Адам Блейк
Измамата Мъртво море (23)

22.

Шест дни изминаха като в мъгла. Раната на рамото на Кенеди бе закърпена с много шевове, но през първите три дни от нея не спираше да тече първо само кръв, а след това и прозрачна лимфа. Лекарите й казаха, че по острието е имало антикоагулант. Затова Харпър бе умрял толкова бързо от рана, която не би трябвало да го убие. Все още не можеха да определят какво е веществото и затова им беше невъзможно да го неутрализират. Можеха само да чакат да се изчисти от организма й, а междувременно й преливаха кръвна плазма и сменяха превръзките.

Долната половина на лицето й беше подпухнала и отекла до такава степен, че й бе невъзможно да говори до четвъртия ден, но много по-трудно понасяше гротескния си изкривен вид, отколкото болката, която бе успокоена с морфин. Най-големи поражения бе нанесъл последният ритник, който й беше спукал две ребра. Лекарите ги превързаха в стегнат корсет, от който не можеше да помръдне.

Докато лежеше в болничното легло и се опитваше да изплува през мъглата на болкоуспокоителните, тя се опитваше да попълни белите петна в паметта си. Спомняше си как седи облегната на падналата маса с главата на Харпър в скута си. Ръката му притискаше раната, нейната длан беше отгоре и също се опитваше да спре кървенето. Сигурно бяха останали в това положение с часове, а може и да са били няколко минути. Всички студенти се разбягаха и компания им правеше единствено трупът на Сара Опи, в чийто изцъклен поглед не се виждаше упрек, а неверие.

Спомни си как говореше на Харпър, а той й отвръщаше. Но когато се опита да се сети какво й беше казал, осъзна, че чува не неговия глас, а този на баща си.

— Защо искаш да станеш полицай? Не дадохме ли достатъчно?

— Кое е достатъчно, татко? — промълви тя неразбираемо заради подутата челюст.

— Точно така, дръж ми тон, Хедър. Сега ще дойда при теб.

После следваше нова празнина в паметта й.

А след това ръката й падна от корема на Харпър, защото вече нямаше нужда от нея, но Кенеди не можеше да разтвори юмрука си, пръстите й се бяха вдървили от дългото и здраво стискане.

— Той е детектив — каза тя на санитарите от Бърза помощ. — И двамата сме детективи.

Гласът й, процеждащ се през ъгълчето на устата й, звучеше като мучене, все едно говореше уродливата асистентка на Виктор Франкенщайн.

— Обадете се в полицията.

— Можете ли да се изправите? — попита я някой. — Можете ли да вървите?

Сигурно беше направила и двете. Помнеше как се качи в линейката, седна на носилката и се взря в трупа на Харпър, положен срещу нея в полупрозрачен грозен найлонов чувал метър на два.

Ново бяло петно. Пред очите й се появи лицето на Харпър. Сигурно някой беше дръпнал ципа на чувала.

— Хей, не бива… — каза един глас.

Харпър изглеждаше измъчен. Очите му бяха здраво стиснати, челото — набръчкано, сякаш току-що си бе спомнил нещо.

Тя го погали по бузата. Кожата му беше студена и безжизнена като восък.

„Съжалявам — каза му наум. — Съжалявам, Крис.“

И след това добави, без да знае дали ще успее да изпълни това обещание: „Ще ги пипна“.

 

 

На седмия ден Господ си почива. Кенеди не беше Господ, затова се върна към задълженията си и застана пред комисията по инцидентите.

Неин председател беше шефът Самърхил, който имаше изражение на съдия, канещ се да произнесе смъртна присъда чрез обесване, но през първия половин час й задаваше стандартни въпроси и я прекара през цялата фактология на случая. След като уточни за служителката от „Човешки ресурси“ Брукс и за наблюдателката от Независимата комисия за оплаквания срещу полицията, старата бойна пушка Ан Ладброук, че става въпрос за разследване на три евентуални убийства, той премина с неестествена хладна враждебност към скорошната касапница.

— Защо с Харпър тръгнахте без подкрепление? — попита Самърхил. — Трябва да е било очевидно, че доктор Опи е в риск.

— Не, господине — отвърна Кенеди. — Изобщо не беше очевидно.

Челюстта още я болеше докато говореше, но имаше много за казване и нямаше да позволи това да я спре.

— Тримата, за които ни беше известно, че са мъртви, бяха работили заедно със Стюарт Барлоу по изследователски проект за Скоросмъртницата. Доктор Опи категорично бе отрекла да има пряка връзка с тях. Чак когато започнахме да я разпитваме, разбрахме, че също е била член на екипа на Барлоу, нещо, което, както ще чуете и на записа, тя продължи да отрича.

В стаята беше горещо, нямаше климатик. Помещението служеше за склад и с всеки дъх Кенеди вдишваше и острата миризма на тонер за принтер. Когато говореше за тези неща, те изникваха ясно в съзнанието й, но с напластени върху тях мисли от дните, прекарани в болничното легло. С течение на времето от всичките й спомени щяха да набъбнат такива метастази, докато започне да си спомня само емоциите от всяко поредно връщане към тях.

— Чак когато сте я разпитали… — повтори Самърхил. — Можехте да го направите още предния следобед. Защо изчакахте?

Кенеди се взря в безизразните му очи.

— По същата причина, господине — каза тя. — На пръв поглед нямаше нужда да действаме бързо, защото доктор Опи бе идентифицирана като полезен свидетел, но не и като потенциална жертва. Ако беше по-откровена с полицай Харпър, ако му беше казала, че е осигурила софтуера и техническата помощ за Барлоу и хората му, щяхме да стигнем до различни изводи и да процедираме по-бързо.

— Значи вината е донякъде в погрешната тактика на полицай Харпър при първоначалния разпит — обобщи Самърхил с отровно безразличие. — Но като ръководещ разследването би трябвало и вие да понесете отговорност.

Жената от Независимата комисия за оплаквания срещу полицията си записа нещо.

„Точно така, продължавай да ме притискаш, копеле. Притисни ме в ъгъла, но внимавай да не те ухапя.“

— Не приемам, че детектив Харпър е допуснал грешки при разпита на доктор Опи… — каза тя и след кратка пауза добави: — … господине. Както знаете и както бяхте наясно още когато ми възложихте тази задача, случаят дойде при нас сгрешен. Разследването беше подновено, след като резултатите от аутопсията не успяха да потвърдят първоначалното заключение, че става въпрос за смърт при нещастен случай. След това намерихме доказателства за влизане с взлом и преследване, които имат отношение към случая. И двата инцидента са докладвани на полицията, но информация за тях не бе приложена към делото. Това натрупване на грешки ни затрудни да направим правилните изводи. Въпреки това детектив Харпър успя да открие още два подозрителни смъртни случая и да ги свърже с кончината на професор Барлоу. И то само за един ден. Според мен той се справи блестящо с работата си.

Самърхил се престори, че преглежда купчината листове пред себе си, след това отново погледна към Кенеди.

— Може би имате по-ниски стандарти от останалите, сержант.

— Може би, господине — отвърна Кенеди, без да се бави.

— В Парк Скуеър — започна Самърхил и отново се зачете в документите — установявате, че доктор Опи е потенциална жертва, но въпреки това не викате подкрепление.

— Решихме сами да я приберем. Сметнахме, че е важно да се действа възможно най-бързо.

— И че стандартните оперативни процедури могат да се пренебрегнат.

Кенеди помисли, преди да отговори.

— Преди малко ме питахте за неуместното забавяне, господине — започна тя и срещна погледа на Самърхил. — Да не би сега да казвате, че като сме прибрали доктор Опи, за да я защитим, не сме се бавили достатъчно? Ако е така, моля да си спомните, че убийците вече бяха в сградата. Подкреплението нямаше да стигне при нас преди тях, освен ако не се бе телепортирало. Решихме, че нямаме време, и се оказа, че сме били прави.

— Можехте да останете в кабинета на доктор Опи — отбеляза Брукс. — И да заключите вратата.

— И да заключим вратата? — повтори Кенеди без никаква емоция.

— Да.

— Стените бяха от стъкло, а убийците бяха въоръжени.

Чела си ли изобщо доклада, тъпа кучко?

— Въпреки това — намеси се троснато Самърхил — можем да предположим, че е имало и други кабинети в сградата, чиито стени са били от тухли и хоросан. В ретроспекция всичко винаги изглежда идеално, сержант Кенеди, но сега говорим за способността ви да взимате решения, която накрая е довела до смъртта на колега и на цивилно лице.

Настана тежко мълчание. Кенеди изчака някой друг да го наруши. На Самърхил като че ли му свърши вдъхновението и това й се стори лош знак. Показваше колко малко усилия полага, за да прикрие желанието си да се отърве от нея.

Брукс се обади отново:

— Имало е и друг инцидент. Имам предвид още един сблъсък. Последвали сте двамата мъже, убийците, до паркинга навън.

— Да.

— Където се е появил трети стрелец. И очевидно е ранил един от своите хора.

— Не мисля, че бяха заедно. Той действаше срещу тях, не заедно с тях.

— Значи е бил много лош стрелец.

— Изби с куршум ножа от ръката на единия бандит. Улучи го още веднъж, преди той да успее да се качи в превозното средство, с което се канеха да избягат, а след това простреля и самата кола, докато тя се движеше. Бих казала, че беше доста добър.

Брукс удостои този отговор само с шумолене от събирането на листове.

— И той остана, след като ванът замина?

— Да. За кратко. След това тръгна да ги преследва.

— Опитахте ли да извършите арест, сержант?

Кенеди си прехапа устните, за да не каже първото, което й хрумна.

— Както ще видите от доклада ми — отговори тя накрая, — вече се бях опитала да арестувам двамата убийци. Намесата на третия мъж дойде в момент, когато те се канеха да ме нападнат за втори път. Освен това не бях въоръжена. От полицай без оръжие, действащ съвсем сам, не се изисква да задържи заподозрян, освен ако не е напълно сигурен, че може да го обезвреди.

Особено когато той току-що ми е спасил живота.

— Значи се връщаме до липсата на подкрепление.

— Предполагам, че да.

— Описанието, което дадохте на третия мъж, е много схематично.

— Сигурно съм се разсеяла от счупените ребра и раната на рамото ми.

Брукс вдигна вежди в невинна почуда, направи се на безукорна жертва на незаслужен сарказъм.

— Тонът ви никак не ви помага, сержант — каза Самърхил.

— Сигурна съм, че е така.

Търпението й бе на привършване. За щастие и техните въпроси бяха на привършване. Шефът й обаче си бе оставил най-сладкото за накрая.

— Нека се върнем към събитията в компютърната лаборатория — каза той. — По-специално, стрелбата срещу доктор Опи. Детектив Харпър вече е бил ранен, когато откриват огън по нея, нали?

Кенеди кимна предпазливо.

— Да.

— Но мъжът с ножа, който е нападнал първо него, а след това и вас, е бил на земята.

— Точно така.

— Когато вторият мъж е извадил пистолета и се е прицелил в доктор Опи, вие къде се намирахте спрямо двамата мъже?

Вече разбираше накъде водят въпросите му, но нямаше как да го избегне.

— Бях между тях — призна тя.

— На, да речем, на три метра от стрелеца?

— Горе-долу.

— Кое от двете? Горе или долу?

— Долу, вероятно. На около два метра и половина.

— Значи две крачки. И оръжието е било насочено покрай вас срещу някого другиго. Според вас дали е имало възможност да се опитате да обезоръжите стрелеца, преди да натисне спусъка?

Кенеди си спомни онзи миг на смразяващ ужас, в който се изпариха способностите й да мисли, да се движи и да действа. Причината да застине тогава се коренеше в друг спомен: как Маркъс Дел се втурва към нея и я стиска за гърлото, как след това пистолетът й се озовава в ръката й и тя пуска 40-калибров куршум на кратко, но изпълнено със събития пътуване през гръдната кухина на Дел.

Някои рани бяха болезнени и не би си позволила да ги отваря отново с лъжа.

— Стана много бързо — каза тя, като си даде сметка, че не е много уверена и гласът й трепери. — Вероятно… вероятно за миг се поколебах. Трудно ми е да си спомня. Но стрелецът беше много бърз. Беше професионалист.

— Стрелял е три пъти. Това му е отнело няколко секунди.

— Предполагам.

— Но не сте имали достатъчно време, за да се намесите?

— Казах ви, че не помня.

Самърхил започна да си събира книжата и ги пъхна обратно в папката.

— Е — каза той, — ще обмислим решението си. Моля да останете на разположение през остатъка от деня. Ще ви съобщим резултата, преди да си тръгнете тази вечер.

Беше толкова внезапно, че мозъкът на Кенеди все още бе пълен с образи, които й противоречаха и я обвиняваха. Очаквала беше този миг, но се оказа неподготвена, когато дойде.

— Това ли е всичко? — попита тя и гласът й прозвуча глупаво и кисело в собствените й уши.

— Засега — да — отвърна Самърхил. — Може би ще искате да говорите с „Човешки ресурси“ за механизмите на процедурата. Госпожа Брукс ще е на ваше разположение до края на деня.

Сега или никога, настъпи решителният миг.

— Всъщност, господине — каза Кенеди, — бих искала да говоря с вас. Насаме.

Шефът й точно затваряше папката с документите, а заедно с това и нейната кариера. Затова вдигна изненадано поглед.

— Мисля, че разполагаме с цялата информация, която ни е необходима, сержант — каза той.

— Това е информация за разследването — настоя Кенеди с равен и любезен тон. — Но е поверителна и мога да я обсъждам само с полицаи, които работят по него.

По лицето на Самърхил се изписаха последователно множество емоции, прикрити с прозрачната маска на професионалната сдържаност.

— Много добре — каза накрая. — Ще я обсъдим в моя кабинет. А след това — обърна се той към Брукс и Ладброук — ще дойда при вас.

 

 

Когато затвориха вратата на кабинета му, Самърхил се тръшна на стола си и демонстративно не покани Кенеди да седне на другия. Въпреки това тя седна.

— Какво искаш да ми кажеш? — попита той.

— Имам циганска кръв — каза тя. Гласът й още не се беше успокоил.

Самърхил се взря в нея леко учуден.

— Какво?

— Стегни се, Джими. Мога да ти предскажа бъдещето. След два месеца, може би три, те виждам как си опразваш чекмеджетата на бюрото и тръгваш към залеза. А навън вали. Вали като из ведро.

Физиономията на Самърхил показваше, че смята думите й за пълни глупости.

— Каза, че имаш информация по случая — припомни й той хладно.

— За разследването — поправи го тя. — Да. Имам. И вече е в пощата ти, седи там от цяла седмица. На пощенския сървър на отдела също и бог знае къде още. Централната поддръжка пази копия от всичко, нали? Значи който иска, може да я види. Заглавие: „Разследване за Стюарт Барлоу“. Моля, заповядай, погледни.

Самърхил наистина намери имейл от нея предната седмица. Сви рамене.

— Е, и?

— Провери датите. Съобщението е от вечерта, преди да отидем до Лутън, за да се видим със Сара Опи. Беше в кутията ти и когато дойде на работа на следващия ден, само че ти закъсня. Знам, защото те чакахме повече от час, преди да се откажем и да тръгнем да разпитаме свидетелката.

Самърхил й направи нервен знак с ръка да каже каквото има да казва.

— Ти изобщо прочете ли имейла, Джими? В него ти казвах, че случаят е придобил страховити измерения. Предлагах ти да преразгледаш бройката на екипа, който работи по него, и обхвата на разследването. Исках от теб спешно да определиш приоритетите.

— Всичко това — прекъсна я Самърхил — не променя фактите. Ти си отишла без подкрепление и едно цивилно лице е загинало. Както и твоят колега, който беше нов и чакаше заповеди от теб.

Кенеди кимна.

— Да — каза тя мрачно. — Така беше. Той умря в ръцете ми, Джими. Никога няма да забравя това. Но доколкото си спомням, първият ти въпрос в онази стая беше защо сме чакали толкова дълго.

Самърхил вече клатеше глава.

— Не, не, сержант. Съжалявам. Това няма да мине. Нямаше ме, защото бях в Уестминстър по служебни дела. И в мое отсъствие от теб се изисква да намериш друг висшестоящ.

Кенеди го беше измислила дотук. Останалото беше предположение, за което или щеше да се окаже права, или да сбърка. Спомни си как Харпър бе положил глава в скута й и кървеше до смърт. Ужасът на онзи миг, все още жив в съзнанието й, й послужи като отвес, който й позволи да запази равновесие.

— Може би — позволи си да каже тя. — Може да си бил в Уестминстър. Но за пети или за шести път чувам тази история с комисията по финансиране и първият път беше през януари, още преди да свърши ваканцията на парламента. Ти някога имаше проблем с алкохола, нали, Джими? Няколко порицания, веднъж дори се стигнало до дисциплинарна комисия, или поне така се говори. По очевидни причини аз вече се откачих, но не мисля, че такъв проблем се преодолява лесно. И така, моята теория е, че полицай Рол носи два тежки кръста. Единият е да те прикрива, когато закъсняваш, а вторият е пълната й липса на въображение.

Млъкна. Ако таванът щеше да падне върху нея, сега беше моментът. Самърхил мълча дълго, преди да проговори. Гласът му, бе доста по-овладян, отколкото тя се беше надявала, и много по-агресивен. Посрещна откоса й изправен, а не клекна и не започна да търси зад какво да се скрие.

— Детектив — каза той, — ти изглежда си мислиш, че можеш да отклониш вниманието от себе си, като атакуваш мен. Нека повторя, ако не си ме чула първия път. Заради теб загина полицай. Опитите ти да ме изнудваш не биха повлияли…

— Освен това ще те съсипя — каза Кенеди.

Самърхил продължи да говори едновременно с нея, затова тя не беше сигурна, че я е чул, но посланието бе изписано и на лицето й.

— … на решението на независимата комисия, от която аз съм само…

— Рол те прикрива. Ще ти разкажа играта.

— … една част. Решението е на всички ни.

— Тогава искам викингско погребение — каза Кенеди през стиснато гърло. — Давай. Защото това е всичко, което имам. Но се кълна в Бога, Джими, че ако ми направиш мръсотия, дори ако просто се опиташ да ме държиш настрана от това разследване, ще накарам адвоката ми да крещи от всички покриви, че Харпър е умрял, защото си бил прекалено пиян, за да дойдеш на работа. Ако се окажа права, ако не са те викали в парламента в онзи ден и не намериш нито един депутат да го потвърди, тогава вписването на обяснението на Рол в регистъра ще е достатъчно, за да докажа, че си излъгал. Ще те разпънат на кръст. Това няма да върне Крис Харпър от мъртвите, но ще ми донесе усещането, че през обичайните лайна си е проправила път и малко справедливост.

Накрая и двамата се бяха изправили на крака и стояха лице в лице. Неговите думи свършиха преди нейните.

— Уведоми ме, каквото и да стане — промълви тя и изведнъж се почувства отвратена от него и от себе си.

Излезе от кабинета на Самърхил без да поглежда назад, отиде в общата стая, за да изчака решението, но атмосферата там беше толкова гъста, че с нож да я режеш. Всички знаеха за комисията и защо е свикана. Заради нея бе загинал детектив. Никой не искаше да я погледне в очите. Дори не беше сигурна, че и самата тя би искала да го направи в този миг, ако наоколо имаше огледало. Обективно знаеше, че Харпър вече беше ранен, когато тя застина пред дулото на пистолета. Ако беше действала по-бързо, нямаше да го спаси, но щеше да спаси Сара Опи.

Толкова пъти го беше премисляла, че спомените се бяха разпаднали на парчета и се съединяваха неправилно, под грешни ъгли, ставаха размазани и неразбираеми. Но въпреки това тя успяваше да се справи с тях.