Адам Блейк
Измамата Мъртво море (13)

12.

Крис Харпър мразеше рутинните и монотонни задачи, а още повече мразеше това, че беше добър в тях. След като се обади на всички участници в Лондонския исторически форум, без да стигне до нов труп, той се зае с останалите две точки от списъка на Кенеди.

Администраторът му съобщи, че за съжаление Майкъл Бранд е напуснал хотел „Прайд Корт“. Тръгнал си преди няколко седмици, на 30 юни. Това беше три дни след смъртта на Барлоу и Хърт и два след кончината на Девани. Сестрата на Барлоу се оказа права: Бранд е бил в Лондон през цялото време, докато неговите приятели от форума на „Знаещите“ са измирали при живописни и съмнителни обстоятелства. След това е изчакал няколко дни и е отлетял към нови хоризонти. Може би беше дошъл да предупреди Барлоу, или да му донесе или вземе нещо от него. Може да познава убиеца. А може и той да е убиецът. Но всички тези хипотези някак си не се връзваха с факта, че е останал в този евтин лондонски хотел цели два дни след трагедиите.

— Остави ли домашен адрес? — попита той.

Администраторът се дърпаше, но спря, след като Харпър му спомена за провежданото разследване. След това, без да се пазари, му съобщи адрес в Хихон, Испания, заедно с телефонен номер.

Харпър му благодари, затвори и набра номера. Чу сигнал, който му даде да разбере, че не се е свързал, последва тракване и един дразнещо надменен глас заяви: „Съжалявам. Номерът ви не бе разпознат. Съжалявам. Номерът ви не бе…“.

Харпър влезе в избирателните списъци на Испания през системата на Интерпол и въведе адреса: „Кампо дел Хардин“ 12. На него се водеха три имена — Хорхе Игнасио Архиз, Роса Изабела Архиз и Марта Пачеко. Нямаше никакъв Майкъл Бранд, а телефонният номер бе различен от онзи, който Бранд беше оставил. Харпър го набра и Хорхе Архиз вдигна на първото позвъняване. Дали познава Майкъл Бранд? Хорхе говореше достатъчно добър английски, за да увери детектива, че и представа няма кой е този човек.

Харпър отмести данните за Бранд настрани и започна да търси „Знаещите“.

Първият резултат, който търсачката извади, беше интернет форум със същото име, зад чиято достопочтена лъскава първа страница бяха скрити стотици неразбираеми дискусии за тълкувания и разпознавания. Тълкувания и разпознавания на какво? Май нямаше как да разбере. Темите във форума обикновено носеха заглавия като „Варианти на попиване на пигмента 1–100, NH папирус 2.2.1 — 3.4.6“; „РН 1071 изображение в инфрачервения спектър — с филтър 1000nm!“; „Проблеми със заин^[1] в DSS 9Р1, ред 14, позиция 12“. На Харпър му изглеждаше като санскрит. В някои от постингите наистина имаше санскрит и авторите им дори не се извиняваха за това.

Харпър намери формуляр за контакт в менюто, но имейл адресът, към който водеше, беше в домейн за безплатна поща, което означаваше, че сигурно не е бил променян с години и най-вероятно не работеше. Въпреки това Харпър изпрати съобщение, но не се надяваше някой да го прочете. А и не можеше да напише нищо във форума, без да се присъедини към общността, а това щеше да отнеме много време.

Върна се към резултатите от търсенето и стесни избора си, като прибави и името Барлоу в полето. Първите два нови резултата бяха безполезни автоматични комбинации от думи. „Четете Знаещите Барлоу истории и вижте Знаещите Барлоу снимки и видео!“ Но третият беше кратък постинг в друг форум, в който се съобщаваше за награда, присъдена на доктор Сара Опи за научни постижения. Сред многото отговори имаше и един от Стюарт Барлоу, в който пишеше „Напълно го заслужаваш, Сара!“. Беше отпреди година и половина. Постингът се беше появил в резултатите от търсенето на Харпър, защото сред интересите в профила на доктор Опи бе записано и членството й в „Знаещите“. А доктор Опи работеше на щат в Университета на Бедфоршър, но не в историческия факултет (какъвто там май нямаше), а в този по компютърни науки и технологии.

Харпър набра номератора на учебното заведение и поиска да говори с доктор Опи. Когато секретарката го помоли да остави съобщение, той се представи и обясни, че става въпрос за разследване на убийство. Само след секунди вече говореше със самата доктор Опи.

— Много се извинявам, че ви притеснявам — започна той, — но съм в екипа, който разследва смъртта на професор Стюарт Барлоу. Доколкото знам, двамата сте били част от една и съща организация, която се нарича „Знаещите“.

От другата страна на линията настъпи дълго мълчание. Харпър тъкмо се канеше да го наруши, когато доктор Опи най-накрая му отговори, но с въпрос:

— Кой сте вие?

Гласът й беше на доста по-млада жена, отколкото бе очаквал, но също така беше напрегнат и рязък, изпълнен с недоверие. Вече й беше казал кой е, но го повтори.

— Казвам се Кристофър Харпър. И съм детектив в Агенцията за тежки и организирани престъпления на Лондонската полиция…

— А аз как да съм сигурна? — прекъсна го тя още преди да е приключил официалното си представяне.

— Затворете и проверете — предложи й Харпър. С това нарастващо с всеки ден количество трупове параноята й изглеждаше съвсем оправдана. — Обадете се в Ню Скотланд Ярд, поискайте оперативния отдел и попитайте за детективите. Дайте им името ми и им кажете, че аз съм ви помолил да ми се обадите. Аз ще съм все още тук и тогава ще можем да поговорим.

Очакваше да му затвори, но тя не го направи. Все още чуваше приглушените звуци от движенията и дишането й, което значеше, че е на линията.

— Казахте, че става въпрос за Стюарт.

— Ами не само. Има и още две неща.

— Какви неща?

Харпър се поколеба. „Съставям списък на мъртви историци. Да познавате някого?“ Звучеше му като преднамерен въпрос дори само като си го помисли.

— Вижте — каза той, — защо не затворите и не ми се обадите вие? Мисля, че ще ви е по-лесно да говорите, ако се уверите, че не ви лъжа.

— Искам да знам за какво става въпрос — каза гласът от другата страна на линията, който се бе вдигнал с половин тон от напрежение.

Харпър пое дълбоко дъх. Когато още бе униформен, което беше допреди само една година, завиждаше на детективите за авторитета им, за естествения начин, по който успяваха да всяват респект. Но може би това се учеше с времето.

— Става въпрос за подозрителни смъртни случаи, които си приличат — каза той и се опита малко непохватно да замаже ефекта. — Евентуално. Евентуално подозрителни.

Чу се глухо тупване, сякаш слушалката беше паднала от ръката й на пода или се бе ударила в нещо, докато жената се е извъртала.

— Ало? — каза Харпър. — Там ли сте още?

— Какви смъртни случаи? Кажете ми? Какви смъртни случаи?

— Стюарт Барлоу. Катрин Хърт. Самир Девани.

Доктор Опи издаде полусподавен стон.

— О, господи! Значи не са били… не са били нещастни случаи?

— Почакайте — каза Харпър. — Всичките ли ги познавахте? Доктор Опи, това е важно. Откъде ги познавахте?

Отвърна му тракване от другата страна, последвано от бръмчене. Почака минута и половина, не беше сигурен какво да прави. Ако се обадеше пак на номератора, телефонът му щеше да дава заето, докато го препратят до факултета, а после и до нейния вътрешен номер. Ако тя сега го набираше, а не просто му беше треснала слушалката, нямаше да може да се свърже с него.

Точно когато се отказа и посегна към телефона, той иззвъня. Харпър вдигна.

— Външен разговор за теб — каза телефонистката. — Някоя си доктор Опи.

— Давай я — отвърна Харпър. — Свържи ме.

Шумът от телефонната централа се смени с тишина от другата страна на линията.

— Доктор Опи?

— Да.

— Откъде познавахте тези хора?

Знаеше какъв ще е отговорът, което донякъде обясняваше усещането му за дежавю, когато тя каза:

— Бяха от „Знаещите“. Членуваха в това общество. И…

Той почака. Но тя не каза нищо.

— И?

— Работеха по един и същ превод.