Адам Блейк
Измамата Мъртво море (56)

55.

Момичето на име Табе живееше само, макар да беше прекалено младо, за да му е позволено. Преди това беше живяла в сиропиталища с възпитатели. Беше изпълнително и мило дете, но както казваха възпитателите — душата й пребиваваше в тишина. Сякаш се бе затворила в свой малък свят, край който бе изградила стени. Почти не забелязваше хората покрай себе си.

Това не означаваше, че е себична. Табе беше добросърдечна, любезна и дори състрадателна в редките моменти, когато изплуваше от мислите си и общуваше с околните. Но също така беше творец: за нея светът се състоеше от цветове, нюанси и релефи. Рисуваше най-вече натюрморти, понякога и хора, но скандализира възпитателите, когато ги попита може ли да нарисува едно момче, Арам, без дрехи. И това беше краят на кариерата й в изобразяването на човешки фигури.

Сега живееше в стая на четвъртото ниво на Дар Куомет сама, но картините й можеха да се видят чак до Тетем към зората и Ва Инеину към залеза. Изглеждаше щастлива сама. Момчето Арам вече беше сгодено, но тя не му се сърдеше, защото интересът й към него беше чисто естетически.

Куутма я намери в стаята й в Дар Куомет. Тя рисуваше с черен маслен пастел върху чаршаф, закован на стената (беше рисувала и направо върху мазилката — стенописи с ягоди и касис в глинени съдове). Трябваше й малко време, за да разбере, че не е сама. Когато най-накрая забеляза присъствието на Куутма, наведе глава и прошепна:

— Ха ана машадр.

След което лицето й стана по-червено от плодовете, които беше нарисувала на стената.

Куутма й даде знак да седне.

— Ти ме познаваш като Елохим — каза й той. — Заради тена ми ли е това?

Табе потри нервно пръстите си един в друг. Бяха черни и мазни от пастела. Но срещна смело погледа на Куутма.

— Не само — каза тя. — Помня лицето ти. Ти дойде веднъж да ме посетиш в сиропиталището и аз попитах една от възпитателките кой си. Каза ми, че си Куутма. Бранд.

Куутма кимна.

— Точно този съм. Поне до мапканах.

При тази дума очите й светнаха, което го изненада. Но за младите всичко ново беше вълнуващо, просто защото бе ново. Пък и тя беше художничка. Където и да се преместеше Гинат Дания, светлината щеше да е различна и щеше да има нови пейзажи за рисуване. За Табе мапканах сигурно звучеше като прераждане.

— Когато дойдох в сиропиталището — каза й той, — исках да те видя. Теб и двамата ти братя. Интересувах се дали сте щастливи там. Познавах майка ти.

Лицето на момичето веднага помръкна.

— Майка ми… — започна тя внимателно и остави изречението недовършено. В гласа й имаше горчивина и Куутма се намръщи.

— Знаеш, че тя също бе изпратена като мен — каза той.

Погледът на Табе стана напрегнат и непроницаем.

— Не като теб — отговори тя. — Работата на Келим е точно толкова важна, колкото и на Елохим. Даже повече. И двете работехме за оцеляването на хората. Но нашата работа е славна, а тяхната — грозна и разрушителна. Ние сме удостоени, а те са низвергнати.

Табе сви рамене, но не продължи.

— Искам да мислиш с добро за нея — каза Куутма. — За майка си. Искам да си щедра към нея и паметта й. Не забравяй какво означава саможертвата й за теб, а и за всички нас.

Табе сведе очи към черните си пръсти. Той видя, че тя нямаше търпение да го изпрати, за да може да се върне към работата си.

— Познавам и баща ти — каза й.

Тя рязко вдигна глава и очите й се впиха в неговите. Бяха пълни с изненада, приличаха на две черни рани върху безупречно бялото й лице. Но за Елохим всичко изглеждаше като рана. Куутма бе правил любов само няколко пъти в живота си, като всеки път си мислеше, че женският полов орган е като полузараснал белег.

Изчака, даваше възможност на момичето да отговори. То обаче само се взираше в него.

— Не ме попита какъв е баща ти — каза той най-накрая.

— Не — категорична бе Табе. — С какво ще ми помогне тази информация?

— Той е… смел мъж. Воин като мен. Но е воин, който се бие против нас. Наш враг.

Табе помисли над това.

— Значи трябва да го убиеш, нали? — попита тя.

Куутма неохотно се усмихна.

— Затова дойдох днес при теб — призна си той, въпреки че когато влезе в стаята, нямаше намерение да й го казва. — Мисля да убия баща ти и може това да е последното нещо, което ще направя като Куутма. Аз трябва…

Поколеба се и подбра внимателно думите си.

— Виждам пътеката, която ще ме отведе при него. И когато това стане, със сигурност ще трябва да го убия. Имам ли благословията ти да го направя?

Тъмните очи на Табе не трепнаха.

— О, да! — каза тя. — Разбира се. Ха ана машадр, Куутма. Ти правиш всичко в наше име. Разбира се, че имаш благословията ми. Той ми е просто баща по плът, не по дух. Но ако е смел, както ти казваш, надявам се да не те нарани. Надявам се да умре бързо, без да ти нанесе нито един удар.

От лицето й струеше невинност и сериозност. Куутма се почувства респектиран от простотата й — той, който навън ставаше сложен и лукав като змия. Но змиите бяха свети, разбира се — най-светите от всичко.

Коленичи пред нея.

— Тоувейхон, дъще, бъди благословена — промълви той на арамейски с натежал от емоции глас, който не се наемаше да анализира.

— Тоувейхон, Танану — отвърна тя, изнервена от неприличната му близост.

Той усети, че е нарушил пространството й и вероятно е съсипал картината, която рисуваше. Измърмори някакво извинение и си тръгна.

Табе крачи из стаята известно време, след като той излезе. Стискаше силно ръцете си и оставяше по тях черни отпечатъци. Но бе свикнала да преобразува силните си емоции в нещо по-преходно. Скоро хвана пак пастела и се върна към опитите си да запечата наедрялата бременна форма на буреносния облак.