. Отново не последва отговор. Почука отново и натисна бравата. Вратата бе заключена.

— Бертран? — извика.

Камериерката, която буташе количката по коридора, каза:

— Бертран излезе. Видях го заедно с дъщеря ви преди малко.

Били слезе в бара. Беше спал прекалено дълго. Тревожеше се за децата, но предполагаше, че Лорийн няма да излезе в бурята, защото знаеше колко опасни са гръмотевиците. Вероятно бяха решили да разходят кучето и щяха да се върнат всяка секунда. Поръча бира, настани се и се отпусна.

След няколко минути Мак влезе във фоайето с мобилен телефон в ръка. Гледаше загрижено телефона. Били му махна с ръка, обаче Мак вече отново говореше по телефона. Покри едното си ухо с длан и закрачи напред-назад. Говореше бързо и тревожно. На изразителното му лице имаше изражение, което Били не бе виждал преди, веждите му бяха смръщени напрегнато. Затвори телефона с рязко движение.

Мак отиде до Били, седна и поръча водка „Грей Гуус“ с лед.

— Да си виждал случайно Съни? — запита.

Били поклати глава.

— Току-що се събудих. Потърсих децата, но и тях ги няма. Предполагам, че са излезли да разходят кучето.

— Съни ми се обади преди малко, че се кани да направи същото. След това ми остави съобщение, че „Синият Пикасо“ е в залива.

Били подсвирна учудено.

— Което означава, че Валенти се е върнал?

Мак отпи от питието си. Нещо не беше наред. Не му харесваше това, че Съни не се бе върнала. А ето, че сега Били му казваше, че децата също ги няма.

Жълтото куче се втурна във фоайето и се подхлъзна. Изтича при Били, разтърси силно тяло и го опръска. След това скочи върху Мак и едва не го прекатури. Замаха ожесточено с опашка и започна да лае. Подскочи още няколко пъти, изтича до вратата, обърна се и ги погледна.

— Мислиш ли, че иска да отидем с него? — запита Били озадачен. В този миг Пират изкачи стъпалата и се хвърли в прегръдките на Мак.

— О, успокой се, момчето ми, успокой се. — Мак го държеше здраво, обаче Пират лаеше неистово. Скочи на земята, изтича до вратата и застана до Жълтото куче. Главите и на двете кучета бяха обърнати към тях.

Били грабна шапката си и двамата последваха кучетата. Излязоха през портата и свиха вдясно. Мак вече се бе досетил накъде ги водят животните. Вляво беше заливът, в който бе закотвен „Синият Пикасо“.

— Валенти ще избяга — предупреди Били.

— Не и този път. Вече вдигнах на крак бреговата охрана. И ченгетата.

Вече тичаха, макар и да не можеха да настигнат кучетата, чийто лай ги водеше в правилната посока. Съвсем скоро бяха пред „Вилата на Виолет“. Портата бе отворена, както и входната врата. Крендлер буташе по стъпалата инвалидната количка, а в нея седеше, неестествено отпусната, Съни. По лицето й се стичаше кръв. През рамото на Крендлер бе преметната бойна карабина.

Погледът на Мак обхвана всичко това само за части от секундата, без да пропусне злорадството, изписано по лицето на Крендлер.

— Отдръпни се назад, Били! — предупреди го той и го бутна толкова силно, че Били падна в храстите. Не можеше да му позволи да му попречи.

— Ще заловя това копеле! — извика Били и се изправи. Мак отново го бутна.

— Остави ме да се справя!

Крендлер ги гледаше с онази своя високомерна усмивка.

— Eh bien, ако това не е самият супер детектив. Мислех, че можеш да се справиш и по-добре, мистър Райли. Все пак — кимна към изпадналата почти в безсъзнание Съни — вече всичко приключи. Ще остане само да оплакваме мъртвите.

Наклони главата на Съни напред, така че Мак да види зейналата рана и кръвта, която бе започнала да се съсирва.

— Прекалено лошо за нея, че се натъкна на нещо, на което не трябваше. — Сви рамене. — Обаче това е цената, която трябва да плати. А сега също и ти, мистър Райли. Всъщност всички вие сте в моята власт.

Крендлер държеше мощната карабина насочена към Мак. Не се шегуваше.

Мак усещаше малокалибрения пистолет, който носеше под мишница. Той не можеше да се мери с мощното оръжие на Крендлер, дори да успееше да го извади, преди Крендлер да е натиснал спусъка.

— Къде са децата ми? — извика Били и отново излезе със залитане от храстите, с което веднага отвлече вниманието на Крендлер.

Съни изведнъж дойде в пълно съзнание. Вдигна ръка, удари карабината на Крендлер и тя вече не бе насочена към Мак. Той извади пистолета си и се прицели в него.

Карабината лежеше до десния крак на Крендлер. Мак знаеше, че той лесно може да клекне, да я вдигне и да стреля. Все още можеше да нарани Съни или да счупи врата й само с един удар.

Воят на полицейските сирени долетя откъм алеята.

Крендлер бутна, неочаквано и силно, инвалидната количка надолу по стъпалата към Мак. Тя се залюля на ръба и се наклони опасно. Съни полетя надолу, с лице към земята. Крендлер протегна ръка към карабината. За секундата, която имаше, Мак не успя да се прицели добре. Стреля по движеща се мишена.

Викът на Крендлер разцепи внезапната тишина. Мак стреля отново. Крендлер беше на земята и стенеше от болка.

По алеята се зададе полицейска кола със свиреща сирена и мигаща синя лампа, последвана от втора, а после и от трета. Полицаите се изсипаха от тях като тези от „Кийстоун“ от времето на старите неми филми. Първата група обгради Крендлер. Втората изтича в къщата. Някой извика линейка.

Били претича покрай тях по петите на Жълтото куче, което го водеше към будоара на Виолет. А там стоеше Джани Валенти, поставил ръце на раменете на децата, и го гледаше.

— Нямаше да ги нараня — каза Валенти и ги отблъсна от себе си.

— Копеле! — изръмжа Били.

— Татко! — проплака Лорийн, а Били удари Валенти толкова силно, че счупи носа му.

Валенти падна на пода, покрил лицето си с длани. Кръвта бе навсякъде. Лорийн се хвърли в прегръдките на Били. Жълтото куче замаха тревожно с опашка, спряло се пред силно пребледнелия Бертран. А скъпите картини, подпрени на дивана, паднаха бавно, със сценичен ефект, на пода.

— И всичко се случи заради тях! — каза с горчивина Били. Гледаше ги как падат и притискаше дъщеря си до гърдите. Със свободната си ръка бе прегърнал Бертран през раменете.

Навън, Мак бе коленичил пред Съни. Държеше кървящата й глава в скута си, а в очите му се четеше единствено болка.

Тя вдигна поглед към него.

— Е, и ако това не бе полковник Мастърд, който да ме спаси точно в подходящия момент. — Присмиваше му се, напомняше му за старата игра „Улики“, която и двамата обичаха. А той я прегърна с благодарност и я целуна.

— Децата? — запита тя. И припадна.