Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (3)

Глава 2

Полунощ в Ница

Съни чакаше, изпълнена с нетърпение, на летището в Ница, изправена пред гишето на агенцията за коли под наем „Херц“. Самолетът от Лос Анджелис до Париж беше закъснял с пет часа, тя беше изтървала свързващия полет и бе принудена да хване по-късен. Струваше й се, че пътува вече цяла вечност. Гледаше през прозорците към палмите, превити под напора на вятъра, който разтърсваше въртящите се врати. Задаваше се буря. „Мистралът“, беше казала жената от агенцията, бе поклатила глава и бе извила очи към небето.

Тесоро виеше жално, затворена в специална чанта за животни, поставена върху chariot, както французите очарователно наричат количката за багаж. Съни продължаваше да стиска старата си сламена чанта, която бе ветеран от многобройните й пътувания. Беше завързала дръжките й с копринена панделка, за да не изпаднат от нея нещата, които бе сложила вътре последни (и които включваха чисто бельо, в случай че си загуби багажа). А най-отгоре се виждаше един позастарял сандвич с много шунка и сирене, който беше купила на летището в Париж с намерението да го хапне, ако случайно огладнее много. В другата си ръка държеше пластмасова чашка със силно кафе, а чантата, особено „подходяща“ за пътуване, червена с черни кожени дръжки и цип, така че нищо не би могло да изпадне от нея, бе преметната през рамото й. В нея бяха паспортът й, парите и важните документи като например този на отдаването на вилата под наем, и ключовете за „Вилата на Виолет“, както и шоколад и томче на Пруст (На път към Суан), което смяташе да чете на плажа.

Обикновено с грижливо поддържан външен вид, сега изглеждаше раздърпана и измачкана поради пътуването, което бе продължило повече от двайсет и осем часа. Облечена в дънки, тениска и дълга кашмирена жилетка, с кичури коса, изплъзнали се от набързо стегнатия кок, в ръце с няколко чанти и купа багаж в количката, с Тесоро, която продължаваше да вие жално, тя приличаше на пътуваща циганка. Точно в онзи момент, преживяването далеч не приличаше на луксозната ваканция, обещана й от Мак.

Вече навън, с ключовете за колата в ръка, Съни си пое дълбоко дъх, благодарна за чистия и свеж въздух, макар и да бе студен. Леденият вятър се вихреше иззад ъглите и караше сивите, пухкави като памук, облаци да се носят по безлунното небе. Съни отключи колата и бързо напъха чантите в багажника, после освободи кучето.

Тесоро излая и потрепери, изпиша се набързо, изискано като дама, след това доброволно се върна в чантата. Съни й обеща, че скоро ще бъдат във „Вилата на Виолет“, където ще тънат в лукс и удобства и ще имат топло и меко легло, в което ще спят двете заедно.

След като зададе адреса на JPS-а, тя пое на изток в мига, в който бурята най-после се разбушува. Дъждът започна да плиска на потоци върху предното стъкло, а автомобилите по уличното платно буквално пълзяха. Все пак според нея Сен Тропе не бе много далеч или поне така и се струваше, като гледаше картата. Колко ли би могло да продължи пътуването?

Сен Тропе 2:30 след полунощ

Бертран Оливие вървеше по тесния кален път. Нощта бе тъмна като пещера, пълна с прилепи, а дъждът го удряше косо. Бертран обаче обичаше бурите, нощите и самотата.

Носеше пелерина с качулка в камуфлажен тъмнозелен цвят. Очилата му, чиито стъкла бяха дебели, бяха напълно безполезни в този пороен дъжд, но старомодният бинокъл, преметнат през врата му на кожена каишка, беше снабден с малки метални капачета, които покриваха и предпазваха лещите подобно на клепачи. Това бе всичко, от което имаше нужда, за да вижда.

Зад него проблеснаха автомобилни фарове. Сварен неподготвен, той се поколеба секунда, после се скри в храстите и се приведе ниско, за да изчака превозните средства да отминат.

Съни шофираше, със сериозно и мрачно изражение, по калното платно. Не се предполагаше, че вали и в Сен Тропе, това бляскаво кътче на земята, а ето, че се извиваше буря, придружена от такъв потоп, че човек едва ли не очакваше да види пред себе си Ной с неговия дървен ковчег.

— И, повярвай ми, Ной — процеди тя през здраво стиснатите си зъби, — ще се радвам да те видя.

Пътуването продължи като че ли цяла вечност в по-голямата си част по виещи се селски еднопосочни шосета. Беше изтощена и й се искаше да бе останала да пренощува в Ница.

От задната седалка долетя тъжен лай. Тесоро не бе свикнала да е затворена толкова дълго време, пък макар и в луксозната чанта „Вютон“. И сякаш за да засили нещастието й, носът на Съни течеше. Беше готова да се закълне, че е настинала в самолета. Като кихаше и подсмърчаше, а тъжният лай на Тесоро образуваше фона на тези звуци, тя продължаваше да шофира.

Женският глас от JPS-а отново говореше. И то на френски, за бога. А в момента тя не можеше да си спомни нищо от уроците по чужд език в училище.

Чакай минутка! Какво бе това? Натисна рязко спирачките и колата се подхлъзна леко. Дали не бе някаква илюзия? Мираж? Или пък наистина бе видяла мъж, застанал насред шосето?

Сърцето й заби тежко, дланите й се изпотиха и изведнъж съвсем ясно осъзна, че е сама на пътя, който води сякаш в нищото.

Продължи напред. Светлината от фаровете й попадна точно върху мястото, където й се стори, че бе видяла мъжка фигура. Нямаше никого. Съни въздъхна облекчено и се замисли с копнеж за удобствата и уюта, които я очакват във „Вилата на Виолет“.

Бертран Оливие излезе от храстите. Насочи бинокъла към колата и загледа как червените светлини се стопяват в далечината. Видя, че шофьорът е жена. И че е сама. Знаеше, че единственото място, където би могла да отива по това шосе, е „Вилата на Виолет“. Бертран я познаваше много добре — и отвън, и отвътре. Знаеше също така, че в момента е празна.

Затича по шосето към нея.