Адам Блейк
Измамата Мъртво море (20)

19.

На следващата сутрин те чакаха цели четирийсет и пет минути пред кабинета на Самърхил, но той не се появи. Диспечерката Рол каза, че пътува към участъка, но закъснява. Накрая им призна:

— Наложи се да се отклони. Трябваше първо да отиде до Уестминстър и да говори с някаква комисия за финансиране. Ще се бави там поне час.

Кенеди и Харпър обмислиха и обсъдиха това. Аргументът да оставят Опи неразпитана, за да упражнят натиск върху шефа си, все още им се струваше добър. По-вероятно бе да им позволи да работят по случая, ако има нещо, което трябва незабавно да се свърши. От друга страна, разпитът на Опи наистина бе наложителен и колкото по-скоро приключеха с него, толкова по-добре.

— Закусвала ли си? — попита Харпър Кенеди.

— Не — призна тя. Рядко закусваше.

— Тогава да си вземем нещо. И ще уточним въпросите, докато ядем. Ще се върнем след половин час. Ако още го няма, тръгваме.

Кенеди се съгласи, прикривайки неохотата си. Работният й ден приличаше повече на спринт. Яденето, както всичко в живота на нормалните хора, не беше съществена част от него.

Но някой наскоро бе отворил отново кафенето „Кралица Ан“ на ъгъла на „Бродуей“, странно местенце, за което Кенеди винаги успяваше да намери време. Затова се съгласи и двамата отидоха там.

Заведението беше много по-претъпкано, отколкото тя очакваше, и не беше уместно да обсъждат подробности от разследването в присъствието на толкова много потенциални подслушвачи. Опитаха с евфемизми, но убийството си остава убийство, както и да го завоалираш. Отказаха се, когато пристигнаха огромната английска закуска на Харпър и препечената филийка с масло на Кенеди.

— Нали знаеш, че закуската е най-важното хранене за деня? — каза Харпър, поглеждайки към аскетичната й чиния.

— За мен е вечерята — отвърна тя.

— Значи на вечеря изяждаш още една филийка? Или кифличка? Ягодово сладко?

Кенеди си мислеше да му каже, че не му влиза в работата какво яде, но вдигна очи към лицето му и разбра, че с тази шега той се опитва да стопи леда, нищо повече. Все още не знаеше как точно да разговаря с нея, на какво се основават професионалните им отношения. Преди по-малко от двайсет и четири часа тя му беше предложила да се катапултира.

— Конфитюр от портокали — каза тя. — С корички в него.

Той ядеше бързо и вече приключваше с наденичката и яйцата с бекон, докато Кенеди още мажеше маслото.

— Винаги ли си искала да станеш детектив? — попита я между хапките.

— Да — каза тя. — Винаги.

Не беше пълната истина, но бе доста близо до нея и засега нямаше нужда да казва повече. Винаги беше искала да спечели одобрението на баща си, да се измъкне от отровната, пагубна, омагьосана страна на неговото презрение.

— Ами ти? — отклони инстинктивно разговора от тази територия.

— Какво за мен?

— Кога реши, че искаш такъв живот?

— В седми клас — отвърна Харпър, без да се колебае.

Номерирането на класовете бе променено от времето, когато Кенеди ходеше на училище, затова се наложи да сметне наум.

— Първата година в гимназията — каза тя. — Трябва да си бил дванайсетгодишен.

Харпър сложи в устата си последната хапка от наденичката, след като попи с нея част от жълтъка на пърженото яйце. Това за известно време отне цялото му внимание, макар по всичко да личеше, че обмисля и думите, които се кани да произнесе.

— Бях кльощаво хлапе — каза той накрая. — И си падах малко мечтател. От тихите. И честно казано, бях смотан. Толкова, че не можех да си вържа обувките, както казваше майка ми, когато изпаднеше в онези нейни отвратителни настроения. В началното училище ме тормозеха, но не много жестоко. Учителките се грижеха нещата да не излизат от контрол и аз се криех зад полите им. Изобщо не се срамувах да го правя.

Бутна чинията си настрани.

— След това отидох в гимназията на Бърнт Хил и всичко отиде по дяволите. Маминото синче беше хвърлено право на кучетата.

Усмихна се на Кенеди, сякаш я приканваше да се позабавлява с нещастието му.

— Очите ми се отвориха, когато видях за първи път момче да вади нож при сбиване. Разбрах, че преди все пак е имало някакво равновесие, а сега то изведнъж беше изчезнало. Готовността на хлапетата край мен да нараняват — и умението им да го правят — се бе увеличила на N-та степен от предишната ми среда, а N беше наистина голямо число. А системата на контрол не се бе променила особено. Пак ни плашеха със задържане след уроците, намаляване на поведението, загуба на привилегии. На малки двойници на Ал Капоне, зли малки копеленца с извратени мозъци и смъртоносни оръжия, им казваха, че ако не спрат да се държат така, ще ги оставят след часовете като наказание. Тогава осъзнах какво правят ченгетата и поисках да стана един от тях.

Отново й се усмихна.

— И осем години по-късно мечтата ми се сбъдна. Не обичаш ли истории с щастлив край?

Кенеди удостои разказа му с тържествено кимване.

— Добре — каза тя. — Благодаря. Вече те разбирам малко по-добре, Харпър. Строгият възпитател, който държи под контрол палавите ученици. А във фантазията ти имаше ли униформи?

— Току-що свалих униформата — припомни й Харпър. — За мен униформите не са секси. Обикновените дрехи, Кенеди, в тях е истината.

— Разбира се.

Той я гледаше предизвикателно. Тя срещна за кратко погледа му и това малко я подразни.

— Какво? За какво си се замислил?

— За теб. Чудя се нещо и може би ти ще ми го обясниш. Изглеждаш доста отдадена на работата си и си добра в нея. Познавам те само от около ден и вече си мисля, че си професионален полицай. Искам да кажа, че гледаш съвсем сериозно на това, което вършиш. Никога не би го описала като „просто работа“. Или греша?

— Какво значение има?

— Може и да няма. Питам те само защото би било добре да го знам. След като ще работим заедно.

— За мен не е просто работа. Е, и?

Харпър разпери ръце.

— Тогава как се озова в тази абсурдна шибана бъркотия? Сякаш сама си избрала да стане така. Все едно искаш да те тормозят и мразят. Защото си предпочела да постъпиш както смяташ за правилно, вместо да защитиш колегите си. Свидетелствала си срещу други полицаи по време на официално разследване. Това категорично е твой избор, нали?

Кенеди прехвърли няколко отговора наум. Най-вече обмисляше как да каже на Харпър да си завре теориите отзад. Накрая се спря на следното:

— Моите колеги бяха пуснали четири куршума в невъоръжен човек.

— Не това е най-важното, нали? Не е. Предполагам, че не е.

— И защо да не е? Или според теб Маркъс Дел не заслужава внимание, защото е бил черен и надрусан?

— Господи! — разклати нервно рамене Харпър, сякаш думите бяха кацнали на тях и той се опитваше да ги отърси. Тонът му стана по-сериозен. — Слушай, подадох молба за носене на оръжие веднага щом ме прехвърлиха в детективския отдел. Чака се най-малко три години, знам това. Но не ме избраха, защото психологическите тестове са много строги, минаваш на косъм. Не показах добри резултати на изпитанията за контрол над импулсите. Затова си мисля, че който е успял да получи разрешително за оръжие, е доказал, че го заслужава. Чуваш ли какво ти говоря, Кенеди? Попаднала си в елитна група. Преминала си селекцията. Ти си на върха в професията. Затова след като се озовеш в подобна ситуация, смятам, че екипът е най-важен. Няма значение дали този тип Дел е имал или нямал оръжие. Изглеждал е въоръжен и е нападнал полицай. И ти изобщо не даваш шанс на горките копелета, които е трябвало да вземат това решение, нали? За мен това е най-важното. Така че какво не разбирам?

Харпър млъкна и се взря очаквателно в нея. Можеха да си седят така до второ пришествие. Кенеди не смяташе, че му дължи обяснение, нито й пукаше какво мисли за нея. Но не харесваше тази погрешна логика, защото знаеше накъде води.

— Имаш ли представа за колко убийства са виновни полицаи, Харпър? — попита го тя. — Какъв е общият им брой още от 1829 година, когато са изритали биячите от Боу стрийт и са основали съвременната полиция?

Харпър изсумтя.

— Не. И ти също не знаеш.

— Точно така. Прав си. Но мога да ти кажа колко са средно на година. Имам предвид убийства. Не нещастни случаи, а когато полицаи стрелят на месо с намерение да убият.

Харпър се замисли, докато дъвчеше парче пържена филийка.

— Ами ще трябва да гадая, но знам, че са много по-малко от…

— Едно.

Харпър вдигна рязко вежди, после ги свали. Не каза нищо.

— Да — продължи Кенеди. — В някои години скачат до две и — да не дава господ! — три, но пък в други няма ни едно. Така че средно е само едно убийство.

Не добави: „А миналата година го извърших аз“. Нямаше нужда да го казва.

Харпър кимна в знак, че приема цифрата, и така подкани Кенеди да си каже какво я мъчи.

— В цялата страна — включително Уелс и Шотландия, най-лошата година за този век е 2005. Тогава наистина беше зле, брахме много срам, стана голям скандал. Три пъти повече трупове от предишната година. Тогава убийствата бяха шест. Шест прострелвания за една година. В цялата страна. Разбираш ли това, Харпър? Но може да свалим още малко летвата. Всички смъртни случаи при невъоръжен контакт с полицията — бой в ареста, агресивни техники за задържане, преследвания при висока скорост, които излизат извън контрол. Знаеш ли колко са? Някакви предположения?

— Не — каза Харпър и остави ножа и вилицата. — Никакви предположения, Кенеди. Но съм сигурен, че ти можеш да ми кажеш.

— По-малко от сто на година. Много по-малко. През повечето години са около шейсет. Има американски градове, и то дори не големи градове, в които смъртността в арестите е по-голяма, отколкото на целия ни остров. Хората там се отнасят сериозно към работата, а тя е тежка. Кървава пот и кървави сълзи се леят.

— Добре.

Тонът на Кенеди беше толкова категоричен, че трябваше много смелост, за да й се противопостави. Но Харпър нямаше намерение да го прави.

— Точно това имах предвид, преди ти да го формулираш. Че работата е тежка и че ако я вършиш достатъчно дълго, заслужаваш малко обич и уважение. Но ти очевидно си правиш различни изводи.

— Не просто различни, Харпър. Напълно противоположни. Ако ти се гордееш с тези цифри или си мислиш, че означават нещо, тогава надценяваш полицаите. Защото най-лошото нещо, което можеш да направиш, е да оставиш нещата просто така да се разминат. Ние тримата, моят екип, „моите хора“ и аз, убихме човек без основателна причина. Ако смяташ, че трябва да се измъкнем безнаказано, тогава стой и гледай как тези цифри ще започнат да растат и растат. Гледай как отговорността ще излети през прозореца, когато малоумни каубои като Гейтс и Лийки се върнат пак на работа и започнат да ги потупват по гърба, сякаш са препречили пътя на куршум с телата си в името на останалите!

Накрая повиши тон и няколко души от другите маси започнаха да я стрелкат нервно с погледи.

— Добре — каза Харпър. — Добре, Кенеди. Разбрах те. Предполагам, че точно това съм искал да чуя. И мисля, че знам какво преживяваш!

— Не, не знаеш — увери го мрачно тя. Защото не му беше казала най-важното от цялата история. А и нямаше намерение. Когато стигна до него, откри, че й е най-трудно да го формулира с думи.

Но Харпър все още я гледаше и чакаше същината. Затова му я каза, без да знае защо.

— Преди да има Кенеди, Х., сержант детектив 4031, имаше Кенеди, П., сержант детектив 1117. Той служи дванайсет години в униформа и двайсет и осем като детектив. Получи разрешително за оръжие през 1993 година, въпреки че тогава не го наричаха така, а разрешително за носене — американски израз, който по това време беше в обращение и звучеше много готино. На 27 февруари 1997 година със законното си оръжие сержант Питър Кенеди преследвал въоръжен мъж, Джони Макелвой, който бягал от мястото, на което се разиграла гангстерска престрелка. Гонитбата го отвела до една алея и там в тъмното той си помислил — както се оказало после, погрешно — че му правят засада, затова стрелял три пъти по бременна жена от пет метра. Жената оживяла като по чудо. Но куршумът преминал през матката й и раздробил съдържанието й, а след това се забил в долната част на гръбнака й и я парализирал. Питър Кенеди бил съкрушен. Приятелите му обаче застанали зад него и се разбрали да дадат показания, които щели да спестят много срам и наказания на полицията. Казали, че Макелвой се прикрил в алеята и започнал да стреля по тях. Кенеди отвърнал на огъня, а жената изпаднала в паника и изскочила на пътя на куршума му.

Кенеди млъкна. Харпър се взираше в нея, като очевидно очакваше още, но точно тук всичко стана сложно, грозно и трудно за обяснение.

— Прикриха го — обобщи тя.

— Разбрах това — каза Харпър. — Но е било нещастен случай, нали? Просто ужасен нещастен случай.

— Харпър, това е бил нещастен случай, който е опропастил един живот и е прекъснал друг още в зародиш.

— Е, и?

Кенеди се ядоса, че не я разбира.

— Да прикриеш другарчето не е най-добрата реакция в подобна ситуация. Ако е била неволна грешка, тогава истината ще те защити. Ако е издънка, тогава това трябва да излезе наяве и ченгето да загуби разрешителното си за оръжие, защото не е достойно да го носи.

Харпър се облегна назад и впери в нея пълен с несъгласие поглед.

— Добре — каза той. — Какво премълчаваш?

— Нищо — отвърна Кенеди.

— Глупости. В едно съм съгласен с теб: стореното от баща ти е ужасно. Наистина е ужасно. И разбирам защо те е белязало. Но то не те е спряло да станеш полицай, да стигнеш до детективска длъжност и да кандидатстваш за разрешително за оръжие. Каква е травмата ти, Кенеди? От кое те боли?

Кенеди не отговори. Сложи на масата десетачка, за да си плати закуската и да остане и за бакшиш, после двамата излязоха на двора. Тя мълчеше, докато вървяха, Харпър — също. Изглежда притежаваше онова умение за разпит, при което мълчанието започва така да те измъчва, че имаш нужда да направиш нещо, за да го запълниш.

— Добре — обади се накрая Кенеди. И му каза кое според нея е най-лошото. Дори след толкова много време не можеше да говори за това спокойно. Питър Кенеди строил жена си и двете си деца и ги обучил в тънкото изкуство на лъжата, в случай че някой — приятелче от училище, журналист или случайно срещнат в супермаркета човек — ги попита нещо. Защото, да не дава бог, може да се появи пукнатина, в която някой да пъхне лост и да преобърне камъка, зад който той в момента се криел. Хедър, Стийв и малката Криси заедно с майка си трябвало да повтарят инструкциите му в правилния ред отново и отново и когато се обърквали, той им крещял гневно, защото наистина дълбоко в себе си бил уплашен, а когато казвали всичко както трябва, ги прегръщал с гореща любов.

— Това до голяма степен разби семейството ни — каза Кенеди. След като вече изплака болката си, можеше поне да я анализира безстрастно. — Между нас се настани трайно една огромна проклета лъжа. Вървяхме на пръсти около нея или изобщо не я споменавахме. И какво спаси той с това? Така и не стана нищо повече от сержант, защото каквото и да пишеше в досието му, всички знаеха какво наистина се бе случило, всички го смятаха за белязан. Започна да пие много, а според мен това отключи болестта на Алцхаймер рано. Стресът може би не причини рака на майка ми, но като че ли я накара да се предаде много по-бързо. И вече никой от нас не изпитва нищо към другите. Не съм виждала брат си Стийв от десет години. С Криси се срещаме от дъжд на вятър. Ние направо… спряхме да бъдем семейство, разпаднахме се. Край на играта.

— И баща ти е мъртъв?

Кенеди се замисли за маниерната развалина, с която споделяше апартамента си.

— Да — каза тя. — Баща ми е мъртъв.

— Да не би да си станала лесбийка, за да му го върнеш?

Кенеди се стегна, спря се и се обърна с лице към Харпър, готова да къса смешното му малко его парченце по парченце. Но той се хилеше насреща й и вдигна ръце в знак, че се предава.

— Опитвах се да разведря атмосферата — каза той.

— Шибан идиот.

— Не е точно така. Зигмунд Фройд твърди…

— Все някога ще си върна разрешителното за оръжие, Харпър. Имай го предвид.

Той кимна, все още ухилен, и прекрати веднага шегата.

 

 

Самърхил не се беше появил. Рол каза, че дори още не е влязъл при комисията.

Кенеди се отказа. Можеха да тръгнат за Лутън и да се върнат преди обед. Вероятно щяха да успеят да приключат, преди Самърхил да се появи. Тя отиде да си вземе папката с документите по случая, за да добавят и показанията на Опи, ако каже нещо интересно, и да остави написана на ръка бележка за Самърхил, в която да му обясни какво правят. Междувременно накара Харпър да поиска от Интерпол международно издирване на Майкъл Бранд. Можеше пък и да имат късмет, кой знае.

Колата, която бяха ползвали предния ден, не беше на разположение, затова се забавиха още, докато се подпишат за друга от автопарка и я намерят в гаража на Какстън стрийт: тъмнозелено „Волво“ S60 в добро състояние, ако не се броеше дълбоката драскотина по цялата дължина на предната дясна врата.

През отворените врати ги лъхна ужасна застояла миризма на фасове, което накара Харпър да изругае, а Кенеди да примигне. Но не си струваше усилието да се връщат и да попълват още два комплекта документи.

Часът пик беше към края си, когато излязоха на шосе M1, но трафикът още пъплеше. Харпър искаше да сложат буркана на покрива и да пуснат сирената, но след като вече бяха пропилели толкова време от сутринта, Кенеди не виждаше смисъл да го правят.

За разлика от колежа „Принс Рийджънтс“, в Парк Скуеър се виждаха целеустремени студенти, въпреки че бе лято, а паркингът беше доста пълен. Обиколиха го два пъти заедно с един бял ван „Бедфорд“ зад тях, който също си търсеше къде да спре, докато накрая Харпър паркира на служебно място, върху което с големи жълти букви пишеше: „РЕЗЕРВИРАНО“. Ванът мина покрай тях и Хедър зърна шофьора: мъж в началото на средната възраст, със строга и благородна красота. Ситно къдравата му черна коса бе късо подстригана и имаше средиземноморски вид — толкова лъскава, като намазана с олио. Лицето му обаче беше бледо като на древногръцка статуя, а когато срещна очите му за кратко, през нея премина неприятното усещане за нещо познато. Гледаше като баща й, щом се отнесеше в селенията на деменцията си: поглед, който никога не успяваше да стигне до външния свят или просто се плъзгаше безцелно през него. Тя се извърна разстроена.