Адам Блейк
Измамата Мъртво море (8)

7.

Адресите на Розалинд Барлоу и Стюарт Барлоу бяха едни и същи. Братът и сестрата живееха заедно — по-точно, бяха живели заедно — в малка кокетна къщичка след околовръстното в предградието Марстъм, което сигурно някога е било село. Също като Уилям и Каролин Хершел, или брат и сестра Уърдсуърт, като Емили, Ан и Шарлот и брат им Брамуел. Кенеди също имаше брат и затова подобни съжителства й се струваха съмнителни. Гадже у дома бе достатъчно натоварващо, а пък ако има и брат, това е сигурна гаранция за още по-забавено развитие и невротична зависимост.

Десет минути след началото на срещата тя се отказа от първоначалната си преценка. Роз Барлоу беше силна, уверена, висока, едра, с гъста кестенява коса, достойна да бъде увековечена в някоя героична царствена скулптура — от онзи тип жени, които често наричат мъжки момичета. Беше петнайсет години по-млада от брат си и къщата бе нейна, наследство от родителите им. Стюарт Барлоу живееше там от години, без да плаща наем, а през това време Роз бе работила в отдела по ценни книжа на нюйоркска банка. Наскоро се беше върнала в Лондон заради по-добро назначение в Ситито и така се бе озовала в един дом с брат си за няколко месеца, докато той намери къде да живее. А сега заяви, че тя пък си търси друго жилище.

— Имам приятелка, при която мога да се приютя за няколко дни. След това ще се опитам да си намеря нещо по-близо до центъра. Ако нищо не се продава, ще взема квартира под наем. Със сигурност няма да остана тук.

— Защо? — попита Кенеди, изненадана от категоричността на жената.

— Защо? Защото тази къща е на Стю. Всяка вещ в нея е негова и му е отнело години да я подреди така, както му харесва. По-скоро бих я продала на някого, който я харесва в този вид, отколкото да изгубя две години, за да я превърна в нещо, което би подхождало на мен. Ще е сякаш… — опита се да се усмихне тя — ще е сякаш той се опитва да ме задържи, а аз му разтварям пръстите един по един. Ще е ужасно.

Роз прие съвсем спокойно новината, че разследването се възобновява.

— Добре! — беше всичко, което каза.

Седяха във всекидневната, в която имаше карикатури на Пънч от XIX век по стените и старо викторианско бюро, което някой беше превърнал в барче. Открита стълба със съвременен дизайн без издигащи се от перилата колони разделяше помещението на две — необичайна гледка за едноетажна къща. Вероятно Барлоу беше правил ремонт в мансардата и сега там имаше стая.

— Поискали сте аутопсия — каза Кенеди и постави на масата малката чашка с изключително силно еспресо, което Рос й беше поднесла. — Значи ли това, че вече сте подозирали, че смъртта на брат ви не е нещастен случай?

Роз тракна нервно със зъби.

— Бях сигурна, че не е — отвърна тя. — И казах на полицая, който идва да оглежда тук, точно защо. Но видях, че не ме слуша, и затова се наложи да настоявам за аутопсия. Отдавна се движа сред работохолици и познавам признаците на преумора. Трябва да вдигаш шум, да им проглушиш ушите, иначе претупват и нищо не свършват.

Кенеди беше съгласна с това, но си премълча. Не беше дошла тук да се жалва.

— Предполагам, че е бил местен полицай — каза тя. — Униформен ли беше?

— Да, униформен — намръщи се Роз, докато си припомняше. — Не попитах за ранга му. Имаше номер от цифри и букви на рамото, но не видях нашивки или звезди. Доста години съм живяла в чужбина, но според мен беше обикновен полицай, освен ако не са сменили отличителните знаци на униформите.

— Да — каза Кенеди. — Така е.

Радваше се, че Роз можеше да си припомни такива подробности две седмици по-късно. Което значеше, че сигурно щеше да се сети и за други неща със същата яснота.

— Какво според вас се е случило със Стюарт? — попита тя.

— Бил е убит.

— Добре. Защо мислите така?

— Той ми каза.

Сигурно изненадата на Кенеди си бе проправила път изпод професионалната й неутрална физиономия, защото Роз продължи още по-ентусиазирано, сякаш се бяха опитали да я оборят:

— Така е, каза ми три дни преди да се случи.

— Че ще бъде убит?

— Че някой може да го нападне. Че се чувства заплашен и не знае какво да прави.

Тонът на Роз се втвърдяваше и ставаше по-рязък. Като видя това, Кенеди нарочно започна да й говори успокоително.

— Сигурно е било ужасно и за двама ви — каза тя. — Защо не се обадихте в полицията?

— Стю го направи, когато разбра, че го следят.

— На конференцията.

— Да. Тогава.

— Но ако наистина е бил заплашван…

Кенеди внимаваше с всяка дума. Виждаше, че другата жена не обича да бъде разпитвана. Беше склонна да вижда във въпросите агресия, ако не са представени възможно най-неутрално.

— Обясни ли тогава за какво става въпрос? — попита тя. — Имам предвид, когато се обади в полицията, каза ли, че е следен? Или е имало и още нещо? Нещо, което е премълчал? Питам, защото никъде в докладите не се споменава за заплахи.

Роз поклати глава и се намръщи.

— Казах, че се чувстваше заплашен, а не че е бил заплашван. Сподели с полицията всичко, което можеше да бъде проверено. Останалото… са били просто впечатления, предполагам. Но съм сигурна, че се страхуваше. Не по принцип. А от нещо конкретно. Сержант Кенеди, брат ми не беше много уравновесен. Когато бяхме деца, той имаше склонността внезапно да се изпълва с ентусиазъм — колекционерски мании, пристрастяване към комикси и култови сериали, ей такива работи. А и беше доста емоционален. Затова имах основателна причина да реша, че преувеличава, че прави от мухата слон. Но не беше така. Този път беше различно.

— Как така различно?

— Някой беше влизал тук късно през нощта и бе ровил в нещата на Стюарт. Това не си го беше измислил.

Кенеди отвърна автоматично:

— Оплакахте ли се за това?

Имаше предвид дали са събрани някакви улики. Дали е документирано някъде.

— Разбира се, че се оплакахме. Иначе нямаше как да си получа застраховката.

— Значи нещо е било откраднато?

— Не. Нищо, доколкото знам. Но имахме нужда от нови ключалки и задната врата се нуждаеше от поправка. Взломаджията беше влязъл през нея.

— Кога стана това — преди или след като професор Барлоу е забелязал, че го следят?

— След това. Тогава и аз започнах да приемам всичко сериозно. Но за вас очевидно това не се отнася.

Защото никой не е свързал уликите, дори и след като са намерили Барлоу мъртъв, помисли си Кенеди. Вероятният преследвач е изскочил на светло чак след като са излезли резултатите от аутопсията, а всички доклади за проникването в къщата и преследването вероятно бяха изгубени в системата. Същински фарс. Централният криминален регистър не беше никак нов, нито сложен. Предполагаше се, че вече е автоматизиран и намира всичката информация, свързана с един случай, щом той се въведе в служебната база данни. Стига да попълниш правилно полетата, предишните разследвания сами си изскачат и няма нужда да ги търсиш.

Но не и този път.

— По всичко личи, че сме действали много бавно в началото — призна Кенеди. Опитваше се да неутрализира враждебността на Роз Барлоу с разкаянието си. — Но ако сте права, тогава защо взломаджията не е нападнал брат ви тук, в къщата? Да не би да го изненадахте? Чухте ли го да влиза?

Роз поклати глава.

— Не, не го чухме — каза тя. — Открихме, че някой е влизал, след като слязохме на следващата сутрин.

Значи има нещо скрито тук, мотивът едва ли е бил само убийството на Барлоу. Убиецът като нищо можеше да го умъртви в къщата, а не в колежа. Даже щеше да е по-лесно, ако го бе изненадал в съня му.

Кенеди отново се замисли за ужасната бъркотия в кабинета на Барлоу. Може би това не беше обичайното състояние на нещата. Може би някой е влизал и там. Погледна към косите слънчеви лъчи, които проникваха през разтворените пердета. Във въздуха висяха прашинки. Думата „убийство“ звучеше нереално в тази стая. А сценарият, според който трупът на Барлоу е влачен нагоре по стълбите в сградата на историческата катедра, за да бъде хвърлен надолу, й се струваше абсурден и мелодраматичен. Но за разлика от Стюарт Барлоу Кенеди не действаше емоционално. Тя се основаваше на улики, а те сочеха към нещо заплетено и отвратително. Убийство, предшествано от проникване с взлом, значеше умисъл или мотив, с които се целеше нещо повече от нечия смърт.

— Обсъдихте ли с брат си какво може да е искал човекът, проникнал в дома ви? — попита тя. — Ако проф. Барлоу се е страхувал, дали е било защото е притежавал нещо конкретно? Нещо ценно, което е мислил, че някой може да пожелае?

Този път Роз се поколеба, но накрая отново поклати глава в знак, че не знае.

— Възможно е, но Стю почти никога не говореше за работата си с мен, защото знаеше, че ме отегчава до смърт. Но напоследък доста общуваше със „Знаещите“. Което означава, че е работил върху нещо старо. Но те най-често се занимават със снимки или транскрипции, не с оригинали. Няма причина да е държал ценни артефакти в къщата.

— „Знаещите“? — повтори Кенеди.

— Това е интернет общество на палеографи, хора, които се занимават със стари ръкописи и печатни текстове.

— Професионални учени като брат ви ли?

— Да, но и такива, за които това е хоби. Мнозина се забавляват по този начин.

— Как бих могла да се свържа с тях?

Роз сви рамене.

— Съжалявам, но не знам. Използвам компютър само за таблици с баланси и за електронна поща. Те имат някакъв… форум? Уебстраница? Дори не знам какво точно. Ще трябва да питате някой от колегите на Стю. Мисля, че точно от тях трябва да започнете. Не се сещам за нищо друго в живота на Стю, което може да стане причина да го следят или да го нападнат.

Кенеди си спомни какво й беше казал Елис.

— Той е пишел книга. Дали там не е имало нещо сензационно или противоречиво? Нова теория или оборване на стара? Нещо, което да е накърнило нечия репутация?

Роз изведнъж стана мрачна. Помълча известно време и отговори с треперещ глас:

— Стю работи върху проклетата книга от цели десет години. Все казваше, че сигурно ще я завърши на смъртното си легло.

Млъкна, а след това добави с по-хладен и равен тон:

— Проблемът беше, че не можеше да реши каква да е темата. Отначало бяха старите християнски секти: гностици, арианство, несторианство. След това реши да е за Ириней Лионски. Накрая се спря на Скоросмъртницата. Мисля, че когато последно говорихме за това, точно така ми каза. Скоросмъртницата. Щеше да направи напълно ново тълкувание на Скоросмъртницата.

Кенеди й направи знак с ръка да продължи, което й спести необходимостта да признае на глас, че няма никаква представа за какво й говорят. Но предположи, че не е за нелегален алкохол.

— Скоросмъртницата — обясни Роз — е средновековен превод на изгубена версия на Евангелието на Йоан. Тъмна Индия, освен ако човек не си пада по изследване на препинателните знаци. Не мисля, че нечия репутация беше свързана с книгата на Стю. Дори неговата собствена. Някои университети изискват от преподавателите си публикации, за да ги оставят на щат. Стю имаше професура, така че не бързаше.

Кенеди й зададе още няколко въпроса, най-вече за колегите на Барлоу от „Принс Рийджънтс“ и приятелите му от интернет. Роз не знаеше много, очевидно не беше част нито от публичния живот, нито от личните пристрастия на брат си.

Кенеди стана да си ходи, но тогава на Роз й хрумна нещо.

— Майкъл Бранд — каза тя, сякаш отговори на въпрос, който Кенеди вече й бе задала.

— Кой е той?

— Един от „Знаещите“. Той е единственият, чието име Стю е споменавал пред мен. Може дори да не се наложи да го търсите далеч, ако искате да говорите с него. Работи в Лондон в момента, или поне така възнамеряваше преди няколко седмици. Стю се срещна с него вечерта, преди да умре.

— Просто като приятели или…?

Роз разпери ръце.

— Нямам представа. Но беше отседнал в хотел някъде в Уест Енд, близо до колежа. Достатъчно близо, за да може Стю да отиде пеша дотам. Може да са говорили за всичко това. Може би дори Бранд е дошъл точно по тази причина.

Тръгнаха заедно към вратата, а Роз продължаваше да подрежда спомените си:

— Не беше „Блумсбъри“ — промълви тя. — Нито „Грейт Ръсел“. Някъде наоколо и името беше от две думи. Две кратки думи.

Отвори вратата. Кенеди прекрачи прага и се обърна с лице към нея.

— „Прайд Корт“ — заяви Роз. — Хотел „Прайд Корт“.

— Много ми помогнахте, госпожице Барлоу — каза Кенеди. — Благодаря ви.

— За нищо — отвърна Роз неутрално. — Просто направете същото и за мен.

Телефонът на Кенеди звънна точно когато тя се върна до колата си. Позна номера, беше от участъка и се изкуши да не вдигне, но можеше Самърхил да я проверява. Отвори капачето с палец, а с другата ръка зарови за ключовете си.

— Кенеди.

— Здрасти. Крис Харпър е.

— Как върви?

— Страхотно. Сериозно, сержант, коефициентът ми на полезно действие е в небесата.

Кенеди натисна копчето на ключа и се чу характерният електронен звук от отключване на колата, но тя не бързаше да отвори вратата.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

Харпър се засмя развълнувано, но успя да преправи гласа си като на отегчен мачо.

— Преди аз да се захвана, имахме само един труп. А сега имаме три.