Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (49)

Глава 49

Бертран бе разочарован предната нощ, след като Лорийн не бе отишла на срещата им. Предположи, че е с баща си и „Ездачите в бурята“, както все още наричаше в мислите си групата от „Вилата на Виолет“. След като чака дълго, накрая се отказа и се скри в леговището си — мястото, където бе в безопасност и никой не можеше да го открие. Не че някой щеше да го потърси.

Спа там, легнал по гръб, е лице, обърнато към звездите на нощното небе, което бе така необятно, че обещаваше цял един нов свят. Който, за съжаление, присъстваше само в сънищата му. Гладът най-после го накара да излезе навън на следващата сутрин. Бе рошав и мръсен, а стомахът му къркореше толкова силно, та бе сигурен, че Каролин ще го чуе и ще го извика още докато е на стълбите. Обаче зад рецепцията не стоеше Каролин, а Рене, която бе прекалено заета с новите гости на хотела, че да го забележи.

Намери бележката, която Лорийн бе мушнала под вратата, и с изненада откри, че се усмихва. Тя искаше да се срещнат в единайсет часа тази вечер. Е, това поне бе нещо, което щеше да очаква с нетърпение.

Взе душ и облече старото си, но чисто поло, завърза късите си панталони със старата вратовръзка на татко и затича надолу по стъпалата към трапезарията. За изненада на сервитьора, изяде всичко, което му предложиха. След това се качи обратно в стаята си, за да слуша дискове на „Доорс“ и да запише в дневника си новите си открития по така наречения научен експеримент. Накрая заспа в очакване падането на нощта.

Като Мак и Съни, Лорийн и Били хапнаха пица в малко крайбрежно бистро, на което попаднаха, без да го търсят специално. Били шофираше по шосето, следващо извивката на брега, а после пое по отбивката, която водеше към Теул, както пишеше на табелата. И се озоваха на малък кей, по едната страна на който се редяха стари къщи, а от другата — кафе-барове върху сенчести платформи, които се вдаваха навътре в спокойните води на залива. На едно от заведенията имаше табела, на която с червени букви пишеше: „Пица“. С мисълта за студена бира „Бъдуайзър“ и пица „Пипероне“, Били бе паркирал колата и ето ги сега, седнали тук.

Малката Лорийн дъвчеше замислено. Беше поискала само парче пица „Маргарита“, но се хранеше вече доста дълго време. Преглъщаше хапките с помощта на „Оранжина“, газираната френска напитка, която обикваше все повече.

— Добре ли си, малката ми? — запита Били загрижен.

— Да, татко.

Били взе второ, а после и трето парче.

— Щастлива ли си тук?

Лорийн го погледна над парченцето, което държеше до устата си. Опитваше се да хапне само сиренето, защото не обичаше препечения край на пицата.

— Татко?

— Да?

— Мислиш ли, че на мама щеше да й хареса да седи тук с нас и да яде пица?

Били спря да дъвче. Лорийн почти никога не споменаваше майка си.

— Да. Мисля, че да. Знаеш, винаги е обичала морето. Средиземно море. А синият бе любимият й цвят.

— Да, той наистина е специален — съгласи се Били.

Лорийн изяде пицата дотам, докъдето имаше сирене, след което внимателно остави остатъците в чинията си. Погледна Били и отпи от „Оранжина“-та си с помощта на жълтата сламка.

— Татко?

— Да, скъпа?

— Мислиш ли, че мама може да ни види в момента как седим тук, хапваме пица и гледаме Средиземно море?

Сърцето на Били се сви. Усещаше болката едва ли не физически. Беше се примирил със смъртта на съпругата си, помнеше я, почиташе я с благотворителност за тексаските ученици, но тя му липсваше винаги и особено в моменти като този, в които малката му дъщеря искаше отговори, а такива просто нямаше.

Неспокойните пръстчета на Лорийн набираха розовия тюл и оставяха мазни петна по него.

— Не знаеш, нали, татко?

Били въздъхна. Протегна ръка през масата и взе нейната, погали пръстчетата й.

— Така е, мила — каза тихо. — Никой не знае. Няма как да разберем. Това е огромна тайна. Можем само да вярваме.

Лорийн стисна ръката му.

— Аз вярвам — каза едва чуто.

— Това е добре. — Били бутна шапката си назад и й се усмихна. — Помни, Лорийн, мама те обичаше.

— Винаги ще го помня — каза Лорийн тържествено. После, напълно променена, погледна часовника си. Беше девет часът. Бяха вечеряли рано според обичаите във Франция. В този час повече французи излизаха за вечеря. Срещата й с Бертран бе в единайсет, а трябваше да изминат целия обратен път до Сен Тропе.

— Ще закъснеем — каза.

Били повдигна вежди.

— За какво?

— О! Исках просто да кажа, че е… късно.

— Нямаш търпение да се върнеш в „Хотела на мечтите“, а? И при онова дете. Бертран. Обзалагам се.

Лорийн затрепка с мигли, но не каза нищо. Нямаше да сподели с никого тайната си.

Били плати сметката и потеглиха.

Беше късно, когато се върнаха в хотела. Били заведе Лорийн в стаята й, целуна я за лека нощ и каза, че ще слезе във вътрешния двор да види дали някой от групата не е все още там за вечеря.

Неспокойна, защото отново закъсняваше, Лорийн се застави да изчака пет минути, като непрекъснато гледаше часовника. След това надникна в коридора. Беше безлюден. Каубойските ботуши затропаха силно, когато затича, и съжали, че не е обула нещо друго. Но вече бе прекалено късно, а не можеше просто да спре тук и да ги събуе. Само след секунди бе в коридора на долния етаж. Гостите на хотела все още вечеряха и той също бе безлюден. Дори нощният дежурен не бе зад рецепцията. Барманът също не се виждаше.

Затича бързо на пръсти. Нещо на бара привлече вниманието й и тя спря да погледне — стъклен шейкър за коктейли, пълен с розова течност. Беше чувала възрастните да говорят за „Космополитън“. Този коктейл имаше същия розов цвят.

Стрелна се, грабна шейкъра и осъзна, че няма къде да го скрие, затова го притисна към тялото си и хукна с всички сили към отворената врата. Шейкърът й се изплъзваше, затова го стисна и с двете си ръце. Забърза по пътечката към плажа, а късата й рокличка от тюл се поклащаше при всяка нейна крачка.

Бертран я чу да се приближава и се обърна точно когато тя се плъзгаше надолу по пясъчната дюна.

— Виж какво донесох. — Тя му показа шейкъра за коктейли.

— Какво е това?

— Розово е — каза тя с надежда. — Възрастните го пият.

— Искаш да кажеш, че е алкохол?

Лорийн сви рамене.

— Защо не го опиташ?

Бертран взе шейкъра и махна капачката. Помириса го подозрително.

— Има плодов аромат.

— Това е сок, но смесен с водка и някакъв друг алкохол.

Бертран вдигна шейкъра към устата си и отпи дълга глътка. След това й го подаде и се облегна на скалата, внезапно присвил очи.

Лорийн го загледа внимателно. Търсеше признаци как му се е отразило питието. След това на свой ред отпи дълга глътка. Изплю течността и направи гримаса.

— И за това нещо твърдят, че има добър вкус?

Бертран взе шейкъра от ръцете й и надникна в него, за да види колко е останало.

— Има още малко — каза и отпи. Лорийн направи същото.

— Уф! — възкликна. — Ето, че вече нищо не остана. А какво ще правим с шейкъра? Не мога да го върна на бара, защото някой може да ме види.

— Остави го на бара на плажа — каза Бертран и изненада сам себе си с бързото си мислене.

Лорийн се изправи. Тя също беше изненадана, но от това, че краката й трепереха.

— Уф! — възкликна за втори път и изведнъж отново седна. — Ти добре ли се чувстваш?

Бертран гледаше някак отнесено собствените си стъпала, които изведнъж бяха приели размерите на огромни чинии.

— Аз никога не се чувствам добре.

Плъзна се по скалата и легна по гръб на пясъка. Лорийн се присъедини към него. Двамата разпериха ръце и втренчиха очи в индиговото небе, по което блещукаха поне милиард светлинки. Падаща звезда освети внезапно и ярко всичко наоколо — като че ли специално шоу, предназначено за тях.

След известно време — нямаше представа колко — Лорийн каза:

— Мислиш ли, че сме пияни?

— Да. — Бертран говореше по-бавно от обикновено.

След още време Лорийн запита:

— Лошо ли ти е?

— Не.

— А на мен ми прилошава — призна тя. — Не знам защо възрастните пият това питие. Трябва да е отрова, щом ме кара да се чувствам по този начин. О! — Задържа дъха си за минутка. — Наистина не се чувствам добре.

— Полага ти се, задето си откраднала — каза Бертран.

— Не съм го откраднала. — Беше изпълнена с възмущение. — Той бе просто оставен там и аз го взех.

— Като сламената шапка.

— О, това ли… — смотолеви тя отбранително.

— Какво щеше да каже майка ти според теб?

Лорийн си пое рязко въздух. Главата й се въртеше, стомахът й се бунтуваше, но казаното от Бертран така я шокира, че забрави за това. Обърна глава встрани, за да го вижда.

— А какво щеше да каже твоята, ако знаеше, че пиеш алкохол?

Бертран грабна шейкъра и с мъка се изправи на крака. Хвана я за ръката и й помогна да стане. Хванаха се един за друг, като се олюляваха леко, заклатушкаха се към бара на плажа и оставиха шейкъра на един рафт, за да бъде открит на сутринта.

Стояха, хванати за ръце, и гледаха морето, което прииждаше бавно и тихо към тях, а после се отдръпваше в никога нестихващата игра на гонещите се вълни. Лорийн съжаляваше, че бе взела коктейла, но ако не беше, Бертран нямаше да заговори за майка си. Нито за нейната.

Бертран се обърна и погледна тяхната скала. Съвсем беше забравил за пелерината и бинокъла си. Пусна ръката на Лорийн и се запрепъва нататък, за да ги вземе. Върна се при нея и внимателно я загърна в пелерината.

— Защо? — запита тя и се засмя, защото рокличката й от тюл караше пелерината да стърчи и тя изглеждаше два пъти по-голяма, отколкото беше.

Бертран окачи бинокъла на врата си и отново хвана ръката й.

— Трябва да скрием тази розова рокличка на балерина — каза сериозно. — За да не те види никой.

— Защо? — запита повторно Лорийн. Стомахът й бе престанал да се бунтува и тя осъзнаваше, че на устните й играе глупава усмивка.

— Защото отиваме във „Вилата на Виолет“ — каза Бертран важно. — Новата щаб квартира на научния експеримент, провеждан от международното дуо търсачи на откраднати предмети на изкуството и бъдещи получатели на наградата.

— Какво е „дуо“? — запита Лорийн.