Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (12)

Глава 12

Кан, диамантеният град на Средиземноморското крайбрежие, блестеше в ясния слънчев ден, а Мак шофираше внимателно „Пежо“-то по Кроазет, като спираше на всеки няколко метра, за да могат натоварените с покупки летовници да претичат през пътното платно. Морето, в момента вдясно от него, беше гладко и блестящо, плажовете бяха пълни, а вляво от него бяха терасите на грандхотелите, също претъпкани с хора, които се наслаждаваха на късен обяд или ранна чаша шампанско.

Паркира на огромния многоетажен паркинг „Грей д’Албион“, след това спря такси. Офисът на мадам Ларио беше далеч от елегантната и изискана крайморска ивица и лъскавите маркови бутици. Той се намираше на улица, лишена от дървета, в тясна четириетажна сграда с прашни прозорци и стълбище, по което бяха разпилени боклуци. На много от вратите имаше табелка, указваща, че помещенията се дават под наем.

Мак помоли шофьора да го изчака и започна да изучава имената, изписани по медните табелки до звънците. И видя надписа: „етаж 4, Ларио, №401“. Натисна звънеца и зачака. Както и беше очаквал, не чу жуженето от домофона, което щеше да му осигури достъп. Без съмнение, мадам Ларио или каквото бе истинското й име, отдавна се беше изнесла. Натисна звънеца за портиера на сградата.

Нетърпелив и раздразнителен женски глас изпълни въздуха:

— Qui est la?

— Je cherche Madame Lariot.

— Lariot? Pas ici.

Мак се сети за няколко френски думи и с мъка ги сглоби в изречение, с което да запита къде е отишла мадам Ларио. Но портиерката му отговори, че няма ни най-малка представа. Ларио беше заминала и това бе всичко.

Той си записа адреса и телефонния номер на компанията за отдаване на сградата под наем, чиято рекламна табела бе отвън, след това каза на шофьора на таксито да го откара в хотел „Карлтън“.

Често се казва, че няма по-добро място, откъдето можеш да наблюдаваш живота, от терасата на „Карлтън“, добил световна слава заради филмовия фестивал в Кан. Сега хотелът беше Мека за туристи от цял свят, за богати и елегантни жени, търсещи приключение, както и за красиви млади мъже и начинаещи филмови звезди, впуснали се в търсене на успеха. Тук се събираха не само филмови величия, но и истински кралски величия, за да се насладят на гледката на по чаша „Круг“. Еспресото бе силно и ароматно, в капучиното плаваше най-гъстата сметана, а сервитьорите познаваха всекиго и вероятно знаеха всичко.

С Пират, следващ го по петите, Мак започна да си пробива път през тълпата и успя да се настани до малка маса под благодатната сянка на син чадър, откъдето можеше да наблюдава движението по Кроасе, както и летовниците на плажа. Поръча „Стела Артоа“ и croque monsieur, френската версия на препечен хляб с шунка и сирене, както и купа вода за кучето. После извади мобилния си телефон и набра номера на агенцията за отдаване под наем.

В гласа, който му отговори, се долавяше тревожна нотка. Мак не би могъл да го обвини. Вероятно не се печелеше особено чрез отдаването под наем на евтини офиси, при това — на съмнителни особи. Каза на мъжа кого търси и беше осведомен, че Ларио е заминала, но те не са уведомени за къде. Била платила наем за шест месеца и заминала няколко дни преди изтичането на срока.

Мак отпи от бирата си, сервирана му във висока чаша и толкова студена, че едва я държеше. Запита дали мадам Ларио е оставила адрес, на който да се свържат с нея, макар да знаеше отговора още преди да е задал въпроса. Следващият му въпрос беше важен.

— С чек ли плати?

— Разбира се. Всички постъпват така. Никой не плаща в брой в нашия бизнес.

— Тогава, monsieur, вие трябва да имате името на банката, както и номера на банковата й сметка.

Настъпи дълга тишина, после мъжът каза сковано:

— Не мога да давам подобна информация.

— Нека, в такъв случай, да ви обясня какви са обстоятелствата. — И Мак му разказа за измамата, осъществена от мадам Ларио.

За втори път настъпи дълга тишина.

— Това не е моя работа — отговори предпазливо агентът. — Не искам да се замесвам.

„Обзалагам се, че не искаш“, помисли си Мак, а на глас каза:

— Monsieur, нека ви обясня. Става въпрос за следното. Ще дадете номера на банковата й сметка или на мен, или на полицията. Изборът е ваш.

Поредното мълчание. Сервитьорът му донесе croque monsieur и Мак отхапа със задоволство. Беше забравил кога се е хранил за последен път.

— Ще ви дам исканата от вас информация — каза най-после агентът. — Един момент, моля.

С телефона, притиснат до ухото си, Мак отпи от бирата, като продължаваше да се наслаждава и на сандвича си, и на шествието, което преминаваше пред очите му. Не беше правилно, но все пак хвърли парче и на Пират. Кучето го погълна на една-единствена хапка и вдигна поглед с надежда за още. След минута агентът се върна на телефона и даде на Мак информацията.

— Сега, надявам се, няма да има нужда полицията да се свързва с мен — каза той и в гласа му отново се долови тревога.

Мак го увери, че е разбрал правилно. Не добави, че нещата стоят така поне за момента. Кой знаеше какво можеше да стане след известно време?

Междувременно, имаше онова, което искаше. Небето бе синьо, бризът — нежен, слънцето грееше. Той беше в Южна Франция и красиви жени, облечени в летни рокли, се спираха да погледат Пират и да му кажат колко е сладък, докато в същото време му хвърляха подканващи погледи. Мак им се усмихваше в отговор и с чувство за вина си мислеше за Съни.

По пътя обратно към хотела реши, че по-късно ще се обади на помощника си Роди в Малибу и ще му нареди да провери банковата сметка на Ларио, както и да провери кои са собствениците на „Вилата на Виолет“, които живееха в Париж. И накрая щеше да реши дали да се обърне към полицията.

Утре щеше да отиде отново във вилата и да открие какво наистина е положението, и защо, по-точно, вила в Южна Франция е останала без посетители от години.