Адам Блейк
Измамата Мъртво море (3)

2.

Харпър шофираше под лекия летен дъжд, който заваля изневиделица. Кенеди преглеждаше папката през по-голямата част от първата минута, след като потеглиха.

— Успя ли да се запознаеш с това? — попита тя Харпър, когато завиха по Виктория Стрийт и се включиха в натоварения трафик.

Детективът примигна бързо, но не каза нищо. Крис Харпър, 28-годишен, полицай от Камдън, Сейнт Джон Уд, от прехвалената полицейска академия за борба с тежките престъпления. Кенеди бе отделила малко време между посещението си в кабинета на Самърхил и връщането си в общата стая, за да го провери в служебната база данни. Нямаше нищо особено около него, освен споменаване на проявена храброст (при пожар в склад) и търкания с висш полицай по личен въпрос, който не бе уточнен. Какъвто и да е бил конфликтът, беше изгладен без започване на наказателни процедури. Харпър бе светлокос и тънък като струна, с леко асиметрично лице, което сякаш непрекъснато или бе смръщено, или ти намигаше многозначително. На Кенеди й се стори, че може и да го е срещала някъде много отдавна, но и така да беше, общуването им явно е било мимолетно и не бе оставило у нея нито добри, нито лоши впечатления.

— Изобщо не съм го чел — призна си накрая Харпър. — Само преди час разбрах, че съм разпределен за този случай. Тъкмо преглеждах папката и тогава… ами ти се появи и направи онзи кабаретен номер с мъртвия плъх, а след това тръгнахме.

Кенеди го изгледа косо, но той не й обърна внимание.

— Прочетох резюмето — продължи Харпър. — И прелистих първия доклад от мястото на инцидента. Това е.

— Значи си пропуснал само аутопсията — изсумтя Кенеди. — Това е цялото разследване, което е проведено по случая. Нещо да ти направи впечатление?

Харпър поклати глава.

— Почти нищо — призна той. Намали скоростта на колата. Бяха влезли в колона, която задръстваше горната част на Парламент Стрийт: едната лента бе затворена за ремонт. Излишно беше да пускат сирената, защото другите нямаше къде да се отдръпнат, за да им направят път. Запълзяха напред по-бавно, отколкото биха се движили пеша.

— Мъртвецът е бил преподавател — каза Кенеди. — Всъщност университетски професор в колежа „Принс Рийджънтс“. Стюарт Барлоу. На 57 години. Работно място — сградата на учебното заведение на Фицрой Стрийт, където е и умрял. Като е паднал по стълбите и си е счупил врата.

— Точно така — кимна Харпър, сякаш бе започнал да си припомня.

— Но аутопсията казва, че не е станало така — продължи Кенеди. — Намерили са го в подножието на стълбите, така че обяснението е изглеждало логично. По всичко личало, че се е спънал и е паднал лошо: счупил си е врата, ударил си е силно черепа отдясно. Носел е куфарче със себе си. То лежало от дясната му страна, отворено и с разпиляно съдържание, така че всичко се връзвало. Събрал си е нещата, тръгнал е да си ходи и на върха на стълбите се е спънал. Тялото е намерено малко след девет вечерта, може би час след като Барлоу е приключил работата си за деня.

— Мозайката изглежда подредена — позволи си да се обади Харпър. Помълча малко, докато пусна колата да измине бавно няколко метра, след това пак удари спирачките. — Е, и? Счупеният врат не е ли причината за смъртта му?

— Напротив, точно това е — отвърна Кенеди. — Проблемът е, че е счупен от погрешната страна. Нараняванията по мускулите на шията говорят за усукване, не за удар.

— Усукване. Значи вратът му е бил извит?

— Точно така. Вратът му е бил извит. А това става предимно нарочно. Обикновено не се получава при падане по стълбите. Е, може при силен удар под ъгъл шията да се усуче рязко, но тогава повечето наранявания по меките тъкани са линейни: вътрешните и външните контузии са в една плоскост, по която можеш да съдиш за ъгъла на удара.

Тя прелисти оскъдните страници с незадоволителна информация и стигна до тази, която след аутопсията се бе оказала най-притеснителна.

— Освен това е имало човек, който го е преследвал — каза Харпър, сякаш й прочете мислите. — Видях, че има доклад и за друг инцидент. Мъртвецът е бил шпиониран.

Кенеди кимна.

— Много добре, детектив. Преследвач може би е силна дума, но си прав. Барлоу се е оплакал, че някой го наблюдава. Най-напред на академична конференция, след това пред къщата му. Този, който е приключил така набързо случая, или не е знаел, или е решил, че не е важно. Не е направена връзка между двата доклада, затова ще започна с първия. Но в светлината на резултатите от аутопсията изглеждаме като пълни глупаци.

— Боже опази — промърмори безизразно Харпър.

— Амин — произнесе Кенеди.

Настъпи тишина, както често става след молитви.

Пръв я наруши Харпър.

— За онова нещо с плъха. Често ли ти се случва?

— Напоследък — да. Почти всеки ден. Защо? Да нямаш алергия?

Харпър се замисли.

— Не още — отговори накрая.

 

 

Въпреки че приютяваше историците от колежа „Принс Рийджънтс“, сградата беше с агресивно съвременен дизайн: строг бункер от бетон и стъкло, скрит на странична улица на около половин километър от основния корпус на учебното заведение на Гоуър стрийт. Освен това беше пуста, тъй като семестърът бе свършил преди седмица. Цяла една стена във фоайето от пода до тавана бе превърната в табло за съобщения. На него се рекламираха концерти на банди, за които Кенеди не бе чувала, на дати, които вече бяха отминали.

Посрещна ги изтормозеният административен директор Елис. Лицето му беше лъснало от пот, сякаш идваше от някаква тежка тренировка за бюрократи. Приемаше посещението им като лична агресия срещу доброто име на институцията.

— Казаха ни, че разследването е приключило — заяви той.

— Съмнявам се, че сте го чули от човек, който има правото да ви го съобщи, господин Елис — отвърна Харпър с каменно изражение. Засега официалната версия беше, че случаят никога не е бил приключвал и просто е станало недоразумение.

Кенеди мразеше тези политически глупости, а и точно в този момент не дължеше кой знае каква лоялност на участъка.

— По време на аутопсията са били открити странни неща — добави тя, без да поглежда Харпър, — които промениха отношението ни към случая. Вероятно е най-добре да не споменавате за това пред никого от факултета, но ще трябва да продължим разследването.

— Може ли поне да приема, че всичко ще свърши преди лятната ни програма? — попита административният директор с тон на границата между враждебността и вледеняващия ужас.

На Кенеди от все сърце й се искаше да може да потвърди това, но твърдо вярваше, че добрите новини, които не са достатъчно надеждно проверени, носят повече нещастие на хората по-късно.

— Не — каза тя направо. — Моля ви да не приемате това.

Лицето на Елис помръкна.

— Но… студентите — промълви той, макар да бе очевидно, че наоколо нямаше никакви студенти. — Такива неща изобщо не помагат на приема и накърняват академичния ни образ.

Изрече такава тъпотия, че Кенеди не беше сигурна как да му отговори. Реши да си премълчи, но така, за нещастие, позволи да се възцари тишина, която административният директор се чувстваше длъжен да запълни.

— Съвсем малко е нужно за разрушаване на имиджа — каза той. — Сигурен съм, че разбирате какво имам предвид. Както се случи след стрелбата в биологическия факултет в Алабама. Доколкото знам, е била дело на някакъв смахнат асистент, изолирана случка, една на милион, не е пострадал нито един студент. Но въпреки това факултетът отчете спад в молбите за постъпване през следващата година. Хората си мислят, че убийството е нещо, от което можеш да се предпазиш.

„Добре, това не беше чак толкова тъпо — помисли си Кенеди, — но е много по-нагло.“ Този човек бе загубил колега при обстоятелства, които се оказваха подозрителни, а той мислеше само как това ще се отрази на счетоводния баланс на колежа. Елис със сигурност беше задник, затова щеше да получи най-оскъдното количество любезност, колкото да не е без хич.

— Трябва да видим мястото, на което е намерен трупът — каза му тя. — Веднага, ако обичате.

Той ги поведе по празните кънтящи коридори. Из въздуха се носеше мирис, който напомняше на Кенеди за стара преса. Като дете си бе построила къщичка за игра в градината на родителите си. Стените й бяха от вестници, които баща й събираше по непонятни причини (може би още тогава мозъкът му бе започнал да се разяжда). Точно същата миризма: на тъжни стари вестници, непотребни и провалени в усилието си да информират.

Завиха покрай ъгъла и Елис се закова на място. За миг Кенеди си помисли, че се кани да се разправя с нея, но той само леко вдигна ръце в странно спънат жест, с който показваше, че са стигнали.

— Ето тук се е случило онова — каза той, като наблегна на „онова“. Произнесе го полужизнерадостно и полуотворено.

Кенеди се огледа и разпозна късия тесен коридор и стълбището от снимките.

— Благодаря, господин Елис — каза тя. — От тук нататък ще се оправим сами. Но ще ни трябвате пак след малко, за да ни пуснете в кабинета на господин Барлоу.

— Ще бъда в приемната — отвърна Елис и се затътри нанякъде. Беше напълно ясно какво си мисли, все едно имаше балонче над главата като в комикс.

Кенеди се обърна към Харпър.

— Добре — каза тя, — да преговорим пак нещата.

Подаде му папката отворена, снимките бяха най-отгоре. Харпър кимна малко уплашено. Събра фотографиите като ветрило от карти и започна да мести очи от тях към стълбището и обратно. Кенеди не го притискаше: имаше нужда да огледа хубаво, нека не бърза. Той може би не знаеше, но тя му правеше услуга, като го оставяше сам да си състави картината, вместо да му натрапва собствените си мисли още от самото начало. Все пак току-що беше завършил: теоретично тя трябваше да го обучава, а не да го ползва като изтривалка.

— Лежал е тук — каза най-накрая Харпър и започна да рисува схемата с ръка във въздуха. — Главата му… е била там, някъде около четвъртото стъпало.

— Главата е била на ръба на четвъртото стъпало — намеси се Кенеди. Не му противоречеше, просто изразяваше собствените си мисли. Искаше й се да го види, да прожектира образа в главата си в пространството пред себе си и от опит знаеше, че обрисуването с думи помага. — Къде е било куфарчето? До стената, нали? Тук?

— Тук — каза Харпър и посочи едно място на около два метра от подножието на стълбището. — Било е отворено и паднало настрани. Наоколо са били пръснати книжа. Бъркотията е била голяма и е стигала чак до отсрещната стена. Сигурно книжата са се изсипали от куфарчето или от ръцете на Барлоу, докато е падал.

— Нещо друго? Каквото и да е?

— Връхната му дреха — посочи отново Харпър.

Кенеди се заинтригува на мига.

— Няма я на снимките.

— Няма я — съгласи се Харпър, — но присъства в списъка с уликите. Преместили са я, защото е закривала частично тялото, а са имали нужда от видимост за фотографиите на травмите. Барлоу сигурно я е бил метнал на ръката си или нещо подобно. Вечерта е била топла. Може пък точно да я е обличал, когато се е спънал. Или когато е бил нападнат.

Кенеди се замисли над това.

— Връхната дреха в тон ли е с останалото облекло? — попита тя.

— Какво? — замалко да се разсмее Харпър, но видя, че Кенеди е напълно сериозна.

— Дали е същият цвят като сакото и панталоните му?

Харпър дълго прелиства папката, без да намери някакво описание или изображение на връхната дреха. Накрая все пак я откри на една от снимките. Беше направена в самото начало на огледа, но някак си се бе озовала най-отдолу в купчината.

— Бял шлифер — каза той. — Нищо чудно, че не го е облякъл. Сигурно се е потял дори само по сако.

Кенеди се качи до средата на стълбището и огледа отблизо стъпалата.

— Имало е кръв — извика тя през рамо към Харпър. — Къде е била кръвта, детектив?

— На деветото и тринайсетото стъпало от долу на горе.

— Да, да. Петната все още се виждат по дървото. Погледни. — Тя направи кръг с ръка над едното място, след това и над другото и посочи към дъното на стълбището: — Удря се, отскача, пак се удря…

Обърна се с лице към Харпър.

— Не е грабеж — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на него.

Той отново сведе очи към папката, но този път разгледа писмената част, не снимките.

— Не е отбелязано, че нещо липсва — съгласи се. — Портфейлът и телефонът са били в джоба му.

— Работил е тук единайсет години — разсъждаваше Кенеди. — Как така ще падне?

Харпър прелисти няколко страници мълчаливо. След малко вдигна поглед и посочи покрай главата на Кенеди към стълбището.

— Кабинетът на Барлоу е в другия край на коридора на втория етаж — каза той. — Това е, общо взето, единственият път, по който може да излезе от сградата, освен ако не е заобиколил през рецепцията, за да остави някаква поща или нещо подобно. Тук пише, че крушката не е светела, значи стълбището е било тъмно.

— Не е светела? Махната ли е била?

— Не, изгоряла. Пръснала се е.

Кенеди изкачи втората половина на стълбището. На върха му имаше малка площадка. Единствената врата в средата й водеше към друг коридор. От думите на Харпър ставаше ясно, че това е коридорът към кабинета на Барлоу. От двете страни на вратата имаше прозорци с матирани стъкла, които гледаха към коридора и се простираха от тавана до височината на кръста. Останалият метър до пода бе покрит с дървена ламперия.

— Значи отива до стълбището в тъмнината — каза тя. — Спира, за да светне лампата, но тя не работи.

Ключът беше вляво от вратата.

— И някой, който го причаква тук, му налетява отдясно зад гърба.

— Звучи логично — отвърна Харпър.

— Не — каза Кенеди. — Не звучи. На такова място не се прави засада, нали? Ако някой застане тук, ще се вижда и от дъното на стълбището, и от горния коридор през тези прозорци. Стъклото е матирано, но през него може да се забележи силует.

— Дори когато е тъмно?

— На площадката може и да е тъмно, но предполагаме, че в коридора на горния етаж е било осветено. Едва ли ще пропуснеш, ако някой стои точно пред теб от другата страна на стъклото.

— Добре — каза Харпър. Млъкна и се замисли. — Но това е колеж. Едва ли ще ти се стори опасно някой да те чака до стълбите.

Кенеди вдигна вежди, след това ги отпусна.

— Убиецът е знаел, че е опасно — отвърна тя. — Затова изборът на място ми се струва странен. А и Барлоу се е оплаквал, че го следят, значи е бил по-нащрек от обикновено. Но има и по-добро обяснение. Продължавай.

— По-добро обяснение?

— Ще ти покажа след минута. Продължавай.

— Добре — каза Харпър. — Значи някой чака тук достатъчно дълго, пуска Барлоу да мине покрай него, след това го сграбчва изотзад. Извива му главата, докато му счупи врата, и го бута по стълбите.

Дори когато произнасяше тези думи, Харпър се усмихваше. Изсумтя презрително на собственото си заключение. Кенеди го погледна въпросително и той посочи към върха на стълбището, след това към подножието му.

— Права си — каза той. — Изобщо не звучи логично. Имам предвид убийството. Човекът е бил на петдесет и седем, за бога! Падането е достатъчно, за да го убие. Защо просто да не бъде побутнат?

— Интересна гледна точка — отбеляза Кенеди. — Може би господин Някой не е искал да рискува. Освен това да не забравяме, че господин Някой знае как да счупи нечий врат с едно движение. Може би не е имал възможността често да демонстрира уменията си и в онази вечер е искал да се изфука.

Харпър се включи в играта.

— Или пък са се сборили и усукването на шията е резултат от прекаляване с притискането към земята. И това, и падането може да са станали случайно. Дори и да намерим човека, може да не успеем да докажем умисъл.

Докато той говореше, тя тръгна надолу. Мина покрай него и слезе чак до подножието на стълбището. Парапетът свършваше там, извиваше се надолу и се преливаше в дървена колона. Кенеди търсеше нещо особено, беше сигурна, че е там. Откри го на около половин метър над земята от външната страна на колоната, онази, обърната към коридора на долния етаж, а не към самите стъпала.

— Добре — каза тя на Харпър и му посочи. — Виж това.

Той слезе и клекна до нея. Видя какво му показва.

— Вдлъбнатина в дървото — отбеляза той. — И мислиш, че е от нощта, в която Барлоу е умрял?

— Не — отвърна Кенеди. — Отпреди това е. Вероятно от доста по-рано. Но със сигурност е била тук в онази нощ. Има я на някои от снимките от местопрестъплението. Виж.

Взе папката от ръцете му и я прелисти. Стигна до изображението, което бе видяла по-рано през деня, докато седеше срещу Самърхил и той й подаваше бокала с отровата. Връчи снимката на Харпър, който отначало я погледна с повърхностен интерес, а после се взря по-внимателно.

— Мамка му — каза той накрая.

— Именно. Мамка му.

На снимката се виждаше малко парченце светлокафяв плат, закачено за ръбчето на миниатюрната вдлъбнатина в дървото. Криминалният фотограф си бе направил труда да го заснеме с много добър фокус, вероятно бе предположил, че участва в разследване на убийство.

Раздърпаното парченце плат бе заведено като улика и все още си стоеше в надписан найлонов плик и кутия с етикет в отдела по криминалистика. Но никой не му беше обърнал внимание. Пък и обикновено жертвата обира цялото внимание на местопрестъплението.

Във фона и не толкова на фокус се виждаше и самият Стюарт Барлоу, облечен в светлокафяво сако с кожени кръпки на лактите — типичен учен ерген, като изключим извития му по неестествен начин врат и изцъкленото мъртвешко лице.

— Прегледах снимките, но това не го бях забелязал — призна Харпър. — Най-вече се опитвах да разгледам трупа.

— Също като предишния разследващ. Но разбираш какво означава, нали?

Харпър кимна, но по изражението му личеше, че още обработва информацията.

— От сакото на Барлоу е — каза той. — Или от панталоните му. Но… е на грешното място.

— Независимо дали е от сакото или панталоните, Барлоу не би трябвало да е припарвал дотук — съгласи се Кенеди и потупа вдлъбнатината с пръст. — Това е на цели два метра от мястото, на което е паднал. Освен това е от външната страна на парапета. Вдлъбнатината сочи надолу. Трябва ти движение от долу на горе, за да си закачиш дрехата на острия ръб. И то при положение че си застанал на мястото, на което сме ние. Не виждам как може да стане при падането на тялото отгоре.

— Може би се е завъртял, след като е стигнал подножието на стълбите — предположи Харпър. — Не е бил още мъртъв. Опитвал се е да стане, да потърси помощ или… — Млъкна внезапно и поклати глава. — Не, това е абсурдно. Горкият човечец е бил със счупен врат.

— Точно така. Ако откъснатото парченце плат беше от шлифера му, можеше и да се заблудя. Няма как да изчислиш траекторията на нещо, което се вее свободно от ръката на падащия. Но шлиферът е бял. Нишките са от дрехите, с които е била облечена жертвата, а те няма как да се движат нагоре, докато тялото е падало надолу, нито да правят сложни пируети около твърди предмети. Мисля, че Барлоу е срещнал нападателя си точно тук, в подножието на стълбите. Той го е чакал скрит, вероятно в тази ниша под тях. И когато е чул стъпките му, е заел позиция, изскочил е, щом го е видял да минава покрай него, и го е сграбчил изотзад.

— А след това е нагласил трупа така, че да изглежда, все едно е паднал — довърши Харпър мисълта й. — Това обяснява защо е теглил Барлоу нагоре и е закачил дрехата му на вдлъбнатината.

Кенеди поклати глава.

— Спомни си кръвта по горните стълби, Харпър. Тялото наистина е паднало. Но си мисля, че е паднало по-късно. Нападателят е убил Барлоу тук долу, защото е било по-сигурно така. Няма прозорци, има по-малка вероятност Барлоу да го види или да го разпознае, ако са се срещали и преди. Но той е прецизен и иска да е сигурен, че всички улики са точни. Затова, след като Барлоу умира, завлича тялото нагоре по стълбите, за да го хвърли от площадката и да добави още автентичност. Докато мести трупа, сакото се закача за острия ръб и там остава малко от плата.

— Прекалено сложно е — противопостави й се Харпър. — Достатъчно е било да го удари с френски ключ, нали? Всички ще си помислят, че става въпрос за обир, който се е объркал. Нападателят може веднага да си тръгне с оръжието на престъплението под връхната си дреха и никой няма да разбере. Ако е влачил тялото нагоре по стълбите, дори късно вечер, когато наоколо няма никого, е поел глупав риск.

— По-добре така, отколкото да рискува да започне разследване — каза Кенеди.

— А и крушката.

— Крушката?

— На горната площадка. Ако съм прав, Барлоу не е убит, дори не е нападнат там. Но крушката е изгоряла и така изглежда още по-вероятно да е паднал. Може да е просто странно съвпадение, но не ми се вярва. Мисля, че нашият убиец се е погрижил и за тази малка подробност. Развива крушката, тръска я, докато жичката се скъса, и я връща на мястото й.

— След това.

— Да. След това. Знам, звучи откачено. Но ако се е случило точно така, тогава може би…

Тя отново тръгна нагоре по стълбите, този път на четири крака с приведена глава, за да разгледа ръбовете на стъпалата. Но Харпър намери това, което търсеха на седмото стъпало, и то след като тя го бе подминала.

— Ето — извика й той и посочи.

Кенеди се обърна и се наведе още по-ниско. На главата на пирон, забит леко под ъгъл и стърчащ над дървото, се бе закачило друго парченце светлокафяв плат. Беше се задържало, защото се намираше до самата стена, където хората, ползващи стълбището, не стъпват. Кенеди кимна, очевидно доволна.

— Бинго — каза тя. — Подкрепяща улика. Тялото на Барлоу е влачено нагоре по стълбите, преди отново да бъде хвърлено от площадката, и то най-вероятно след настъпването на смъртта.

— Значи — опита се да обобщи Харпър — имаме убиец, който дебне в сенките, чупи врата на жертвата с едно движение, след това я качва по стълбище, ползвано от много хора, и изобщо се задържа достатъчно дълго на местопрестъплението, за да нагласи уликите, да имитира нещастен случай и да отклони разследването от съмнения за убийство. За това се изисква изключително самообладание.

— Късно вечерта — напомни му Кенеди, което не значеше, че не е съгласна с него. Ставаше въпрос наистина за хладнокръвно и обмислено поведение, а не за престъпление в състояние на афект или сборичкване, което е излязло извън контрол.

Тя се изправи.

— Да разгледаме кабинета на Барлоу — предложи.