Адам Блейк
Измамата Мъртво море (5)

4.

Кабинетът на Стюарт Барлоу вече беше претърсен от местната полиция, но в доклада не бе отбелязано да са намерени улики и нищо не бе иззето. Претърсването щеше да се окаже сериозно предизвикателство: всяка повърхност бе затрупана с книги и бумаги. Тоновете папки и разпечатки върху бюрото се бяха разлели като море по пода от двете страни и скриваха голяма част от мокета в лайнян цвят. Снимки на елински статуи и египетски кариатиди, набръчкани в остъклените си рамки от години излагане на английското лошо време и английското парно отопление, се взираха в бъркотията със строги и неумолими лица.

Малкото разхвърляно помещение предизвикваше клаустрофобия и неуловима тъга. Кенеди се почуди дали Барлоу би се засрамил, че личният му хаос е подложен на такъв внимателен преглед от непознати, или пък купищата бележници и разпечатки бяха някакъв професионален медал, с който се гордееше.

— Господин Барлоу е бил във факултета по история — отбеляза тя и се обърна към административния директор. Елис се беше върнал, както им бе обещал, за да ги пусне в кабинета, а сега стоеше с ключ в ръка, сякаш очакваше детективите всеки миг да признаят поражението си, след като вече бяха видели непроходимата кочина с вещите на мъртвеца. — Какво значи това? Имал ли е пълен преподавателски хорариум?

— Осемдесет процента натоварване — каза Елис без ни секунда колебание. — Плюс пет допълнителни часа за административните му задължения.

— Какви бяха те?

— Беше вторият човек в катедрата. И ръководеше програмата „Бъдеще“ за надарени студенти.

— Беше ли добър в работата си? — попита Кенеди, без да се церемони.

Елис премигна.

— Много добър. Всичките ни служители са добри, но… Да. Стюарт изпитваше истинска страст към предмета си. Беше му едновременно хоби и професия. Появяваше се по телевизията три-четири пъти в седмицата. Участваше в исторически и археологически предавания. И сайтът му беше много популярен сред студентите.

Млъкна.

— На всички много ни липсва.

Кенеди си преведе наум последното изречение: носеше пари на учебното заведение.

Харпър бе взел една книга: „Русия срещу Наполеон“ от Доминик Ливън.

— Това ли му беше специалността? — попита той.

— Не — отново бе категоричен Елис. — Беше експерт по палеография, най-ранните писмени източници. Не четеше много лекции от тази област, защото тя е само малка част от програмата, но пишеше често за това.

— Книги? — попита Кенеди.

— Статии. Но работеше и по книга. За гностичните секти.

Кенеди нямаше представа какво е гностична секта, но не задълба. Не взимаше на сериозно възможността професор Барлоу да е убит от съперник в науката.

— Знаете ли нещо за личния му живот? — попита тя. — Наясно сме, че не е бил женен, но дали е имал връзка?

Административният директор изглеждаше изненадан от този въпрос, сякаш безбрачието беше задължителен страничен ефект на академичния живот.

— Не мисля — отвърна той. — Възможно е, очевидно, но не е споменавал пред никого. И на светските сбирки на катедрата не го придружаваше никой.

Можеха да изключат накърнени съпрузи и ревниви бивши любовници. Ставаше все по-трудно да назоват заподозрени, но пък и Кенеди не бе тръгнала с голяма кошница. От опит знаеше, че повечето случаи се разрешаваха с улики, намерени в първите няколко часа след престъплението. Не можеш да възобновиш разследване след три седмици бездействие и да очакваш да го приключиш с един впечатляващ замах.

Междувременно Харпър продължаваше да се суети около книгите и бумагите — похвално усилие, но може би му се струваше, че се бе провалил с въпроса за Наполеон, и нищо не губеше, ако потърси нова отправна точка за хипотезите си. Този път вдигна нещо, което приличаше на снимка, но всъщност се оказа вестникарска изрезка, залепена прилежно върху картон и поставена в рамка. Бе облегната на единия крак на бюрото. Заглавието гласеше: „Измамата от Наг Хамади. Двама арестувани“. Мъжът на фотографията беше Стюарт Барлоу на много по-млада възраст. На лицето му имаше смутена хладна усмивка.

— Вашият човек да не би да е имал криминално досие? — попита Харпър.

Елис направо се изсмя.

— О, не — каза той. — Абсолютно не. Това беше триумфът му. Случи се преди петнайсет години, а може би и по-отдавна. Стюарт бе поканен като експерт по това дело заради огромните си познания за библиотеката от Наг Хамади.

— Какъв беше случаят? — попита Кенеди. — И докато сме още на тази тема, какво е Наг Хамади?

— Наг Хамади е най-важната палеографска находка на XX век, инспекторе — обясни й Елис.

Тя не го поправи за ранга си, макар с ъгълчето на окото си да видя, как Харпър направи физиономия.

— В Горен Египет, малко след Втората световна война край град Наг Хамади двама братя започват да копаят във варовикова пещера. Интересували се само от гуано — екскременти от прилепи, които се използват за тор. Но вместо това намерили запечатана стъкленица с десетина подвързани кодекса.

— Подвързани какво? — попита Харпър.

— Кодекси. Кодексът представлява скрепени една с друга страници. Всъщност това са първите книги. Появяват се в началото на християнската ера. Дотогава се е писало на свитъци, или единични листове от пергамент. Кодексите от Наг Хамади се оказали текстове от I-II век след Христа: евангелия, писма, такива неща. Дори преписан превод на „Държавата“ на Платон. Невероятно съкровище от времето малко след смъртта на Исус, когато християнската църква все още се опитвала да определи идентичността си.

— И как това е стигнало до съда? — попита Харпър, като прекъсна лекцията точно когато административният директор си поемаше дълбоко дъх, за да продължи да ги образова.

Той изглеждаше едновременно гневен и леко объркан.

— Съдебното дело е от много по-късно. Става въпрос за фалшификати на документите от Наг Хамади, които се продаваха по интернет от търговци на антики. Стюарт беше свидетел на обвинението. Мисля, че го призоваха най-вече за да даде мнението си за физическите разлики между оригиналните и подправените документи. Той познаваше всяка гънка и всяко мастилено петънце по страниците им.

Харпър остави статията и продължи да рови. Изражението на Елис стана болезнено.

— Детектив, ако смятате да правите обстоен обиск, може ли да се върна към работата си и да дойда при вас пак по-късно?

Харпър погледна въпросително Кенеди, която все още си мислеше за съдебното дело.

— Каква беше присъдата? — попита тя административния директор.

— Единодушна — отвърна Елис малко кисело. — Дилърите, май бяха двама съпрузи, бяха признати за виновни за търговия с фалшификати, но оправдани по обвинението за изработването на подправените антики, което беше и основното срещу тях. Трябваше да платят глоба и разходите по процеса.

— И това става в резултат на свидетелските показания на проф. Барлоу?

На лицето на Елис внезапно се изписа изненада. Най-накрая прозря накъде биеше тя.

— Стюарт не беше чак толкова важна част от съдебното дело — каза той колебливо. — Честно казано, всички намираха за смешно това, че толкова се прехласваше по него. Мисля, че основните доказателства дойдоха от хората, които си бяха купили фалшификатите. И както вече казах, стигна се само до глоба. Не вярвам, че…

Кенеди също не вярваше, но си отбеляза наум да провери тази версия по-късно. Струваше си да проследи нишката, ако навсякъде другаде ударят на камък. Не че досега бяха събрали кой знае какво.

— Защо сестрата на проф. Барлоу не е прибрала нещата му? — попита тя. — Тя е единствената му жива роднина, нали така?

— Розалинд. Розалинд Барлоу. Записана е в документите ни като най-близък роднина — съгласи се Елис. — Свързахме се с нея. Тя каза, че не се интересува от нещата на Стюарт. Точните й думи бяха: „Вземете каквото искате за библиотеката на колежа, а останалото дайте за благотворителност“. И вероятно точно така ще направим, но някой трябва да отдели от времето си и да подреди всичко.

— Доста време ще му трябва — съгласи се Харпър. И веднага добави: — Приключихме ли тук, инспекторе?

Тя му хвърли предупредителен поглед, но лицето му бе безизразно като маска.

— Приключихме, детектив — отвърна тя. — Да вървим.

Още докато произнасяше последните думи, тръгна към вратата, но после се поколеба. Подсъзнанието й бе забелязало нещо, което още не си беше проправило път до рационалната й мисъл и сега се бореше за вниманието й. Кенеди знаеше, че не бива да пренебрегва този повик. Замръзна на място и се огледа още веднъж.

Замалко да проумее какво я гложди, но Елис започна шумно да подрънква ключовете и скъса тънката нишка, с която тя се опитваше да измъкне предчувствието си на светло. Изгледа го зверски и той леко потръпна.

— Имам да върша и други неща… — каза Елис, но много неубедително.

Кенеди изсумтя.

— Благодаря ви за помощта, господин Елис — отвърна тя. — По-късно може да се наложи да ви зададем още въпроси, но днес повече няма да ви губим времето.

 

 

Качиха се в колата и поеха обратно към участъка. Кенеди премисляше малкото, което вече знаеха за този забатачен случай. Трябваше да говори със сестрата на мъртвия. Това беше приоритет номер едно. Може би Барлоу наистина е имал враг от полето на палеографията. Нищо чудно да е забременил някоя студентка. Или пък да е имал по-малък брат, когото е потискал по някакъв начин, предизвиквайки болезнена злоба. Беше десет пъти по-вероятно да откриеш убиец, ако някой направо ти даде името му, отколкото да се катериш по стълба от улики. А и те още нямаха такава стълба. Дори едно стъпало от нея.

Напротив, имаха. Преследвачът, човекът, от когото Барлоу се бе оплакал, че го наблюдава. Ето още една посока, в която да тръгнат. Харпър щеше да я намрази, защото възнамеряваше сама да говори със сестрата, значи черната работа по новата нишка щеше да падне върху него.

И тя му постави задачата още в колата, но започна отзад напред.

— Когато Барлоу се е оплакал, че е следен — каза тя, докато препрочиташе записките в папката, — е бил на някаква научна конференция.

— Лондонският исторически форум.

Докато бяха в колежа, Харпър бе прелистил страниците на делото и очевидно не си беше губил времето.

— Да. Казал е, че някакъв човек висял във фоайето, а после го видял пак на паркинга.

— Чудя се дали някой друг го е видял. Барлоу не е дал много подробно описание, но може да успеем да запълним празнините. Възможно е някой дори да познава този човек. Все пак там е имало десетки хора. Вероятно дори стотици. Организаторите сигурно имат списък и координати. Телефонни номера. Електронни адреси.

Харпър я погледна тревожно.

— Ще си поделим обажданията, нали?

— Разбира се. Но първо ще се срещна със сестрата на Барлоу. Ти ще трябва да се справяш сам, докато ме няма.

Харпър не изглеждаше никак доволен, но кимна.

— Добре — каза той. — Какво друго?

Кенеди беше леко впечатлена. Правилно бе разчел изражението й и беше прозрял, че има и още.

— Ще те тормозят много, задето работиш с мен — каза тя. — Сега така стоят нещата.

— Е, и?

— Можеш лесно да се измъкнеш. Отиди при Самърхил и му кажи, че имаме личностна несъвместимост.

Настъпи мълчание.

— А имаме ли? — попита Харпър.

— Дори не те познавам, Харпър. Просто ти правя услуга. Може би и на себе си, защото ако си на страната на онези маймуни, по-добре да се отдалеча от теб, отколкото да те държа близо до себе си. А и ти би предпочел да стане така, защото номерата, които правят на мен, като нищо ще се прехвърлят и на теб.

Харпър забарабани лениво по волана с палеца си. Първо издуха въздуха от едната си буза, а после и от другата.

— Това е първият ми случай като детектив — каза той.

— Е, и?

— И само след два часа ти вече се опитваш да ме изриташ от него.

— Просто ти давам възможност да се спасиш.

Харпър завъртя ключа и моторът на разнебитената „Астра“ заръмжа енергично като стара котка, която се правеше на тигър.

— Ще я имам предвид — отвърна той.