Адам Блейк
Измамата Мъртво море (36)

35.

Някой гореше цветя. Стълбището се бе превърнало в казан, пълен с нагорещен въздух, който миришеше на подпалени венчелистчета. Като огнен ад на полянка през лятото. Тилмън нямаше много въображение, но в главата му нахлуха образи на пожертвани и съсипани рози. Това бе миризма, изискваща опрощение.

Кенеди изруга до него. За миг му се стори, че окаменя. След това се свлече на колене. Той си помисли, че се моли, но след това осъзна, че търси. Взе пакета с компактдисковете.

— Няма време! — каза й Тилмън.

— Ще намеря време — озъби му се Кенеди и скъса опаковката.

Дори не се налагаше да крещят, защото пожарът все още не вдигаше толкова шум, макар да се разгаряше бързо. Може би това беше по-обезпокоително от миризмата: пламъците се разрастваха тихо, но ефективно.

Тилмън отиде до вратата и излезе навън в горещината. Стълбището сякаш бе запълнено с гъсто вещество, през което трябваше да си пробие път. Стигна до завоя, зад който ослепителната бяла светлина се гърчеше като жива. Хвърли бърз поглед натам и той му беше достатъчен, за да разбере, че нямаше как да преминат през това място. Долният коридор се бе превърнал в пещ, достатъчно гореща, за да ги опече, докато плътта им се отдели от костите.

Прозорците, помисли си той. Но те бяха заковани с дъски. Освен този в стаята с компютрите.

Затича обратно нагоре към стаята. Кенеди тракаше по клавиатурата и пъхаше диск в машината.

— Кенеди! — извика той. — Хедър!

Тя не му отвърна.

— Трябва да се махаме оттук!

— Само на долния етаж има пожар! — каза Кенеди през рамо. — Разполагаме с няколко минути.

Тилмън я сграбчи за ръката и я обърна с лице към себе си.

— Димът ще ни убие — припомни й той. — Знаеш го. Да вървим.

Тя се поколеба за миг, след това неохотно кимна.

— Разбий прозореца. Идвам веднага.

Той отиде с бърза крачка до прозореца и се огледа за нещо, с което да избие стъклото от рамката. Тя извади диска от компютъра и го пъхна в джоба си.

Тилмън се доближи до сървърите и взе най-горния в ръце. Беше свързан с останалите с кабели, които той изтръгна с ритник.

— Това е доказателство! — извика Кенеди тъжно.

— След три минути ще е разтопена пластмаса — тросна й се Тилмън.

Удари стъклото веднъж, дваж, три пъти. То се разби още след първия удар, останалите два бяха за разчистване на стърчащите парчета по ъглите на дограмата, за да не се порежат фатално, докато прекрачват. Тъкмо замахваше за четвърти път, когато нещо се блъсна в дървенията на прозореца от външната страна и разпръсна трески на сантиметри от лицето му.

След секунда се чу звук от полуавтоматично оръжие. Тилмън инстинктивно клекна и вторият изстрел профуча покрай ухото му, достатъчно близо, за да усети как раздвижи въздуха и се заби в гипсовата замазка на тавана. По главите им се посипа бял прах.

Кенеди се взря в дупката на тавана и изруга. Тилмън си помисли, че може да е изпаднала в ступор. Това се случваше и на най-добрите по време на криза и най-подходящото средство да ги извадиш от унеса беше да ги удариш. Създаваха по-малко проблеми в безсъзнание, отколкото ако се паникьосат.

Но той грешеше. Кенеди обмисляше ситуацията. Тя огледа стаята, накрая се насочи към покрита купчина и дръпна покривалото. Това я извади от равновесие за известно време, защото пред очите й се откри труп, който досега бе скрит от погледа им.

— Ах, ти, жалко копеле! — чу я да казва Тилмън. — Трябваше… мамка му, мамка му!

И млъкна. Изтича навън от стаята, влачейки покривалото със себе си. Тилмън я последва, защото предположи какво се кани да направи. Нямаше да ги спаси, но щеше да им спечели време.

Намери я в банята. Вече пускаше крановете на мивката и ваната и се опитваше да накъса покривалото на ленти. Той извади ловджийския си нож от колана и й го подаде, без да каже дума. С него тя успя да отреже неравен триъгълник от плата. Тилмън го взе от ръцете й и го напои във водата, която вече бе напълнила мивката. През това време Кенеди отряза нова лента за себе си.

Когато парчетата бяха напълно мокри, ги увиха около главите си. Така щяха да се предпазят за кратко от дима и да отложат отравянето. Осигуриха си вратичка. Но вратичка към какво?

Стаята вече се пълнеше с дим, по който искрите от горящата долу хартия се плъзгаха като фенери по река. Пожарът вдигаше много по-силен шум, ревеше като демон по стълбището и наваксваше пропуснатото време. А и с маските на лицата им беше невъзможно да говорят.

Стълбището не можеше да се ползва за бягство. Някой отвън ги чакаше да си покажат главите през прозорците, за да ги убие. Какво им оставаше?

Кенеди го потупа по рамото и му махна. Той я последва отново в стаята с компютрите. Тя посочи нагоре. На тавана имаше капак. Тилмън закима ентусиазирано и вдигна палец. Добре, да го направим.

Натрупаха неотворени кутии с листове и си направиха стълба. Той повдигна Кенеди, за да може тя да отвори капака — който, слава богу, не беше заключен! — и след това да се покачи горе. Последва я, като стъпваше внимателно по струпаните кутии. Подскочи и се хвана за ръбовете на отвора. Дървото изскърца достатъчно силно, за да се чуе и сред ужасния пукот на пламъците, но издържа. Тилмън вкара лактите си вътре и Кенеди го издърпа.

Пространството под покрива беше пълно с гъст сив дим на кълба и стълбове, толкова плътни, че с нож да ги режеш. Когато тръгнаха през тях, зад гърбовете им оставаха черни следи като тунели към отминалото време.

Беше прекалено да се надяват, че ще зърнат дупка към чистия въздух, но тя и не им трябваше. Керемидите бяха отпреди войната, вероятно още от деветнайсети век. Всяка бе закрепена на дървен щифт по традиционния начин, който осигуряваше изключително добър баланс. Но чамовите летви бяха толкова стари и проядени от дървеници, че Тилмън успя да ги откачи с голи ръце. Двамата с Кенеди разчистиха достатъчно голяма дупка и излязоха през нея на полегатия покрив.

Беше като да се измъкнат през дупка в ледена покривка на езеро. Околността й беше нестабилна и се огъваше под тежестта им. Плъзнаха се надолу към улука, който също не изглеждаше много сигурен.

Стана още по-опасно, когато след секунда една от керемидите в края на покрива избухна, разбита на остри като бръсначи парченца, които се забиха в лицата им. Тилмън чу откос от пистолет. Дори успя да познае модела с доста голяма точност. Беше лек, но мощен „Зиг Зауер 226“, вероятно версията „Келерман“ с двойно действие и две изходни положения на спусъка: от онези, които ченгетата като Кенеди сигурно са използвали преди 40-и калибър да превземе всичко.

Тилмън се скри зад ръба на покрива и прилепна максимално към керемидите. Кенеди направи същото, даже около секунда преди него.

Но ръбът не можеше да ги спаси. Просто щяха да са на най-високата точка, когато покривът се срути, което най-вероятно щеше да стане след две минути. Ако преди това не ги уцелеше куршум, щяха да паднат обратно в огнения ад и да имат късмет, ако не си счупят вратовете.

Но не това имаше предвид Кенеди. Тя гледаше вляво от Тилмън, към задната част на сградата. Той проследи погледа й и видя накъде бе насочен или какво търсеше: най-близкия хамбар, който бе на около пет метра от къщата. Намираше се успоредно на основната сграда и на фасадата му имаше дупка, в която някога е бил поставен прозорец. От двете й страни се виждаха отворени дървени капандури със слоеве нескопосано нанесена боя: ориентири за крайната точка на късия им полет.

Беше опасно, но не и невъзможно.

Кенеди започна да пълзи по ръба на покрива. С крайчеца на окото си Тилмън забеляза раздвижване долу. Дръпна я точно когато куршумите се заудряха в керемидите край тях. Валяха като кос метален дъжд, след който изригваха фонтани от осколки. Той извади револвера си и отвърна на огъня, за да спечели малко време и да предупреди стрелците да не се отдалечават много от стените на къщата в търсене на по-добра видимост за прицелване.

— Мамка му! — извика Кенеди гневно и объркано. — Това си е жива касапница!

Тилмън изпразни револвера в мрака под тях, след това се претърколи по гръб, за да презареди. Имаше два резервни пълнителя, модифицирани HKS 255, готови за употреба. Свърши всичко за няколко секунди, но виртуозността не му вършеше никаква работа.

Стреляше в тъмнината, осветявана само от пламъците, които започваха да се провират през процепите на керемидите. Знаеше, че има нищожен шанс да улучи някого и просто щеше да стане по-лесна мишена. Можеше обаче да отвлече вниманието на убийците, докато Кенеди отиде до края на покрива и скочи.

А след това те щяха да отидат до хамбара и да си я застрелят на спокойствие. Трябваше да измисли нещо по-добро, с по-сигурни възможности за оцеляване.

Погледът му се плъзна по камиона и се върна пак на него. Дали да не взриви резервоара? Това, че изобщо обмисляше подобна идея, показваше колко е отчаян. Като оставим настрана градските легенди, доказвано е многократно, че резервоар на превозно средство не може да се запали, като го простреляш. Куршумът не генерира достатъчно топлина, а и обработеният петрол е стабилен. Ако изскочи искра от удара на куршума в метала, може и да се получи, но шансът беше по-малък от едно на милион и нямаше смисъл да действа хазартно.

Оставаше му само една глупава каскада, за която дори Джони Ноксвил би се замислил дали да изпълни.

Тилмън порови в джоба си и намери кутията кибрит, която носеше със себе си още от Фолкстоун. Отвори барабана на револвера, потупа го в дланта си и един куршум се плъзна навън и падна в ръката му.

Кенеди го гледаше учудено.

— Движи се към хамбара — каза й той. Тя не го чу през маската, затова той я свали и я захвърли. Тук въздухът беше по-чист, а и най-вероятно нямаше да загинат от отравяне с дим. — Движи се към хамбара — повтори той.

— Ще ме видят — отвърна му Кенеди.

— Няма значение. Тръгвай натам, приближи се колкото можеш, но не скачай, докато… скочи, когато гледат в друга посока.

— Към какво? Накъде ще гледат?

— Към красивите светлини — каза дрезгаво Тилмън.

Насочи вниманието си към куршума, .454 „Казул“, модифициран от гилза за „Колт“ .45, класика, превърната в малък шедьовър. Създателите му Казул и Фулмър се опитали да създадат куршум за лов на най-едър дивеч и затова искали да увеличат мощта, но без да чупят ръката на стрелеца. Идеалното решение било съчетанието на капсула за пушка и гилза за пистолет и така достигнали налягане от 410 мегапаскала и скорост от над 500 метра в секунда.

За пистолет с нисък откат като „Уника“ това беше идеалната амуниция. Обикновено Тилмън се придържаше към фабрично изработените куршуми, но понякога си правеше и собствени от месингови гилзи и капсули по стара ирландска рецепта.

Затова знаеше, че когато отвори със зъби гилзата, тя няма да избухне и да отнесе долната половина на лицето му.

Кенеди се отдалечаваше от него, пълзейки по покрива, и куршумите вече свистяха далече от нея. Тя се бе притиснала плътно към керемидите от другата страна на ръба и се беше превърнала в трудна мишена, но още имаше опасност някой патрон да я отнесе. Дори да не я ранеше смъртоносно, пак можеше да я накара да се изпусне и да се плъзне надолу. Точно в момента сигурно се чудеше дали Тилмън я използва за мюре, докато сам обмисля как да скочи от другата страна на покрива с надеждата, че няма да си счупи крака или гръбнака при приземяването.

Той отвори кутията кибрит и отхапа главите на двайсетина клечки. Сдъвка ги, докато се превърнат в гъста паста. След това изплю гадната отровна смес в гилзата. Беше се получила нещо като каша от фосфор и слюнка. Затвори гилзата и я запечата със зъби. Стискаше здраво, докато не усети, че емайлът им ще се начупи. Но дори и тогава шансът проклетата самоделка да избухне в барабана си оставаше петдесет на петдесет. Майната му, вече беше решил.

Кенеди се бе отдалечила и притиснала към широк комин на две трети от дължината на покрива. Той я прикриваше сравнително добре, но също така блокираше пътя й и тя трябваше да се изправи на крака или поне на колене, за да го заобиколи. А стрелците бяха проследили придвижването й и сигурно вече имаха по-добра възможност да се прицелят. Бяха напълно невидими в непрогледния мрак долу, само дулата им просветваха, когато стреляха. Тилмън можеше да се цели в тези светлинки, разбира се, но знаеше, че само идиот би останал на мястото си, след като е стрелял.

Щеше да се придържа към план А, където А беше първата буква на „абсурден“.

Преброи до три наум и се изправи. Прицели се внимателно, въпреки че знаеше колко добре се вижда под светлината на пожара зад него. Покрай рамото му премина куршум и почти го облиза. Втори се удари в керемидата между краката му.

Затаи дъх, съсредоточи се върху целта, изолира се от целия свят и натисна спусъка.

Нощта моментално се превърна в ден, или по-точно в деня на Страшния съд, когато Господ решава, че повече няма да търпи.