Адам Блейк
Измамата Мъртво море (57)

56.

Тилмън не бързаше. Планът, който беше измислил, изглеждаше разумен, но в него имаше доста движение и той трябваше да изхожда от условието, че се намира на вражеска територия. Измъкването на Кенеди от болницата само по себе си нямаше да е трудно, но аризонската полиция щеше да се мобилизира за нула време след това. Докато това стане, Тилмън трябваше да се погрижи тя да изчезне бързо и без следа. Иначе цялата операция щеше да бъде обречена.

Паркира на една пресечка от болницата и отиде пеша до нея, където направи подробно разузнаване, въпреки че се движеше с пъргава крачка, за да не прави впечатление. Предварително се бе сдобил с план на сградата, но плановете бяха безполезни, ако не можеш да ги свържеш с реалността. Процесът започваше с визуализация на зданието в три измерения с входове и изходи, така както бяха отбелязани на схемата, която бе запаметил в главата си.

Добрата новина беше плоската козирка три етажа под прозореца на стаята на Кенеди; или поне под мястото, на което на плановете бе обозначена стая 20. Лошата новина… е, не беше само една. Тилмън беше пресметнал разстоянието от най-близкия полицейски участък, то се оказа около три минути при пълна скорост на преследване. Плоската козирка беше далеч от паркинга и до нея нямаше директен достъп. Булхед и Селигмън имаха полицейски хеликоптери и от града излизаха само два главни пътя — щатско шосе 40 и междущатска магистрала 93. След като обявяха тревогата, и двете артерии можеха да се затворят в рамките на минута.

Обмисли как да пригоди плана си към съответния терен. Нито едно от решенията, до които стигна, не беше елегантно, нито напълно сигурно. Но едно от тях се отличаваше от останалите, защото беше изключително объркващо и хаотично. Ако не ти дойде добра ръка, играеш рисково.

Тилмън се върна в колата и отиде с нея до болницата. Не спря прекалено близо до полицейската патрулка, която се виждаше ясно на паркинга, но не и прекалено далеч от улицата — трудно постижим баланс, от който до голяма степен зависеше какво ще се случи.

Вече бе подбрал средствата, които щеше да използва, и ги бе поставил в найлонова торба с логото на местен цветарски магазин, от която се подаваха листата на цвете в саксия. Влезе през главния вход, подмина рецепцията и продължи да върви като човек, който знае къде отива.

В мъжката тоалетна на първия етаж в главната сграда отвори торбата и се преобрази в болничен санитар, като облече дълга бяла престилка и си закачи на гърдите бадж с името. Баджът беше фалшификат, и то доста лош, но щеше да заблуди човек, който не се взира по цял ден в истински табелки с имена — като например полицай временно на пост.

В широк коридор до служебния асансьор Тилмън се сдоби с празна носилка на колела — точно както се беше надявал. Беше се приготвил да се поразходи из отделенията, докато намери такава, но колкото по-кратко бродеше в дрехи на санитар, толкова по-малка бе опасността някой да разпознае, че е дегизиран.

Качи се с асансьора на четвъртия етаж и излезе, бутайки носилката пред себе си. Двамата полицаи, за които Кенеди го бе предупредила — тези от първия патрул — стояха там, където коридорът се разклоняваше. Изглеждаха яки, мрачни и нащрек. Тилмън се доближи до тях и кимна, за да даде знак, че иска да се разминат.

— Местя пациент от стая 22 — каза той.

Полицаят, застанал по-близо до него, провери табелката с името му, която Тилмън услужливо повдигна с палеца на лявата си ръка. С дясната държеше кожена палка под дръжката на носилката, но се надяваше да не се налага да я използва. Импровизациите на такъв ранен етап биха били лош знак за успеха на начинанието.

Ченгето му махна да минава. Тилмън избута носилката по разклонението на коридора, водещо до стаята на Кенеди.

Пред номер 22 остави носилката и белите дрехи. Дългата престилка щеше само да му пречи, а от тук нататък трябваше да се движи бързо. Взе чантата си от полицата за багаж под носилката, но изхвърли от нея цветето в саксия.

Стаята на Кенеди се намираше зад завоя на коридора на около десет метра от него. Тилмън взе разстоянието с възможно най-пъргавата си походка и се озова лице в лице с още двама полицаи, също толкова яки и сериозни като първите. Пусна торбата на земята и вдигна и двете си ръце пред лицето. Във всяка държеше флакон със сълзотворен спрей, а показалците му вече бяха върху пулверизаторите. Това не беше обикновен лютив газ, а руски продукт, производен на пеларгоновата киселина, един от най-отвратителните, с които Тилмън се бе сблъсквал, сигурно лютивостта му бе около 4,5 милиона единици по скалата на Сковил. Двамата мъже се затъркаляха в агония на земята, покрили лицата си с длани. Тилмън си сложи хирургическа маска и внимателно и без да бърза, ги приспа с напоена с десфлуран носна кърпа. След това напръска лицата им с мляко и сапунен разтвор, които щяха да облекчат ефекта от спрея. Нямаше никакво намерение да убива полицаи, дори без да иска.

Остави ги там, където бяха паднали, и влезе пред двойната врата в стаята. Тя беше разделена на няколко къта, но той извади късмет — Кенеди се намираше във второто заграждение. Видя я точно когато медицинската сестра излизаше от друг кът и го забеляза. Секунда по-късно тя съзря и пистолета в ръката му. Не беше насочен към нея, но нямаше как да го пропусне.

— Влезте обратно вътре — каза й Тилмън. — Не казвайте и не правете нищо. Просто изчакайте.

Сестрата издаде едвам доловим вик на паника, отстъпи заднишком и се скри от погледа му.

— Тилмън. Радвам се да… те видя.

Кенеди не беше в добра форма. Лявата й ръка бе в гипс и привързана към тялото, което също беше в бинтове. Но беше в съзнание, а което бе още по-хубаво — можеше да се движи. Надигна се от леглото с болезнен стон и с голямо усилие, за да го посрещне. Той вече вадеше клещите от чантата.

— Гривната за следене — каза й само. — На кой крак е?

Тя му показа и Тилмън клекна, за да я пререже. Беше поставена стегнато и той едва успя да промуши половината острие, но я сряза, когато натисна дръжките.

— Отвори прозореца — каза на Кенеди. Захвърли клещите и бръкна в чантата за въжето, което разви с едно движение на китката.

На лицето на Кенеди се изписа тревога, когато го видя.

— Тилмън — каза тя притеснено, — няма начин да се провеся през проклетия прозорец. Погледни ме. Мога да ползвам само едната си ръка!

— Няма нужда да се държиш — каза и той. — Аз ще те нося.

Вече вадеше котвата, промушваше въжето през нея и проверяваше здравината на халката, закрепена за колана му.

Кенеди се отказа да губи повече време в спорове. Отвори прозореца. На него имаше пластина, която не позволяваше да се отваря повече от една педя. Кенеди се пресегна към пистолета на Тилмън, който той й подаде с известна неохота, и разби пластината с приклада му. Дотогава Тилмън вече бе промушил въжето през халката на колана си и беше закрепил здраво котвата за металното й легло. Избута леглото до прозореца, за да не се плъзне, когато тежестта и на двамата опъне въжето.

— Готова ли си? — попита я той.

Тя кимна, без да каже дума.

Тилмън й помогна да стъпи на перваза, качи се и той, хвана я с лявата си ръка през кръста, а с дясната контролираше отпускането на въжето през халката. Трябваха му няколко секунди, за да я намести добре, но се стараеше да не притиска счупената й ръка. Наведе се назад, за да пробва как се опъва въжето, и Кенеди изруга, когато се озова в празното пространство, което хич не й харесваше.

В стаята се задейства аларма. Или медицинската сестра беше извикала, или някой бе открил двамата полицаи в безсъзнание. От сега нататък трябваше да действат много бързо и Тилмън щеше да сравнява всяка секунда с перфектния план, който бе сътворил в ума си.

Оттласна се с крак от перваза и тръгна надолу по стената на болницата със серия тромави подскоци и отблъсквания. Ако беше каменен зид или дървена фасада, щеше да слезе на три пъти, но тук ставаше въпрос предимно за стъкло и имаше опасност да минат през него, а това щеше да е фатално и болничната охрана щеше да им закопчае белезниците, дори и да не се порежат до смърт.

Когато стъпиха на плоската, покрита с чакъл козирка, от прозорците над тях вече надничаха глави. До една от тях се виждаше ръка, стискаща оръжие.

— Не мърдайте! — извика глас. — На колене и ръцете зад главата!

Тилмън се прицели внимателно и пусна един изстрел. Главата бързо се прибра и никой не отвърна на огъня. Поне засега.

Той вдигна Кенеди на ръце и затича по козирката към другия край. Тя беше успяла някак си да не издаде нито звук по време на страшното спускане от четвъртия етаж, но сега нададе неволен вик. Но стъпалата на Тилмън изтракаха в металния капак на контейнера за боклук, който той бе избутал предварително до стената, а след това им трябваха още три стъпки, за да стигнат до земята — от контейнера към обикновена пластмасова кофа, пълна с биологични отпадъци, а оттам — на асфалта.

— Можеш ли да тичаш? — попита я Тилмън.

— Мога!

— Тогава да бягаме.