Адам Блейк
Измамата Мъртво море (10)

9.

Една от допълнителните привилегии на това да си ченге, беше, че можеш да задръстваш безнаказано движението, да не спазваш правилата за паркиране в централен Лондон и ограниченията на скоростта. Кенеди се връщаше в Лондон по шосе А23 с отворени прозорци. Не летеше, но пък се движеше достатъчно бързо, за да охлади разпаленото си въображение.

Трима мъртви историци, присъствали на една и съща конференция. Както би се изразил Оскар Уайлд, това изглежда доста надвишаваше средната норма, която статистиката бе определила за ориентир. Можеше нищо да не означава и вероятно наистина не означаваше нищо. Все още изглеждаше по̀ възможно да е някакво невероятно съвпадение, отколкото безмилостен методичен убиец, преследващ и избиващ хора с категорични мнения за Скоросмъртницата и архаичните християнски секти.

Но смъртта на Стюарт Барлоу не бе настъпила при нещастен случай. Това беше очевидно както от аутопсията, така и от уликите. Кенеди изпитваше смесени чувства към аутопсиите. Понякога те се правеха повече по политически причини, отколкото заради фактите, а политиката бе изкуството на възможното. При уликите тя разчиташе на инстинктите си и продължаваше ужасно да съжалява, че никой не бе повикал криминалисти вечерта, в която Барлоу се е подмятал по стълбите. Сега можеше да има ДНК, влакна, отпечатъци от пръсти, всякакви полезни улики, вместо да се лута в тъмното и да търси посока.

Може би подсъзнателно й се искаше този случай да не бе изскачал точно сега. След нощта, в която бе прострелян Маркъс Дел, живееше като в анимационен филм на забавен каданс. Или по-скоро след нощта, в която уби Дел. Граматиката трябваше да се използва правилно. Хедър е подлог. Като в изречението „Хедър дръпна спусъка“. Дел е допълнение, като в „Куршумът прониза Дел в сърцето и го уби“.

Разрешително за оръжие се получаваше след много тестове, най-вече за психическа устойчивост. Наричат я по много начини — способност за справяне в стрес, емоционална интелигентност, индекс на паника, психологически интегритет и т.н. Но всичко се свежда до един-единствен въпрос: ще превъртиш ли, ако се наложи да стреляш по някого или ако някой стреля по теб?

И откровено казано — никой не знаеше този отговор. Кенеди постигна максимални резултати на всички тестове. Беше вадила оръжие три пъти и бе стреляла в два от тях: първия път по въоръжен банков обирджия на име Ед Стайлър, когото свали на земята с изстрел в рамото. Преживя го много добре и не си загуби съня дори за една нощ.

С Дел беше различно. Знаеше защо, но все още не искаше да мисли за това. Тази мисъл беше кутия на Пандора и ако веднъж я отвореше, нямаше спасение. Затова си вършеше работата без оръжие. Беше облекчена всъщност да се освободи от него за известно време, докато не се оправи цялата бъркотия. Но имаше и по-голям проблем, който караше цялото разследване да изглежда незначително като през обърнат телескоп. Може би беше загубила още нещо заедно с правото да носи оръжие — желязната вяра в собствената си преценка, която преди й даваше това право.

Откри Харпър в столовата, извлече го оттам и го вкара в стая за разпити. Нямаше начин да говори с него, ако някой друг от участъка можеше да ги чуе. Затвори вратата и се облегна на нея. Харпър седна на бюрото все още с половин сандвич с пилешко в дясната ръка и фанта в лявата. Беше четири следобед и той най-накрая беше намерил време да обядва.

По лицето му позна колко е щастлив от развитието на случая. Стаята миришеше на пикня и мухъл, но на него не му пречеше.

— Разказвай от самото начало — каза Кенеди.

Харпър продължи да дъвче, махна с ръка, но не каза нищо. Кенеди трябваше да почака, затова събра цялото си търпение, докато той преглътне и отпие от безалкохолното.

— Получих списъка и започнах да звъня — проговори партньорът й най-накрая. — Доникъде не стигнах с преследвача. Никой не го беше видял. Никой дори не си спомняше Барлоу да е говорил с подобен човек.

— Кажи ми за труповете — прекъсна го безцеремонно Кенеди.

— Ами точно тогава става интересно. Катрин Хърт и Самир Девани. И двамата са участвали в конференцията по история, а след това и двамата са умрели. Страхотно, нали? И знаеш ли кое е дори още по-хубаво? Хърт е загинала същата вечер като Барлоу, а Девани на следващата.

Кенеди млъкна и се замисли върху съвпадението. Както и да го погледнеш, периодът си беше съвсем кратък. Изневиделица си спомни неточно няколко реда от „Хамлет“: някой питаше Смъртта за какъв пир се готви, че в една нощ е избила тъй много първенци^[1].

— Как са умрели? — попита тя.

— И двамата при нещастни случаи. Или поне така е записано. Но същото беше и при Барлоу, нали? — Харпър вдигна лявата си ръка и започна да свива пръстите си, докато изброява: — Катрин Хърт, блъсната с кола, извършителят избягал. Девани, токов удар от неправилно заземен компютър.

— Видя ли делата им?

— Има папка само за Хърт. На бюрото ми е, но честно казано, няма кой знае колко в нея. Никакви свидетели, никакви записи от охранителни камери, нищо.

Последното силно изненада Кенеди. От документален филм на Би Би Си бе научила, че в Обединеното кралство функционират 20% от всички охранителни камери в света, но един от тъжните факти на полицейската работа от XXI век беше, че те никога не се оказваха там, където има нужда от тях.

— Само тези двамата ли са, или още не си приключил със списъка?

— Прозвънил съм около две трети. Чакам и доста хора да ми върнат обаждане, така че съм говорил с малко по-малко от половината. Преди да попиташ, опитах се да намеря връзка между трите жертви, но досега не съм стигнал до нищо. Е, освен самата конференция. Те дори всичките не са историци. Девани е изключението, бил е преподавател по съвременни езици в общинския колеж в Брадфорд. Хърт е била асистент в университета „Де Монфърт“ в Лестър. Ако напишеш имената им заедно в търсачка, не получаваш никакви резултати.

Кенеди бе изненадана от това. От опит знаеше, че каквато и произволна комбинация от имена да напишеш в Гугъл, винаги получаваш милиони резултати. Може би самата липса на връзка бе подозрителна и показваше аномалия.

— Имаш ли нещо против да продължиш да работиш по списъка? — попита тя Харпър.

По лицето му се изписа тъга.

— Имаме две нови жертви — отбеляза той. — Не е ли време да свършим малко работа на местопрестъпленията?

— Евентуални жертви. А и местопрестъпленията са замърсени като това на Барлоу. Утре ще отидем да огледаме. Първо нека се уверим, че не пропускаме някого.

— А ти какво ще правиш? — поинтересува се Харпър с подозрителен тон.

— Ще се върна в „Принс Рийджънтс“ да огледам пак кабинета на Барлоу. Някой е проникнал в къщата му неотдавна. Чудя се дали не е ровил и из нещата му в колежа.

— И какво ще докаже това?

Кенеди действаше по инстинкт — онова необяснимо чувство, че е пропуснала нещо първия път — но не искаше да си признае. Трудно можеше да се обоснове.

— Като начало — отвърна тя — ще докаже, че преследвачът съществува. И може да ни даде насоки за възможния мотив. Стари артефакти, ръкописи, нещо такова. Може да е искал да ги изнесе контрабандно, да ги подправи, да ги открадне. Не знам. Барлоу е мислел, че някой го следи, и сигурно е предполагал по каква причина. Може да поразпитам и за другите двама, да видя дали някой в „Принс Рийджънтс“ знае за евентуална връзка между тях и Барлоу. — Млъкна. — Ще направиш ли и още нещо за мен?

— О, каквото кажеш. Иначе ще си седя тук и ще си клатя краката — отвърна Харпър.

— Обади се в един хотел — „Прайд Корт“ в Уест Енд. Някъде около „Блумсбъри“. Попитай дали не могат да ти дадат координати на един техен скорошен гост. Майкъл Бранд.

— Да, добре. Кой е той?

— Членувал е заедно с Барлоу в някакво интернет общество. Наричат се „Знаещите“. Всъщност няма да е зле, ако можеш да ми намериш отнякъде списъка на всички членове. Ако се окаже, че някой от двамата мъртъвци е бил част от същата групичка, може и да надушим следа.

Харпър я накара да му каже още веднъж името на клуба, за да си го запише.

— Кога ще отидеш при Самърхил? — попита я той, когато тръгнаха по дългия коридор.

— Когато разберем с какво си имаме работа. Още е рано. Шефът ни възложи разследването, защото не иска да има нищо общо с него. Ако избързаме, първото, което ще си помисли, е, че се опитваме да го прехвърлим обратно към него. Трябва да изградим някаква хипотеза и да съберем улики.

— Трима мъртви историци и ти нямаш хипотеза?

— Ще имам, ако са били убити. Засега не сме сигурни.

— О, със сигурност са убити. — Харпър звучеше почти радостен. — Поздрави ме, Кенеди.

— За какво?

— Това е първият ми случай в този отдел. И още в него попадам на сериен убиец.

Кенеди не споделяше ентусиазма му. Все още се тревожеше, че може да става въпрос за съвпадение на нещастни случаи. Убиец, който трепе по списък? Не й се струваше вероятно. Никак даже. Трябва да извадиш голям късмет или безупречен план, за да убиеш трима души за два дни и да се измъкнеш чист. Серийните убийци често са маниаци и много ги бива да си намират жертви, които отговарят на нуждите на специфичната им психоза, но най-често се отнасят към всяко убийство като към отделен проект. А масовите убийци просто експлодират на място и във време, които сами си изберат. Ако с Харпър си имаха работа с убиец, то той не попадаше в нито една от двете категории.

Тя се спря два завоя преди общата стая, за да пощади репутацията на Харпър. Обърна се към него. Той я гледаше очакващо. Протегна ръка, за да я подкани да говори.

— Добре. Поздравления, Харпър.

— Да бе, точно пък от теб!

Тя го удари по рамото.

— Добра работа, Крис. Страшен си. И само започваш, човече.

— Благодаря. Това ми е наградата, задето прекарах деня на телефона.

— Утре ще е различно.

Тя си спомни това обещание по-късно и се зачуди дали той й е повярвал.