Адам Блейк
Измамата Мъртво море (55)

54.

На Тилмън му трябваше повече време да стигне до Аризона, отколкото на някого другиго. Трябваше да свърши някои неща, преди да предприеме пътуването, и нито едно от тях не можеше да бъде претупано или недогледано.

Първо, трябваше да си вземе документите от Бени Вермюленс. Осигуровка поиска космическа цена — десет, дори двайсет пъти по-висока от обичайната за такъв пакет — и настоя за предварително плащане. Това не беше проблем. Тилмън изпразни всичките си сметки и й преведе сумата. Но организацията по предаването на документите беше по-сложна.

Бени разбираше, че Тилмън не може да му даде адрес и дори не може да си вземе паспорта, кредитните карти и съответните подкрепящи ги документи от пощенска кутия. Наясно беше, че той се съмнява и доколко може да се вярва на тези документи, като се има предвид, че Осигуровка вече не беше благосклонна към него.

Бени разреши всички тези проблеми, като замина за Лондон с фалшив паспорт и се срещна с Тилмън на „Хийтроу“. Тилмън го чакаше в „Кафе Руж“ в зоната на заминаващите на Терминал 5. Поръча две двойни еспресо и седна със скръстени в скута ръце и поглед, забит в дланите си, докато обмисляше неподдаващи се на обмисляне неща. Когато столът срещу него изскърца, той вдигна глава. Бени плъзна дебелия плик по масата. Беше облечен в очевидно скъп костюм, с който изглеждаше по-неблагонадежден и по-опасен, отколкото в униформа.

— Ето, Лио. Честита Коледа.

Лио взе пакета, без да преглежда съдържанието му. Вермюленс сто пъти си беше заслужил доверието.

— Юли е — отбеляза той.

Бени поклати глава. Грубоватото му лице беше тържествено.

— Декември — отвърна. — Краят на декември. На прага на новата година, когато нощите са по-дълги от дните и никой не е сигурен дали слънцето ще изгрее отново.

Тилмън се усмихна смутено.

— Не знаех, че си поет, Бени.

— Аз съм най-малко поетичният човек на земята, Лио. Казвам ти това, което вече знаеш. Отиваш на битка със силите на мрака и не вярваш, че ще се върнеш. Това е единствената причина да се нарежеш така до кокал.

— Парите? Винаги мога да намеря още.

— Имам предвид тона ти, с който ми се обади. И погледът, който виждам сега. Лио, служил съм в „Зи“ по-дълго от теб. Виждал съм много мъже да се самоубиват в пожар, защото си мислят, че им е дошло времето да умрат. Държат се по начин, който е… неадекватен. Забравят да си пазят гърбовете и да се подсигуряват на излизане. Свалят гарда, защото смятат, че няма нужда повече да са нащрек.

— И аз съм виждал същото — съгласи се Тилмън. — Но не това се случва с мен, Бени. Ще вляза, ще си свърша работата и ще изляза. Както винаги.

Бени се изсмя скръбно.

— И каква е работата?

Тилмън не отговори.

— Не е същата — каза Бени. — Не е като онази преди. Не си прави труда да ме лъжеш, Лио. Това е опасна мисия и последното нещо, което ще изгори в нея, си ти. Надявам се, че си струва.

Лио повъртя плика в ръцете си, преценяваше тежестта и плътността му.

— Струва си — каза той накрая.

 

 

След това трябваше да се погрижи за подсигуряването на екипировката — не в Лондон, а в Лос Анджелис. Нямаше доверие на Осигуровка за това. Имаше си собствени контакти в Америка и макар да не им се бе обаждал от години, успя да ги намери. Оръжие? Можеше да получи оръжие от всеки вид и размер. Експлозиви? Също. Електронни подслушвателни устройства, дори по професионални стандарти, се намираха навсякъде в днешно време, както и средства за контрол на тълпи като лютиви спрейове и сълзотворен газ. Тилмън състави дълъг списък, за който щеше да плати при доставката.

После идваше самото пътуване. Обикновено имаше неизчерпаем резерв от търпение, щом трябваше да седи кротко и да чака. Мозъкът му разрешаваше всички логистични загадки, които му се изпречеха. Но този път беше различно. Умът му беше фиксиран в една-единствена мисъл — да отмъсти на Майкъл Бранд, и тази амбиция го владееше по време на целия полет. Беше като богомолец, коленичил пред олтар, когото никой друг не можеше да види.

Плати и за разузнаване, оръжие и амуниции и вече знаеше, че бившият сержант Хедър Кенеди е задържана под полицейска охрана в болницата „Кингмън-Бътлър“ в Кингмън, Аризона, и е обвинена в предумишлено убийство, заблуждаване на властите, че е полицай, измама и още няколко по-дребни престъпления. Установи при какви условия я държаха, какви са нараняванията й и каква е вероятността да е в съзнание във всеки един миг от денонощието.

От Лос Анджелис тръгна с кола под наем на името, което си беше купил от Осигуровка: Греъм Дод. Пътува почти цял ден, като спира по пътя, но така щяха да определят местонахождението му по-трудно, дори Осигуровка да бе продала самоличността му и номера на кредитната карта на трета страна.

От Булхед се обади в болницата и поиска да говори с Хедър Кенеди. Беше изчислен риск. Сестрата отиде да попита полицаите, след това се върна да се осведоми за какво я търси.

— Смърт в семейството — каза Тилмън. — Майка й почина. Да не дава господ да скриете това от нея, госпожице. Тя трябва да знае и има право на това.

Един сърдит полицай му зададе още няколко въпроса. Тъй като мислите му бяха другаде, измисли механично някаква мъчителна болест за майката на Кенеди, от която тя страдала отдавна, но все пак живяла достатъчно дълго, за да остави на единствената си дъщеря едно последно послание.

— Единствена дъщеря? — попита дрезгаво ченгето. — Според нашата информация тя има сестра. Какво е това?

— Полусестра — каза Тилмън. — Един и същ баща, различни майки.

— А вие сте?

— Нейният полубрат. От една майка сме, но от различни бащи. Слушайте, коя част от Конституцията ви позволява да държите Хедър в изолация? Защото ако няма такава, трябва да спрете да ми задавате тъпи въпроси и просто да й дадете телефона. Записвам всяка дума, полицай… как ви беше името?

Оказа се, че името му е „Изчакайте една секунда“. Тилмън изчака и следващият глас, който чу от другата страна на линията, беше на Кенеди. Звучеше съсипана и много уморена, но не упоена или в ступор.

— Кой е? — попита тя. Ехото на думите й отекна в известно забавяне във времето. Вероятно връзката беше лоша или подслушваха телефона, но бяха поставили бръмбара набързо и качеството беше лошо.

— Лио е.

Дълга пауза.

— Тилмън.

Пак мълчание.

— Слава богу.

— Е, убийство? Предумишлено при това? Сякаш вече не те познавам, момиче.

— Помниш ли „Гълъбарника“?

— Разбира се.

— Помниш, че чухме една жена да пищи?

— Май да.

— Тя е извършила предумишленото убийство. Местният шериф ще го потвърди, но е дълбоко упоен засега. Куршумът мина през торса му. Може и да не се събуди. Ако оживее, ще имам алиби. Имаше една жена, която можеше да ме защити, но тя е мъртва.

— Изглежда си доста прецакана.

— Нали?

— Слушай, мама почина. Знам, че няма да си много изненадана, като знаеш колко дълго боледува. Но всички искахме и ти да си там.

— Всички?

Звучеше предпазливо. Той се почуди дали се е досетила, че линията се подслушва. Налагаше се да приеме, че е схванала. Нямаше време за лиготии.

— Аз. Фреди. Джейк. Малката Уенди с кривогледото око. Липсваше ни, Хедър.

— И вие ми липсвахте.

— Просто си мила — каза Тилмън. — Не е тайна за никого, че с теб напоследък се отдалечихме. Но искам да знаеш, че това ще се промени.

— Все така казваш.

— Но този път наистина го мисля, Хедър. Ще се видим съвсем скоро. Обещавам.

— Добре, както кажеш.

— Готова ли си, как мислиш? Да ме видиш отново?

— Когато кажеш, Тилмън. Само назови ден и час. Или ме изненадай.

— Май ще те изненадам. Имаш ли много посетители, Хедър?

— Не, не са много. Само двама едри полицаи на вратата ми правят компания и още двама в коридора до асансьорите.

— Внимават да не се изгубиш.

— Очевидно. Но ако стане, ще ме намерят по гривната с джипиес на глезена ми.

— Ясно. Е, поне около теб има колеги. Можете да си говорите за работа.

— Моята нищожна работа е в Дагнъм. А те владеят всичко в Монюмънт Вали. Ще се учудиш колко малко…

Тя изчезна от линията, но се появи отново ченгето.

— Ограничавам разговора ви до пет минути — каза той на Тилмън. — Можете да се обадите пак утре.

— Вижте, звъня от другата страна на Атлантическия океан — започна Тилмън. — Имаме осем часа разлика. Поне нека…

— Утре.

И връзката прекъсна.

Тилмън затвори и потегли. Мозъкът му най-накрая започваше да се раздвижва. Какво облекчение, че можеше да мисли за нещо практично. А знаеше, че ще почувства още по-голямо облекчение, когато се заеме и физически.