Адам Блейк
Измамата Мъртво море (44)

43.

Моргата беше чак в Булхед. Май хората от Пийзън не обичаха да държат нищо край себе си и изнасяха всички дейности в други градове.

Булхед обаче се оказа много по-различен от Дядо Коледа. Беше малък, забързан, цивилизован град, а в моргата бе дори по-оживено, отколкото по улиците. На Кенеди не й се вярваше колко динамично е всичко там — колко много фризери имаше и на вратите на колко от тях пишеше, че са пълни. Докато прекосяваха паркинга на идване, бяха минали покрай няколко микробуса без прозорци с хладилни генератори. Кенеди много добре знаеше какво представляват: подвижни фризери, от онези, които пращат на места, засегнати от бедствия, за да приберат с тях множеството трупове и да спрат разпространението на епидемии.

— Какво става тук? — попита тя Гейл, когато пристъпиха от жежкия асфалт в охладената с климатици сграда.

Отначало той не разбра какво го пита. След това проследи погледа й и изсумтя. Тъкмо се канеше да й отговори, когато служител в бяла престилка, с вид на тийнейджър, тръгна към тях с професионална и компетентна усмивка, която сигурно бе усвоил от началниците и колегите си.

— Ще ви кажа по-късно — промърмори Гейл. — Тук тази тема е нещо като табу.

Тялото на Бранд вече не било тук, осведоми ги ненужно служителят. Освободили го, за да бъде погребано, още преди три седмици, но после щатските власти решили да го кремират заедно с други непотърсени трупове от самолетната катастрофа. Но пък шерифът вече знаел това…

— Не сме дошли да видим трупа, синко — прекъсна го Гейл. — Само документите.

— Ами те са публично достъпни. Можете да ги получите…

— Да, но това важи само за обобщението. Искам цялата папка с всички данни вътре, снимки, разпечатки, каквото има. Имам право да ги получа и от окръжната централа вече го одобриха, но ти сигурно ще искаш да вземеш разрешение от началника си, така че ние с радост ще изчакаме, докато го направиш, стига да не отнеме повече от две минути от и без това натоварения ми ден.

След като видя, че заучените му реплики не минават, служителят на моргата се изниза, без да каже и дума повече. Кенеди беше впечатлена. Стилът на Гейл, в който непосредствеността преобладаваше за сметка на сплашването, но въпреки всичко не бе лишен от твърдост, предупреждаваща да не си играеш с него, действаше като магия. Тя се зарадва, че не й се налага да минава през този административен лабиринт сама.

Служителят наистина се върна след две минути. Поведе ги към малък кабинет без прозорци. На стената бе закачен прочутият плакат с висящото коте и надписа „Дръж се!“. На главата на животното бе нарисувана мишена и беше прибавен нов надпис: „Малката гад не заслужава повече да се държи“. Полицейските морги имаха право на своя си хумор, който винаги беше малко пиперлив.

Служителят влезе със своята парола в базата данни и ги помоли учтиво, но без да се осмели да погледне Гейл в очите, да се ограничат само с файловете, за които са поискали официално разрешение. След това ги остави.

— Имате ли нужда от мен тук? — попита Гейл.

— Не — отвърна Кенеди. — Благодаря, шерифе. Ще се справя и сама.

— Добре. Трябва да проведа един телефонен разговор и по пътя може да си взема кафе. Искате ли да ви донеса нещо?

Кенеди помоли за мляко без захар и той излезе. Тя се съсредоточи в документацията и потъна в хладните й факти.

Трупът на Бранд, както повечето тела на жертви на катастрофа, бе имал множество охлузвания, травми от удар, ожулвания и увреждания от разхерметизирането. Списъкът беше страница и половина, но можеше да се обобщи с пет думи: Бранд е бил на пихтия. При толкова обезобразено тяло е било безсмислено да се заявява една причина за смъртта, макар че бяха спазени обичайните условности. Плеврата на белите му дробове се бе пръснала, когато самолетът се е разхерметизирал. Концентрацията на кислород в кръвта показвала, че задържаният въздух е изтласкан към гръдната кухина, където е образувал раздуване на големи и малки кръвоносни съдове. Сърцето е спряло малко след това, мозъкът не е бил кръвоснабден.

Скоро Бранд изпаднал в безсъзнание и починал, така че е било невъзможно да е бил жив, когато самолетът се е разбил в земята.

Това беше голямата картина. Малките подробности бяха добавени като наблюдения и предположения, без от тях да се вадят категорични изводи. Охлузванията по кокалчетата от външната страна на дланта му говорели може би за конфликт с друг пътник, вероятно в състояние на паника от бързото спускане. Счупените нокти и нарушената цялост на тъканта на върховете на пръстите и на двете ръце трудно можели да бъдат обяснени — дали не е драскал по прозорец или врата в опит да избяга? Изглеждало вероятно Бранд да е бил прав, когато самолетът се е разхерметизирал, защото движещите се тела били наранени по-сериозно и на повече места от тези, които били във фиксирано положение. С доста голяма убеденост можело да се твърди, че не е бил закопчал предпазния си колан. Всички пасажери, които били по местата си и със закопчани предпазни колани, без изключение имали синини по бедрата. При Бранд те липсвали.

Имал доста белези и лекарят, извършил аутопсията, ги беше описал педантично. Рани от куршуми, от намушкване с нож, от удари — все от предишни близки срещи със смъртта, но стари и в повечето случаи зараснали. На едно място се забелязвала по-скорошна рана от нож, пресичаща по-стар белег. Тази забележка бе заслужила удивителен знак от патоанатома, който вероятно се беше чудил какъв точно живот е водил този Майкъл Бранд. Като се има предвид възрастта му, наблюдава се невероятно изобилие от предишни наранявания. Често казано, никога не съм виждал толкова много, дори и при професионални войници в края на кариерата им.

Като се има предвид възрастта му? Кенеди се върна към началото на документа и сравни написаното с данните от паспорта на Майкъл Бранд, които също бяха добавени към доклада. След това прелисти снимките.

Имаше няколко едри плана на главата и доколкото можеше да се види, бяха на един и същ човек. На всички тях се виждаше подпухнало лице с множество кръвонасядания от спукани кръвоносни съдове. Можеше да е всеки и на всякаква възраст. Но като оставим настрана нараняванията — на каква възраст беше този човек? Колко бе живял Майкъл Бранд, преди да падне от небето като Икар и да се пръсне при смъртта си?

Не дълго — беше отговорът. Или прекалено дълго, зависи от какъв ъгъл ще го погледнеш.

Някой изрита вратата отвън и я залепи за стената.

Кенеди скочи, обърна се и вдигна отбранително ръце. Беше Гейл, който си отваряше с крак, защото носеше по една пластмасова чаша във всяка ръка.

— Извинявайте, сержант — каза той и се взря в нея малко притеснено. — Не исках да ви уплаша. Ама и аз не си знам силата.

Тя свали ръце, но сърцето й още биеше силно. Докато вземаше чашата си, по лицето на шерифа стана ясно, че е усетил как й трепери ръката, но успя да запази неутрален тон, когато я попита дали е открила това, което търси.

— Намерих… нещо — призна тя.

— Радвам се да го чуя. И струва ли си?

— Мисля, че хванах Майкъл Бранд в лъжа. И то голяма. Може ли да остана още няколко минути?

— Тук не се засича време — каза спокойно Гейл. — Работете си. Аз ще наглеждам трафика.

Кенеди си водеше бележки. Правеше го както по протоколни причини, така и за да си даде време да успокои пулса и дишането си. Но тогава забеляза малка подробност в описанието на мозъка. Масивно увреждане на серотонергичните неврони не може да се обясни или свърже с другите наранявания поотделно или в комбинация. Изчерпването на серотонина в хипокампуса и увреждането на нервите говорят за дълго и редовно приемане на симпатомиметици като метамфетамини, и то в изключително големи дози.

Какво кара хората да плачат с кървави сълзи? Стрес и лекарства, беше казал Ралф Прентис. Май вече виждаше частта с лекарствата в това уравнение. Майкъл Бранд — и вероятно бледоликите убийци, с които вече се бе срещала два пъти — са приемали някакво вещество от семейството на метамфетамините, за да стимулират бързината, силата и реакциите си. И са си платили цената, защото то ги е увредило. Като ченге, дори и с малко обучение в областта на наркотиците, тя знаеше достатъчно добре как може да изглежда това увреждане. Още един факт от доклада, който в момента изглеждаше абстрактен и ненужен, но можеше да се окаже полезен по-късно.

Затвори файла и вдигна глава. Въпреки шегата за трафика Гейл всъщност се взираше в нея със замислено и може би очаквателно изражение. Беше истинско олицетворение на професионалната дискретност, но имаше право да очаква от нея да сподели находките си. Но как да му обясни хипотезата, която се оформяше в ума й? И то точно на този прям, добронамерен и чистосърдечен човек, въплъщение на любезността на обикновените хора, която според Кенеди отдавна бе изчезнала от лицето на земята?

— Мисля си разни откачени неща — каза тя почти извинително.

Гейл вдигна вежди, за да й покаже, че я разбира, и да я подкани да каже повече.

— Бранд може да се окаже отговорът на един от вашите въпроси. Смятам, че е възможно той да е свалил самолета.

Гейл я изгледа леко втрещен.

— И защо мислите така?

Кенеди му показа какво беше открила: доказателството, че Бранд се е сбил, раните по върховете на пръстите му, които може би е получил, докато се е опитвал да отвори вратата, преди самолетът да се разхерметизира. Нищо особено, като си помисли човек, но Гейл започна да кима угрижено.

— Бранд се е качил на самолета по-късно от останалите — каза той. — Точно затова току-що звънях на Федералната авиационна администрация. Купил си е билета, когато другите пасажери вече са се настанявали, стигнал е до изхода само минута преди да затворят вратите. Бързал е да стигне до Ню Йорк, в това няма съмнение.

— Или пък не е — каза Кенеди. — Може пък да е бързал да се качи точно на този самолет.

— За да го свали?

Кенеди направи уклончив жест.

— Вероятно. Да. Мисля, че е така.

— Защо?

— Самолетът е идвал от Мексико, нали?

— Мексико Сити.

— Как са влезли? Какъв е бил летателният план?

— Нямам представа, сержант. По принцип авиокомпаниите обичат да прекарват самолетите си над вода, ако има такава по пътя, затова предполагам, че е дошъл през залива и след това е минал през югозападния ъгъл на щата, преди да тръгне на запад.

— И какво има отдолу, шерифе?

— Пустиня. След това е Тусон. После пак пустиня.

Кенеди се замисли.

— Можем ли да разберем — обади се тя най-накрая — дали полет 124 е поискал промяна на летателния план в някакъв момент?

— Предполагам, че да. Доколкото помня, ФАА пази всички архиви двайсет години. Защо? Какво ви се върти в ума?

Това, което й се въртеше в ума, се струваше абсурдно дори на самата нея. Тя поклати глава, което можеше да значи или „не знам“, или „не мога да ви кажа“.

Което и от двете да беше, Гейл очевидно прие, че това ще е единственият отговор, който ще получи засега.

— Ще им се обадя от колата — каза той и хвърли прилежно чашата от кафето си в коша за боклук. — Да се махаме оттук.

По пътя обратно към Пийзън тя си спомни да го попита пак за хладилните коли.

Той помълча известно време, сякаш се чудеше как най-добре да отговори.

— Ами това се случва всяко лято — каза накрая. — Цели орди нелегални емигранти прииждат от Мексико през границата. Преди това беше проблем само в южните части на щата. Нали се сещате, около Тусон. Но там сега има много повече патрули, тъй като щатският сенат реши, че трябва да се действа по-твърдо по въпроса. И тогава койотите — трафикантите на хора — решиха да стоят далеч от големите градове и магистралите и да влязат в пустинята, преди да разтоварят клиентите си. Пресичат шосета 8 и 10, преди да завият на изток. А това си е доста навътре в пустинята. Затова всяка година, особено през лятото, мнозина не издържат пътуването.

— Господи! — Кенеди бе отвратена. — Но щом в камионите има, по колко? Десет? Дванайсет трупа? Това прави…

— Дори далеч на север събираме по двайсет-трийсет в слабите месеци. Приемаме и тези, с които не могат да смогнат на юг от нас. Стотици са, сержант. Може и хиляди да са. Хиляди на година. Труповете бързо се разлагат в пустинята, покриват се с пясък и прах. Понякога животни ги изяждат. Така ги оглозгват, че не можеш да познаеш дали са отпреди година или отпреди два века. И никой не знае точната им бройка.

Вместо пак да възкликне, Кенеди предпочете да си премълчи. Нещо изскочи на повърхността на съзнанието й. Цитат, който бе чувала в училище, но не беше запомнила чий е. „Бедно Мексико! Толкова далеч от Бога и толкова близо до Съединените щати“^[1].

— Виждала съм такива коли само… — осмели се да започне тя накрая.

— … при земетресения или нещо подобно. След бедствия. Разбира се. Е, това е нашето бедствие. Армагедон в Аризона. Само че на забавени обороти.

Трудно беше да се коментира след тези думи, затова и двамата мълчаха. Гейл се отказа да разведрява разговора и се обади на ФАА — или по-скоро накара Кони да го свърже. Диспечерката беше любопитна и предложи да ги набере от негово име и да им зададе въпросите, които го интересуваха. Гейл й благодари любезно, но каза, че ще се справи сам, след което Кони млъкна кисело в ефира, докато изпълняваше нарежданията.

Но обаждането се оказа загуба на време. Нямаше нищо необичайно в летателния план на полет 124 в деня на трагедията. Самолетът минал покрай залива, както и Гейл бе предположил, след това на запад от Тусон, прелетял над Пуерто Пеняско и поел направо, докато не завил към Лос Анджелис при Лейк Хавасу Сити.

Кенеди погледна към пустинята. Пътят я прекосяваше като електрически кабел, свързващ Аризона с останалия свят, който иначе много лесно би забравил за съществуването на този щат. Мирисът на див градински чай нахлу през отворения прозорец — силен и уханен.

Защо му е било да сваля самолета? Защо ще превключва от убийства на отделни хора към хекатомби от трупове, които после да бъдат натъпкани опасно в и без това препълнените фризери на моргата? Ако се окажеше права — с какво полет 124 бе заслужил тази касапница?