Метаданни
Данни
- Серия
- Лио Тилмън и Хедър Кенеди (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Dead Sea Deception, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Кодинова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,2 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Еми (2014)
Издание:
Адам Блейк. Измамата Мъртво море
Английска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2011
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-655-259-4
История
- — Добавяне
28.
— Не искам да създавам проблеми — каза Роз Барлоу. — Просто имам непоносимост към глупостта. Вашият колега не спря да ме лъже дори когато го помолих направо. Затова му казах да си тръгва.
Наряза пастата на резени и на Кенеди й се стори, че ги нареди маниакално прецизно. Върху чинията бе изрисувано логото на ресторанта, в който двете се бяха разбрали да се видят. Намираха се в Ситито, на стотина метра от Краставицата[1], където Роз работеше, а заведението се казваше „Караваджо“. Изборът му се оказа лош по много причини: цените, неприятното напомняне за ножове.
— Не мисля, че сержант Коумс би ви излъгал безцеремонно — отвърна куртоазно Кенеди. — Но сигурно не ви е описал цялата картина.
Роз изсумтя.
— Дори не ми даде предварителните скици. Излезе ми с някакви глупости как сега разследването било много по-обемно отпреди и било важно да провери предишните ми показания, за да е сигурен, че не съм пропуснала да кажа нещо… каква дума използва? Нещо съществено. Но когато го попитах какво се е случило, за да се промени така всичко, не ми даде ясен отговор. Казах му, че според мен вие ръководите разследването, а той се изсмя и каза, че не е вярно. Само това, но ми се стори, че има още какво да добави, стига да иска. Попитах го какво значи това, а той се опита да ме баламосва като ученичка: че не било моя работа, той бил дошъл само да провери показанията ми и нямал много време. Но чашата преля, когато ми каза, че ако искам да хванат убиеца на брат ми, трябва да правя каквото ми казва и да го оставя да си върши работата. Тогава се запънах.
Кенеди кимна. Беше й много приятно да си представи тази сцена.
— Вярно е, че разследването стана по-обемно — каза тя, като внимателно подбираше думите си. Разказа на Роз за другите смъртни случаи, поне за повечето. Но нямаше сили да й каже какво се е случило с Харпър.
Роз обаче беше прочела във вестниците и имаше представа какво премълчава Кенеди.
— Вие бяхте ли там? — попита тя. — Когато другият мъж загина? Онзи полицай Харпър?
— Бях — каза Кенеди. — Да. Сара Опи беше последният жив член от екипа на брат ви. Не знаехме това, когато пристигнахме при нея. Но то стана ясно, докато говорехме. Решихме да я поставим под полицейска закрила, но тръгнахме прекалено късно. И я убиха.
— Пред очите ви — каза Роз и се взря проучвателно в нея.
— Пред очите ми — потвърди Кенеди. Знаеше, че това е съчувствие, а не обвинение, но все още й беше трудно да говори спокойно и емоциите я блокираха.
Роз видя под какво напрежение е и повече не спомена за Харпър.
— Но защо ще искат да убият доктор Опи? — попита тя. — Имам предвид, след толкова време? Мислех, че другите смъртни случаи са…
Тя се поколеба и остави Кенеди сама да каже думата:
— … накуп? Да, така е. И мисля, че отговорът е: тя умря, защото ние отидохме при нея. Не може да е съвпадение, че убийците пристигнаха по едно и също време с нас. Те са ни следили — или за да разберат колко знаем, или за да попълнят празнините в собствената си информация.
— Или и двете.
— Да. Или и двете.
С възхитителна сдържаност Роз изяде половината паста — три парченца, всяко на една хапка, почти както се ядат стриди, наведнъж. После събра лепкавите върхове на пръстите си.
— Значи са повече от един — каза тя. — Убийци, множествено число, не само един убиец.
— Аз видях двама — каза Кенеди. — Но има и трети човек, който изскача непрекъснато във фона. Този, когото брат ви е познавал под името Майкъл Бранд. Все още не знаем каква е ролята му, но е трудно да се повярва, че е напълно невинен.
— И не знаете защо са го направили? Защо са убили Стю и останалите хора?
— Все още не.
— Мислите ли, че ще търсят и мен?
— И това не знам — призна си честно Кенеди. — Но не мисля. Не ви потърсиха след последния път, когато разговаряхме. Ако се окажем прави и последният проект на брат ви е ключът към загадката и истинската връзка между жертвите, то единствената причина, поради която може да сте застрашена, е ако си мислят, че знаете нещо. Но поне засега по всичко личи, че не смятат така. Разбира се, все още нямаме представа какво се опитват да постигнат и какъв е мотивът им. Докато разберем, няма как достоверно да определим риска.
Роз обмисли последните й думи.
— Добре — каза тя накрая. — Ще поема своя дял от опасността. Тези копелета ги искам обесени. Какво ви интересува?
— Всичко, което бихте могли да ми кажете. Каквото ви хрумне за работата на брат ви.
— Стю не говореше за работата си. Но както знаете, вашият колега грубиян взе компютъра му.
— Да — отвърна Кенеди. — Вътре обаче нямаше нищо.
— Нищо интересно, имате предвид? — попита Роз.
— Абсолютно нищо. Твърдият диск е бил почистен напълно.
Роз вдигна вежди.
— Тогава защо все още се чудите за мотива? — поинтересува се тя. — Те се опитват да задушат книгата му. Това трябва да е.
— Това все още не е обяснение, Роз. Не и докато не разберем защо. Сама казахте, че в неговата книга няма нищо, което да засегне нечия репутация. Скоросмъртницата е на този свят още от петнайсети век, нали? И е просто превод на евангелие, което е съществувало в различни версии.
— Стю казваше, че точно там е работата — отвърна Роз.
— Какво имате предвид?
— Че Скоросмъртницата е толкова похабена, че е безполезна. Защо капитан Де Вероезе ще дава цяло буре с ром за нещо, което не е древно, не е необикновено и не е рядко?
Кенеди сви рамене.
— Какво се опитвате да ми кажете? — попита тя.
Роз сви рамене.
— Не знам — призна тя мрачно. — Просто си спомних какво каза Стю на някакъв човек, с когото спореше.
— На кого? Кой е бил този човек?
— Говореха по телефона. Нямам представа. Беше преди месеци. Най-вероятно е бил някой от екипа.
Кенеди се замисли над информацията.
— Може да има нещо в самия документ — предположи тя. — Нещо отвъд текста. Материалът, върху който е написан, подвързията или скрито послание, което другите са пропуснали…
Млъкна и осъзна колко малко знае за този кодекс, заради който бяха загинали пет души, а вероятно и шести. Тази мисъл я накара леко да се засрами.
— Роз, къде е Скоросмъртницата? Имам предвид — оригиналът?
— В скриптория в Авранш — отвърна веднага Роз. — Бретан. Или Нормандия. При всички случаи в Северна Франция. Но в Британската библиотека имат хубаво фотокопие: всяка страница е снимана с много висока резолюция. Стю използваше него през повечето време. Само два пъти ходи да види оригинала.
Кенеди реши да повдигне и другия въпрос, който я мъчеше.
— Казах ви, че компютърът на брат ви е бил изтрит — започна тя. — Сара Опи е копирала всичките си файлове в мрежата на колежа и оттам могат да бъдат напълно възстановени. Но в тях няма нищо, свързано с проекта.
— Възможно ли е някой да е бъркал и в тях? — попита Роз.
— Не мислим така. Да се премахне и последният от цяла поредица от файлове от голям сървър, без да се остави никаква следа… възможно е, но изисква много големи познания и умения. А щом могат да направят това, то тогава грубото изтриване, което са направили в компютъра на брат ви, няма обяснение. Можеха и в двата случая да влязат на пръсти и незабелязано да излязат.
— Какво ме питате, сержант Кенеди?
— Ами смятам, че брат ви е знаел, че го следят, и сигурно е бил наясно, че това е във връзка с проучването му. Възможно ли е да е имал скривалище в къщата или в Лондон, в „Принс Рийджънтс“, където да е държал разпечатки или дискове, свързани с проекта? Ако е имал подобен резерв на сигурно място, може да е казал на другите да изтрият всичко, в случай че някой проникне в машините им.
— Това са много предположения — отбеляза Роз.
— Знам. Но дали е така?
— Ако е имал такова скривалище, никога не е споделял с мен.
Кенеди се почувства обезкуражена. Това беше последната й надежда или по-скоро — последните й две надежди.
— Добре — каза тя, като се опита да звучи неутрално и безстрастно. — Бих искала да проверим заедно някои неща. Ако отключат каквато и да е асоциация, моля да ми кажете.
— Добре — отвърна Роз.
Кенеди извади от чантата си снимката, която бе намерила под плочата в кабинета на Стюарт Барлоу. Беше я поставила в прозрачен найлонов плик за улики със стандартен етикет с датата, часа и мястото на откриването й долу вляво — зле прикрит опит да замаскира незаконния начин, по който я бе придобила. Постави я на масата и я бутна към Роз. Роз дълго се взира в нея и накрая поклати глава.
— Не — каза тя. — Съжалявам. Никога не съм виждала това преди. Не знам къде е правена тази снимка.
— Прилича на изоставена фабрика — опита се да й помогне Кенеди. — Или склад. Знаете ли брат ви да е имал връзка с подобно място или да е ходил на посещение?
Когато Роз отново поклати глава, Кенеди обърна снимката и й показа поредицата от знаци на гърба.
— Ами това? Да ви напомня нещо?
— Не — отвърна Роз. — Съжалявам. Има ли друго?
— То е дори още по-мъгляво — призна Кенеди. — В последния си миг доктор Опи каза нещо, което не разбрах. Спомена гълъб.
Роз вдигна очи от снимката, която още държеше в ръката си.
— Гълъб?
— Чух само няколко думи. Каза „гълъб, гълъбът има…“. Ако след това е добавила нещо, аз не съм го…
Млъкна. Роз се взираше напрегнато в нея. Или напълно се беше объркала, или внезапно бе станала подозрителна.
— Ще приема, че е истина — каза тя, — а не някаква зловеща шега. Защото не ми приличате на човек, който си прави подобни зловещи шеги.
— Истина е — увери я Кенеди. — Защо? Знаете ли какво се е опитвала да ми каже?
Роз бавно кимна.
— Не е било „гълъбът има“, а „Гълъбарникът“. Или може би е искала да каже „в Гълъбарника“.
Имаше и още. Трябваше да има още. Кенеди не я притискаше. Просто чакаше и наблюдаваше Роз, която отпи от кафето си. Остави чашата, която леко издрънча в чинийката, сякаш ръката й потрепна.
— Извинявайте — каза Роз. — Но ме засипаха спомени. Често ходехме там като деца.
Отново млъкна, поклати глава и погледна Кенеди право в очите.
— Родителите ми имаха два имота — продължи тя. — Къщата и фермата. Фермата се казваше „Гълъбарникът“. Намира се в Съри, близо до Годалминг. До шосе А3100, няма как да я пропуснете, защото татко постави навремето един ужасен знак. Беше голям почитател на дирижаблите на „Гудиър“. На буквата „Г“ от „Гълъбарника“ имаше крило, като на шлема на Хермес. Отвратително, но той го смяташе за прекрасно.
Кенеди помълча малко, защото не искаше да й проличи, че се вълнува.
— Казахте, че Стю е бил малко параноичен през седмиците преди да умре — проговори тя накрая.
— Оказва се, че не е бил достатъчно параноичен — отбеляза горчиво Роз.
Кенеди кимна мрачно след тази констатация.
— Значи е възможно да е провеждал срещите с членовете на екипа във фермата. Сякаш е усещал, че в колежа го следят, а след като са проникнали и в къщата…
— Звучи логично — съгласи се Роз.
— Имате ли ключове за фермата?
— Всичките са у мен. И четирите. На един и същ ключодържател са, който се намира в чекмеджето в кухнята у дома. Като че ли никой не ги бе доближавал от години. Искате ли да дойдете и да ви дам един от тях?
Кенеди мисли дълго върху това предложение.
— Всъщност — каза тя накрая малко неохотно — не, не искам. Наистина вярвам, че с Харпър ни проследиха до Лутън, а ние не видяхме опашката. Да си представим най-лошия сценарий. Ако все още ме следят, тогава ще знаят, че в момента разговаряме. Изглежда откачено, че ви го казвам, но вие сама отбелязахте, че параноята на брат ви не е била достатъчно голяма. Трябва да се погрижим да не се случи същото и с вас.
Роз не разбра веднага какво й говори, но накрая проумя логиката.
— Добре — каза тя почти делово. — Тогава какво смятате да правите?
Подаде й снимката през масата и Кенеди я прибра в чантата си.
— Ползвате ли куриер на работа? — попита тя, докато все още ровеше в чантата си и затова не гледаше Роз в очите.
— Непрекъснато.
— Занесете един от ключовете на работното си място утре. Поставете го в плик и го пратете на съседката ми от горния етаж Изабела Хейнс.
— Какъв е адресът?
— „Ийст Терас“ №22, Пимлико, апартамент 4 — каза Кенеди. — Две и две е четири, за да го запомните по-лесно.
— Работя в инвестиционна банка, сержант Кенеди — каза й сухо Роз. — Налага ми се да помня курсовете на валутите до четвъртия знак след десетичната запетая всеки ден. „Ийст Терас“ №22, апартамент 4.
— В Пимлико.
— В Пимлико. Може да ми дадете и пощенския код, ако искате. Няма да го забравя. Или да го объркам с номера на апартамента.
Кенеди й го даде, след това остави кредитната си карта на масата. Роз Барлоу я бутна обратно към нея.
— Вървете — каза тя. — Утре ще се свържа с вас. И ще оправя сметката тук. Но всичко това само при едно условие.
— Кажете — подкани я Кенеди. Вече бе на крака и си обличаше сакото.
Роз вдигна глава към нея.
— Да ми съобщавате за всичко, което откриете. Когато можете.
Кенеди видя в очите й все още неугасналата скръб и вина. Чудеше се дали и Роз вижда същото в нейния поглед.
— Добре — каза тя. — Обещавам.
Кенеди се върна в отдела и обзета от параноя, описа срещата си с Роз Барлоу, като изпусна всички подробности, които можеха да подскажат, че някоя от тях двете има достъп до ценна информация.
„Учиш се“, каза си тя, но не одобрително, а с някакво фаталистично задоволство. Всъщност това означаваше, че беше влязла в заешката дупка като Алиса и се движеше към Страната на чудесата. Примири се, че се намира в свят, в който незнайни съзаклятници може би следяха информаторите й с намерение да ги убият, преди те да й кажат нещо полезно.
Полезно за какво? Отговорът, че всичко се случваше заради средновековен превод на напълно достъпно християнско евангелие, все още не й се струваше логичен. Но когато си на дъното на заешката дупка, където стъкленици с надпис „Изпий ме“ можеха да променят живота ти завинаги, просто приемаш случващото се, без да протестираш.
Мобилният й телефон, чийто звук бе изключила по време на разговора си с Роз, завибрира в джоба й. Извади го и вдигна капачето.
— Кенеди.
— Тежък ден? — попита Тилмън.
— Тежък. Но не и продуктивен.
— Може би най-хубавото е запазено за накрая. Говорих с Партридж. И той откри нашия нож.