Адам Блейк
Измамата Мъртво море (34)

33.

— Тук е — каза Кенеди. — Следващата отбивка вляво. Виж, ето го и знака.

Беше невъзможно да го пропуснат, дори в падащия мрак. Изглеждаше точно така, както Роз Барлоу го бе описала: златното крило на „Г“ в „Гълъбарника“ беше безумно мелодраматично и превръщаше целия надпис в жалка картинка. Ниската главна постройка и няколкото порутени хамбара зад нея бяха в пълен контраст с гръмкия надпис. Фермата спешно се нуждаеше самият бог Хермес да се спусне с въже от небето.

Чакълена пътека водеше до входа, но беше прекалено тясна за камиона. Сивата вектра на Коумс бе паркирана пред къщата в пълен разрез с правилата за обиск и здравия разум. Тъй като пътеката беше непроходима, поне за такова голямо превозно средство като откраднатия камион, Тилмън зави надясно и пое през високите до кръста плевели към едно по-широко място до главната сграда, където спря. Кенеди се огледа за Коумс, но той май все още бе вътре. Което означаваше, че е намерил нещо. Имаше поне половин час преднина, а сигурно бе изминал и пътя по-бързо от тях с леката кола. По всичко личеше, че фермата „Гълъбарникът“ не беше задънена улица. Кенеди се опита да овладее вълнението си и слезе от кабината. Автоматично огледа наоколо, но с изключение на чакълената пътека цялото пространство между главната сграда и по-малките й сателити бе обрасло с плевели и храсти. Ако имаше следи от гуми или стъпки, те нямаше как да се видят. Ако почвата беше мокра, Кенеди можеше да коленичи и да разтвори растителността.

Във фермата и околността беше напълно тихо. Бяха на пет километра от най-близкото село, което подминаха по пътя (на поляната играеха крикет, на едно дърво бе подпряна черна дъска, на която пишеха резултата — сцена отпреди век), наоколо не се виждаха други къщи или селскостопански постройки. „Гълъбарникът“ имаше пет-шест запуснати хамбара и помощни сгради, струпани съзаклятнически около къщата. Барлоу много правилно беше избрал точно това място за таен базов лагер на проекта си за Скоросмъртницата, ако наистина го беше ползвал с такава цел. Освен това не беше оставил следи. Сякаш те двамата — и Коумс, разбира се — бяха първите, наминали насам през последните десет години. Фермата изглеждаше порутена и пуста. Всички прозорци, освен един бяха заковани с дъски, а този, който не беше, бе счупен. Боята по дървената рамка беше олющена, а декоративният покрив на верандата пред входната врата се бе изсипал като коремна херния.

Тилмън също слезе от камиона и за миг остана като Кенеди на място. Но докато тя оглеждаше земята за следи, той обходи с очи външността на къщата — вероятно търсеше някакви признаци на живот. Погледна към Хедър, сви рамене, поклати много леко глава и тръгна към вратата. Тя го последва.

Вратата изглеждаше недокосната, но само на пръв поглед. Тилмън посочи безмълвно това, което Кенеди вече бе видяла и сама: нацепената на трески повърхност точно под бравата. Някой я беше насилил с лост, за да я отвори.

Кенеди бутна вратата с крак. Тя се открехна на няколко сантиметра със силно скърцане.

— Казах ти, че ще стигне преди нас — обърна се тя към Тилмън.

Той изсумтя незаинтересувано.

— Ще ни запознаеш ли, или да те изчакам в камиона?

— Влез. На този етап толкова сме се отклонили от оперативните правила, че вече няма никакво значение. Ще си споделим всичко, което открием, независимо дали на Коумс му харесва или не. А и той има интерес също като мен да си мълчи за подробностите.

Бутна за втори път вратата с крак и я отвори. Вътре в къщата цареше пълен мрак дори в такъв ясен ден, във вратата се очерта непрогледен черен правоъгълник.

— Коумс! — извика тя. Не последва отговор, нито се чу ехо. Гласът й потъна в тъмнината.

Кенеди прекрачи прага и вдиша тежкия застоял дъх на помещението: напълно необезпокояван в мрака се носеше мирис на влажна хартия и мокър плат. Изпита тревога, когато раменете й се отъркаха в нещо твърдо от двете страни — сякаш пространството се стесняваше след вратата и преминаваше от тунел в коридорче.

Отново извика името на Коумс, този път по-силно. И отново гласът й потъна притеснително в тъмнината.

Кенеди заопипва около вратата с надеждата да намери ключа на лампата. Пръстите й докоснаха нещо меко, хладно, с неравни ръбове. Когато прошумоля, тя се досети, че е хартия. Очите й започнаха да се адаптират и тогава видя купчина хартия на височината на раменете си точно до вратата. Ключът на лампата беше точно над нея. Натисна го и светлината от голата крушка освети пространството пред тях. Двамата с Тилмън замръзнаха на прага и се ококориха.

— Мамка му! — промълви Тилмън.

Не беше просто купчина хартия, а единствената, която не стигаше от пода до тавана. Коридорът пред тях беше дълъг около три метра, имаше по една врата вляво и вдясно и една в дъното. Покрай стените се издигаха купчини хартия, които оставяха място колкото един човек да мине между тях. На места се налагаше да се обърнеш настрани, за да не ги закачиш. Изглеждаха нестабилни, но никоя не се беше срутила, може би защото бяха затиснати между пода и тавана и натъпкани плътно.

В другата стая, която виждаха в дъното на коридора, имаше още струпани книжа във формата на зле построена пирамида, която заплашва да се срути. Сякаш някой бе пълнил стаята методично с листове, но после се беше отказал от подредбата и бе оставял следващите там, където му е било най-лесно.

Кенеди взе горния лист от най-близката купчина — онази, която стигаше до рамото й. На нея имаше напечатани неразбираеми поредици от букви и цифри. Всички бяха главни в шрифт сан сериф. Изпълваха изцяло страницата без празни места помежду си, отстрани имаше полета от около сантиметър. Никакви прекъсвания на поредицата и никакви нови редове. Нищо не показваше дали това е един завършен документ или част от друг, по-голям.

Кенеди показа листа на Тилмън. Той го огледа набързо и вдигна очи към нея.

— Надявах се да намерим дискове — каза тя.

Тилмън се изсмя развеселено и недоверчиво.

Кенеди продължи напред, като внимаваше да не докосне кулите от листове. Вътре беше топло, носеше се остър мирис на застояло и тя изпита тревожното чувство, че влиза в нещо живо — сякаш някакво същество я поглъщаше или преминаваше на обратно пътя през родовия канал. Не й се искаше да изглежда нервна или разколебана до спокойния и непоклатим Тилмън. Затова избута в дъното на съзнанието си лошите си предчувствия и ги заключи с катинар.

— Взе правилното решение — каза Тилмън зад нея. — Предполагам, че това пред нас е проектът на Стюарт Барлоу.

— Не знам — промърмори Кенеди. — Все още не съм видяла нищо, което да ми прилича на евангелие.

И нищо, което да прилича на онова копеле — Коумс.

Продължи бавно и внимателно напред. Голите дъски скърцаха под краката й и тежката застояла миризма ставаше все по-силна с напредването им към вътрешността на къщата. Зад първата врата вляво се откри друга стая, пълна с купчини листове. Първата вдясно беше празна, с изключение на малко строителни материали: наполовина пълна торба цимент и няколко купчини дъски. Последната врата водеше към нещо като коридор, от който към горния етаж тръгваше тясно, стръмно стълбище. Две други затворени врати в него се оказаха заключени.

Тилмън й направи знак с ръка да се отдръпне и ритна вратите, отвори ги с лекота с по един удар, като вдигна крак на височината на кръста си. Едната се оказа нов склад за книжа, а другата — кухня. Кенеди се заинтригува от кухнята. Влезе в нея и се огледа. До мивката имаше чайник. Вдигна капака му и видя, че вътре има малко вода. До него имаше кана за чай, потънала в сива плесен.

През това време Тилмън се справи с хладилника. Отвори вратата, примигна и покри лицето си с ръка.

— Виж това — извика той към Кенеди.

Тя се приближи и погледна през рамото му. Вътре цареше пълно разложение: зеленясало мляко, мухлясало сирене, изгнили до кафяво ябълки.

— Колко време им трябва, за да се развалят толкова? — попита той. — Два месеца?

— Може би по-малко — промълви Кенеди. — Усещаш ли колко е топло вътре, Тилмън? Вече минаха шест седмици от смъртта на Барлоу. Може би е идвал тук редовно, докато го убият.

И ако е било така, помисли си тя, това значи, че е прикривал следите си по-добре от мен. Аз заведох смъртта със себе си в Парк Скуеър. А този аматьор е успял да запази голямата си тайна въпреки всичко. И убийците му още не са я открили.

Тази мисъл повлече след себе си друга. Щом Коумс вече е влизал, защо онези врати все още бяха заключени? Нещо не беше наред. Освен ако още е тук и е намерил нещо толкова интересно, че продължава да се занимава с него. Или пък ги е чул да идват.

— Тук няма нищо друго — каза Тилмън. — Да огледаме горе.

— Дай ми секунда — каза му Кенеди.

Върна се до вратата, излезе и огледа хубаво на 180 градуса. Не се виждаше нищо и никой, тишината се нарушаваше само от глухо грачене на врана в далечината.

Влезе обратно и затвори вратата. Тилмън я гледаше очаквателно от другата страна на коридора. Тя му кимна и той тръгна нагоре. Като му пазеше гърба, Кенеди погледна зад всяка врата и в ъглите на складовете за книжа, където зад неравните купчини може да се бе скрил някой или нещо. Нямаше нищо. Когато изкачиха стълбите, се натъкнаха на златна мина.

Разбира се, и там имаше книжа: още убити дървета, превърнати в кубични метри разпечатки. Същите безсмислени поредици от букви и цифри на всеки лист, който Кенеди разгледа отблизо. Но когато светнаха лампата в голямата спалня, в която нямаше легло, сред кулите от листове А4 имаше друга купчина от сиви пластмасови кутии с логото на „Хюлет Пакард“.

— Прилича на стереоуредба — измърмори Тилмън.

— Сървъри — каза му Кенеди. — С такива машини правят триизмерните специални ефекти в киното. Някой е имал нужда от много мощен компютър.

Посочи към дървена маса до прозореца. На нея имаше монитор и клавиатура, свързани с кабели към сървърите. От тях пък тръгваха други кабели, които стигаха до разклонители, чиито продължения се кръстосваха сложно и се губеха в контактите на стените или излизаха от стаята. Един от тях се издигаше нагоре и преминаваше през капак на тавана. Очевидно в стаята нямаше достатъчно контакти, за да се захранят всички уреди, които имаха нужда от електричество. Дори с три-четири разклонителя пак се бе стигнало до контактите на другите стаи. От едната страна на масата върху други кутии беше метнат набързо брезент — вероятно пак компютри, които още не бяха пуснати в действие или пък бяха заменени, защото не са вършели работа.

Това беше стаята с единствения незакован с дъски прозорец, върху който обаче от редица пирони висеше асиметрично голямо парче плат. Човекът, който беше работил тук, очевидно се бе разкъсвал от противоречия — от една страна, е искал светлина, но също така се е опитвал да не се разсейва с красивата гледка, която се откриваше през стъклото. Или пък е искал да се скрие.

На бюрото имаше само десетина листа — скромно количество в сравнение с останалата част от къщата. Виждаше се и пакет компактдискове, все още неразопакован.

Кенеди отиде до масата и включи компютъра. Чу се бръмчене и операционната система започна да се зарежда с тих звук, който барикадите хартия погълнаха.

Тя насочи вниманието си към листовете на бюрото. Очакваше същите безкрайни поредици от букви и цифри, но това, което видя, я накара да възкликне. Тилмън взе друг лист, за да види какво толкова я бе развълнувало. Текстът на него не беше форматиран, между буквите нямаше разстояния и те бяха разположени една до друга от началото до края на страницата. Разликата с другите листове, която бе накарала и Кенеди да извика, беше, че тук имаше изписани истински думи.

„ИИСУСМУДАДЕБЛАГОСЛОВИЯТАНАРЪЦЕТЕСИКОЯТООТКАЗВАШЕНАДРУГИТЕДОРИТЕЗИКОИТОГОСЛЕДВАХАИМУКАЗАНАРИЧАТМЕСПАСИТЕЛНОКОЙЩЕСПАСИМЕНБОЖЕИСКАРИОТМУОТГОВОРИЩОМТАКАВАЕВОЛЯТАТИТОАЗЩЕТИСЛУЖАИИСУСКАЗАНАИСКАРИОТТИЩЕБЪДЕШНАЧАЛОТОИКРАЯТАЛФАТАИОМЕГАТАИДРУГИТЕСЕРАЗГНЕВИХАЧЕТОЙБЕНЕГОВЛЮБИМЕ“

Текстът, написан с главни букви без никакви разстояния между тях, им приличаше на пиянски брътвеж. Свършваше насред думата, все едно раздрънкалият се пияница току-що е осъзнал, че смисълът му бяга, и е решил да си легне.

Компютърът зареди и Кенеди се изправи пред интерфейс, какъвто никога не беше виждала. Върху черен фон се виждаха бели папки с имена като: „СИСТЕМА, БИОС, СИГУРНОСТ, УСТРОЙСТВА, ПРОГРАМИ, ПРОЕКТИ“.

Тя седна зад масата. Столът, направен от стоманени тръби, се клатеше, така че трябваше да се наклони, за да го задържи в стабилно положение. Кликна върху „ПРОЕКТИ“ и пред нея се появи нов списък. В него имаше само два записа: „ГЛАВНА ДИРЕКТОРИЯ и СКОРОСМЪРТНИЦАТА“.

Кликна върху „Скоросмъртницата“. Появи се очертана с червено кутийка, в която трябваше да напише парола.

Кенеди отвори дамската си чанта и извади оттам бележника. Отгърна на последната страница, където бе преписала думите от листчето на Сара Опи.

„О, що ти липсва, бледен рицар, де

скръбно твоят взор се рей? Повяхнаха треви

и птица вече в леса не пей.“

Написа цифрата 1, а след това бързо прибави 226652. Натисна „Enter“, но нищо не се случи, освен че кутийката, в която трябваше да добави паролата, примигна и отново остана празна.

— Какво беше това? — попита Тилмън.

— Преписах тези думи от лист, който беше у Сара Опи, преди да умре — отвърна Кенеди. — Каза ми, че са подсказка за паролата й. Това е куплет от стихотворение на Кийтс — La Belle Dame Sans Merci. „Красивата дама без милост“. Всъщност оригиналният куплет е следният:

„О, що ти липсва, бледен рицар,

де скръбно твоят взор се рей?

Повяхнаха треви и птица

в леса не пей.“

— Тя си е поиграла с началото и края на стиховете и е направила така, че във всеки един да има точно седем думи. Добавила е и една дума.

— Значи смяташ, че паролата е от седем знака? — каза Тилмън.

— Да. И току-що опитах с първия стих, реших, че Опи е имала предвид броя на буквите във всяка дума.

Опита същото с втория и третия стих. Нищо. Кутийката всеки път примигваше, знаците изчезваха, щом Кенеди натиснеше „Enter“, и машината отново очакваше вярната парола.

— Първите букви — предложи Тилмън.

Кенеди опита и това, но без успех. След това пробва и двата вида комбинации от букви и цифри на обратно. Кутийката продължаваше да премигва загадъчно срещу нея и отказваше да я пусне. Тя тихо изруга.

— Трябва да е нещо очевидно — отбеляза Тилмън. — Няма смисъл от подсказка, която изисква толкова мислене.

Кенеди захапа долната си устна и се замисли дълбоко. Нещо очевидно, но не първите букви нито дължината на думите.

Защо има три поредици от по седем думи, а не само една? Щом са по седем на всеки ред, значи паролата е от седем знака, но може би и броят на редовете означаваше нещо. Въведе броя на буквите на всяка трета дума.

„ти-рицар-твоят-рей-и-в-пей

2-5-5-3-1-1-3“

Компютърът усърдно си мърмореше нещо известно време, после екранът стана напълно черен и след малко върху него се появиха имена, вероятно на файлове

„СКОРОСМЪРТНИЦАТА СУРОВО 1, 1–7

СКОРОСМЪРТНИЦАТА СУРОВО 2, 8–10

СКОРОСМЪРТНИЦАТА СУРОВО 3,11-14a

СКОРОСМЪРТНИЦАТА СУРОВО 4, 14b-17

СКОРОСМЪРТНИЦАТА ЧАСТИЧНО 1, 1–7

СКОРОСМЪРТНИЦАТА ЧАСТИЧНО 2, 8–10

СКОРОСМЪРТНИЦАТА ЧАСТИЧНО 3, 11-14a

СКОРОСМЪРТНИЦАТА ЧАСТИЧНО 4,14b-17

СКОРОСМЪРТНИЦАТА ПЪЛНО 1, 1–7

СКОРОСМЪРТНИЦАТА ПЪЛНО 2, 8–10

СКОРОСМЪРТНИЦАТА ПЪЛНО 3, 11-14a

СКОРОСМЪРТНИЦАТА ПЪЛНО 4, 14b-17“

Кенеди кликна на първия файл: „СКОРОСМЪРТНИЦАТА СУРОВО 1, 1-7“. Екранът примигна, чу се отново глухото потракване на твърдия диск и тогава пред нея се показа нов списък.

„Далат 2 подобни

Вав 3 подобни 1 с разстояние

Семкат 2 подобни 2 разстояния

Хе — точно съвпадение

Реш — точно съвпадение

Мим — 1 подобно 1 разстояние

Тау — точно съвпадение“

Тя плъзна мишката надолу, за да види колко записа има в този списък: бяха може би около няколкостотин.

Затвори файла и отвори един с надпис „ЧАСТИЧНО“. Той се оказа доста по-интересен.

„Той каза/наказа/показа недрата/небето (справка 7) нощем/още когато (справка 4) можеше (6,7,2) да дойде това (справка 21) воля/моля (в?)(справка 3) това/тези/този/ (21,4,6) той беше (вмъкни 2) дал (справка 5) на тях в/на/а получи/улучи (тях?) око/ако къде/където (те?) видяха душата/дъгата (справка 18) те/техния край/рай (пуснаха?) и него (справка 33)“

— Някакви идеи? — попита Кенеди Тилмън, като кимна към монитора.

Той досега беше чел през рамото й.

— Превод — предположи Тилмън.

— В името на файла има думата „частично“ — напомни му Кенеди. — И всички тези варианти на думите показват, че на места не са били сигурни и затова изброяват алтернативи. Работили са по превод на документ.

— Скоросмъртницата.

— Най-вероятно. Не, чакай. Скоросмъртницата е превод, нали така? На Евангелието на Йоан. Тоест ръкописът, по който са работили, е на английски. Никой не знае кой е оригиналният документ и на какъв език е бил, така че това предположение отпада.

Кенеди взе отново най-горния лист и прокара поглед по непрекъснатата редица от букви.

„ТОГАВАНЕПОЗВОЛЯВАЙНАТВОЯСЛУГАДАСЕМЪЧИНАПРАЗНОБОЖЕИБЕЗНАГРАДАНАГРАДАТАКОЯТОЩЕТИДАМЩЕЕПОГОЛЯМАОТВСИЧКОКОЕТОПОЗНАВАШИСДУМИНЕМОЖЕДАСЕОПИШЕИСЛЕДТОВАГОПОВЕДЕКЪМОНОВАМЯСТООТКОЕТОСЕВИЖДАХАЗЕМЯТАИНЕБЕТОДАВАМТИТОВАКОЕТОДАДОХНААДАМИНАСЕМЕТОМУИКОЕТОЩЕДАМНАНАЙВЕРНИТЕСИИСМИРЕНИХОРАЩЕСТОРЯТАКАЧЕДАТЕМРАЗЯТИПРЕЗИРАТНОСЛЕДТОВАЩЕТЕНАПРАВЯ“

Долу имаше десетки хиляди листове с произволни комбинации от букви, а горе — няколко страници с истински текст. Не беше форматиран, нямаше препинателни знаци и разстояние между думите, но въпреки това написаното имаше смисъл и звучеше определено библейски.

— Било е код — каза развълнувано Кенеди. — И те са го разбили.

Обърна се и се взря в Тилмън. Той я гледаше, без да казва дума, и очакваше още нещо. Вече всички части от мозайката бяха в ума й, но още й беше трудно да ги подреди правилно. Сякаш се опитваше да познае как би изглеждал един пъзел само като гледа разбърканите парчета от обратната страна, на която няма изображение.

— Барлоу е свидетелствал в съдебен процес — каза тя. — Преди години. Престъпна група е продавала фалшификати, за които твърдяла, че са част от една от най-големите библейски находки — тази от Наг Хамади.

— Е, и?

— Той е бил вещо лице. Призовали са го, за да отличи фалшификатите от оригиналите. Така е доказал, че на черния пазар се продават подправени евангелия. За него това е било голяма работа. Сложил си е изрезка от вестника в рамка и си я е закачил на стената в кабинета.

Тя отново погледна към екрана, към списъка с наименования най-вероятно на арамейски букви. Подобия. Разстояния. Точни съвпадения.

— Стотици учени и историци са проучвали тези неща. Може и да са хиляди. Но Барлоу ги е изследвал от различен ъгъл. Опитвал се е да ги проумее, да намери несъответствия. И…

Тя беше дотук. Нямаше представа какво е открил Барлоу, но беше сигурна, че е стигнал до повратна точка.

— Нещо не е било наред с текстовете от Наг Хамади. Нещо, което може да се види само ако си тръгнал да търсиш измама.

— Но нали каза, че оттогава са минали години — отбеляза Тилмън. Взе компактдисковете, започна да ги премята в ръцете си и да се взира в тях ненужно съсредоточено.

Кенеди порови в паметта си.

— Петнайсет години — каза тя.

— Ако е открил нещо тогава, защо е чакал толкова дълго? Какво се е случило междувременно?

Тя не знаеше отговора, докато не го произнесе на глас. И тогава се получи: парченцата от пъзела се преобърнаха и тя видя какво има на лицевата им страна, осъзна как трябва да се подредят.

— Кодексът Скоросмъртницата. Ето това се е случило. Започнал е да пише книга за гностиците, отишъл е да види Скоросмъртницата в Авранш и всичко му е станало ясно. Все едно… е открил ключа, но не е знаел какво е заключено с него.

— Нищо не разбирам — отвърна Тилмън.

— Помисли си, Лио. Скоросмъртницата е средновековен превод на Евангелието на Йоан, който на пръв поглед е напълно незабележителен. Никой няма представа защо португалският капитан го е купил, защо е сметнал, че си струва да го притежава. Но Барлоу се вглежда по-внимателно в него и открива…

— Какво? — намръщи се Тилмън.

— Нещо. Което никой друг не е видял. Сигурна съм, че съм права. В Скоросмъртницата има код.

Но докато го казваше, осъзна пробойните в собствената си аргументация.

Пък и Скоросмъртницата е просто превод на Евангелието на Йоан. Мамка му! Къде може да се скрие код на реално съществуващ документ?

Тилмън не отговори. Хвърли компактдисковете обратно към бюрото, но не го улучи. Те се удариха в ръба на плота и паднаха с трясък на пода, после се изтърколиха. Кенеди виждаше, че е гневен, но още не разбираше защо. Продължи да разсъждава на глас, докато всичко й се изясни:

— Може би не става въпрос за думите. Или пък всичко се крие в промените им. Ако са започнали от съществуващата тогава официална версия, но са я променили до неузнаваемост, накрая може да се е получил код, който някой да трябва да разгадае. Мили боже, Лио! Права съм. Знам, че съм права. Барлоу се е усетил, че там има шифровано послание отпреди векове, и е събрал екип, с който да го разчете.

— Невероятно — каза мрачно Тилмън.

— Да, така е. Наистина е невероятно. Но са имали нужда и от компютърен специалист. Трима историци и един техничар. Така вече звучи логично. Търсели са скрития смисъл на Скоросмъртницата или нещо друго в този документ. Нещо, за което ти трябва статистически алгоритъм. Откачена работа. Но ето на кой въпрос трябва да си отговорим.

Тя взе листовете от бюрото и ги размаха.

— Тази информация е била закодирана през Средновековието. Защо някой ще е готов да убива за нея в днешно време?

И в този момент млъкна, защото изражението на Тилмън й подсказа, че на него изобщо не му пука нито за въпроса, нито за отговора. Той гледаше толкова лошо, сякаш досега не го бе замеряла с аргументи, а с кабарчета.

— Какво? — попита го тя.

— Това няма абсолютно никакво значение — каза той през зъби. — Нищо от това не ме интересува, Кенеди.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма… — чудеше са какви по-силни думи да намери — … никаква връзка. Дори не се доближава до това, което търся! Загубих семейството си. Мислех, че Бранд е убивал тези хора или е нареждал да ги премахнат, защото те са прозрели какъв е. Че са изровили всичките му малки мръсни тайни.

— Мисля, че точно това са направили, Лио. Открили са нещо, което той е искал да остане…

— Това е древна история! — направо изплю думите Тилмън. Юмруците му бяха стиснати, а лицето зачервено.

Кенеди се опита да потуши агресията му, като продължи да говори неутрално:

— Всички жертви са историци. Така пише на визитките им.

— Не е смешно, Кенеди. Поне на мен не ми е смешно.

— Не. На мен също. Но грешиш в едно: има връзка. Това е ключът към всичко и ако продължим да ровим в същата посока, ще открием каквото търсим.

Тилмън отвори уста, за да й отговори, но се отказа. Вместо това само изсумтя.

Изведнъж Кенеди долови мирис, който тормозеше подсъзнанието й от около минута, но бе приглушен от вонята на влага и прах. Нещо гореше.