Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (81)

Глава 81

Лев се бе подпрял на бара, както често правеше. Само че този път това бе барът на „Мулен дьо Юбер“. Пиеше студена минерална вода „Перие“ с лимон и не откъсваше поглед от Белинда, която, препасала бяла престилка върху дънките си, търчеше до кухнята и обратно, за да сервира специалитетите за вечерта — говеждо в сос, печено агнешко от алпийските хълмове, което ухаеше ароматно на розмарин и мента. Лев си обеща, че ще хапне от него по-късно, когато пиковият час отмине и клиентите отидат да се разходят в топлата и ясна нощ в Прованс.

Като гледаше Белинда в обикновена тениска и дънки, без грим, с подстригана руса коса, без нито един диамант по нея, мислеше, че никога не би познал колко е богат съпругът й.

Сара мина забързано покрай него, понесла пет чинии, като пазеше равновесие. Държеше по една чиния, на едната й ръка между китката и лакътя бяха поставени две, а на другата — една. Сара очевидно бе работила като сервитьорка и преди. Трябваше да признае, че тя изглежда добре в белите къси панталони и със загорелите си слаби крака, прекалено мършави за неговия вкус. Тя му намигна дяволито, като мина покрай него.

— Знаеш ли какво? — Постави ръце на хълбоци и го огледа от главата до петите. — Изглеждаш точно като бодигард.

— Така ли?

— И знаеш ли какво още? Тази мелодия, която винаги си подсвиркваш? Изпълняват я „Дъ Поугс“^[1]. Заглавието на песента е „Лято в Сиам“.

— Господи, Сара, права си. Тя буквално ме подлудява. — Сара не бе от типа момичета, за които се очаква да знаят за пънк група като „Дъ Поугс“.

— Бяха любимите ми изпълнители в колежа. Имам всички техни плочи, както и онези, които Шейн Макгауън е издал сам. По онова време мислех, че са много романтични.

Това не бе определение, което Лев би приписал на грубите ритми на групата и невъобразимата врява, която вдигаха. Те биха могли да вдигнат не само сградата, но и продажбата на всякакъв алкохол. Но като се замислеше малко повече, му се струваше, че Сара е права. Сред техните песни имаше и прекрасни мелодии и нежна лирика, която разчувстваше сърцата на момичетата.

— „Коледа в Ню Йорк“ — спомни си Лев една от своите любими мелодии.

— Най-добрата! — Двамата удариха отворените си длани и Сара продължи работата си. Спря при вратата на кухнята и се обърна. — Хей, знаеш ли какво? — запита. — Прекарвам страхотно! — Усмихна се широко, когато мина уверено през вратата.

Нейт седна до Лев. Изглеждаше различно тази вечер. Беше по-отпуснат, имаше провансалски вид, реши Лев с усмивка. Бяла риза, дънки, сандали и червено памучно шалче, завързано на врата. Гъстата му тъмна коса бе израснала доста дълга, беше загорял от ходенето на плаж и ездата на мотора, но въпреки всичко пак изглеждаше като типичния нюйоркски турист в чужбина.

— Трябва непременно да опитате агнешкото — каза Нейт и пресуши чашата червено вино, а после отиде зад бара и я напълни отново. — По-добро е от всичко, което съм опитвал.

— По-късно. — Лев беше дежурен. Докато Белинда бе тук, негово задължение бе да я наблюдава. Телефонът му звънна. Погледна екрана и видя, че е Мак.

— Окей, — какво има?

Слуша около минута, после каза:

— Шегуваш се с мен. — Погледът му срещна питащите очи на Нейт. — Но тя е добре — каза накрая. — А децата?

Слуша още малко, после каза, че ще предаде на останалите и ще се свърже отново с него.

— Какво? — запита Нейт.

Лев погледна Белинда и Сара, които търчаха между трапезарията и кухнята, където разговаряха с Роджър. Наистина се забавляваха и поне веднъж не мислеха за Джаспър Лорд.

— Ще ти кажа по-късно — увери го. — Когато двете свършат работа и ние всички ще можем да поговорим.

Беше почти полунощ, когато най-после се настаниха около голямата кръгла маса близо до бара. Напълниха чашите с вино и поднесоха пълни чинии агнешко, подправено с розмарин и ментов сос, отстрани на което бяха поставени малки цели задушени картофки. Всички бяха гладни, хранеха се с апетит и бъбреха щастливи. Лев никак не се радваше, че трябва да им съобщи новината.

Усещаше ясно погледа на Нейт върху себе си, но изчака да се нахранят и да се облегнат назад, да отпият глътка вино и да въздъхнат от удоволствие.

— И така, имам новини за вас — каза.

Те слушаха мълчаливо разказа му за случилото се във „Вилата на Виолет“.

— О, мили боже! — извика Белинда. — Възможно е било Съни да загине! И бедните деца също.

— Мъжете са зверове! — възкликна Сара и извика горчива усмивка по лицето на Нейт. — Искам да кажа — някои добави. — Като Крендлер и Валенти.

— Не можем просто да седим тук и да разговаряме за това — каза Белинда. — Трябва да се върнем и да се уверим, че всичко е наред… Имам нужда да прегърна Съни.

— И децата — добави Сара.

Лев забеляза, че Сара е пребледняла под загара, и разбра, че е уплашена. Насилието беше на светлинни години от нейното спокойно ежедневие. Най-лошото, което й се бе случвало досега, бе, че е избрала неподходящ приятел.

— Знам какво си мислиш — каза му неочаквано Сара. — Че единствената неприятност в живота ми е онзи мъж, когото допуснах прекалено близо до себе си.

Лев я гледаше изумен.

— Вярно е — каза тя. — Но аз обичам Съни. И децата. Обичам и теб, Белинда. И теб, Нейт. — Погледна Лев. — Дори теб. А сега вече и Малкълм и Роджър.

Готвачът се облегна назад. Погледна предпазливо Малкълм, защото не бе сигурен, че разбира какво става.

— Изминах дълъг път — каза Сара — и няма да позволя приятелите ми да изпаднат в униние сега. Трябва да се върна и да се уверя, че са добре.

Лев погледна часовника си и каза:

— Да изчакаме поне зората да изгрее. — Знаеше, че няма да успее да ги разубеди, но се надяваше, че на дневна светлина щяха да бъдат по-склонни да се вслушат в гласа на разума.

— Ще тръгнем след зазоряване — каза Белинда.

Нейт нададе стон.

— Пак ли?

— Трябва да се уверим, че са добре. — Сара проявяваше твърдоглавие. — После ще се върнем тук.

Тъй като не можеше да ги подчини на волята си, Лев трябваше да се съгласи с тях.

— Все пак е опасно — предупреди ги. — Съпругът на Белинда може по всяко време да се върне там.

— Не и сега, след като му забраниха достъп в страната — каза Белинда уверено.

Лев въздъхна. Нима тя не разбираше, че в Европа няма граници? Джаспър Лорд можеше да влезе с кола във Франция от всяка една посока и да пристигне в Сен Тропе едновременно с тях. Лев бе сигурен само в едно — че този път няма да използва червения хеликоптер.

Въпреки тревогата си, Сара не искаше да тръгне. Обзалагаше се, че Нейт също. Беше забелязала букета слънчогледи в червената ваза на каменния перваз. Само влюбен в къщата мъж би направил това.

Двете с Белинда бяха настанени в голямата спалня на най-горния етаж. Под тях, в жълтата стая, беше Нейт, а Лев спеше на дивана в дневната стая.

След като се върнаха от „Мулен дьо Юбер“, Сара погледна през прозореца и си помисли, че мракът никога досега не е бил толкова гъст. Никъде не светеше. Виждаше се само индиговочерният вътрешен двор, който спеше също като жителите на селото. Тишината и спокойствието събудиха у нея копнеж, който ясно й даде да разбере, че иска да остане тук. Щеше да говори с Малкълм и Роджър да я назначат на постоянна работа като сервитьорка. Каза си, че все пак всички започват от дъното, а и се бе забавлявала наистина страхотно тази вечер, беше бъбрила с клиентите, които нито веднъж не се бяха оплакали дори когато храната им не бе сервирана веднага.

Белинда бе седнала в леглото, все още по тениска, и гледаше втренчено в пространството пред себе си. Сара си помисли, че изглежда изтощена. И как би могло да бъде другояче, когато този неин полудял съпруг я преследваше, готов да я убие? Обаче никога нямаше да я намери тук.

Прозорецът приличаше на черно петно на голата каменна стена.

— Прилича на картина на Ротко^[2] — реши Белинда. — А после, когато изгрее пълната луна, ще бъде друг художник. Представи си, Сара, Нейт може да има различна картина всяка нощ.

Спогледаха се, но все още не отронваха нито дума за онова, което заемаше първо място в мислите им.

— Господи, Сара — каза Белинда с треперещ глас най-после. — Можеха да бъдат убити.

— Можеха — съгласи се Сара. — Но не са и ние трябва да се върнем и да им кажем, че ги обичаме.

— По-добре е да ги целунем — каза Белинда.

Сара й хвърли критичен поглед.

— Ти изглеждаш така, сякаш е по-добре да целунем теб. Трябва да избягаш от съпруга си завинаги.

Белинда сви рамене.

— Въпросът е как да го направя.

— Развод. — Сара бе практична.

Белинда се засмя.

— И кой ми го казва? Момичето, което се раздели с приятеля си само преди две седмици. И какво се случи? Той дойде да я търси. Двете с теб имаме много общо, Сара. Или поне имаме еднакъв вкус към мъжете.

— Знам. — Сара разбираше колко е трудно. — Но се страхувам за теб — каза простичко.

Сините очи на Белинда този път не блестяха, когато каза:

— Аз също съм уплашена, Сара.