Адам Блейк
Измамата Мъртво море (21)

20.

От главния вход ги насочиха към факултета по компютърни науки от другата страна на повехналата полянка, а след това към лабораторията на третия етаж, където стотина студенти се взираха тихо в стотина чисто нови лъскави монитора. Не, тихо не беше точната дума. Помещението бе изпълнено с шум от тракащи по клавишите пръсти като писукане на стотина скрити птици. Сара Опи седеше пред компютър, който не изглеждаше по-различно от останалите, освен че беше обърнат срещу тях, а над главата й към него с кабел бе свързан огромен LCD екран. Екранът бе изключен; вероятно го ползваха, когато преподавателят искаше да покаже нещо на целия курс.

Доктор Опи беше по-млада, отколкото Харпър бе очаквал, както и много по-привлекателна. Беше на около двайсет и пет години, с червеникаворуса коса. Ако се съдеше по възрастта й, беше станала доктор съвсем скоро, а студентите, на които се очакваше да преподава и да надзирава, приличаха повече на нейни връстници, отколкото на хора, за които е поела отговорност. Опитваше се да се отличи от тях с официалния си вид, но тъмносиният костюм на тънки райета й стоеше твърде елегантно, като на стриптийзьорка, играеща роля на делова дама.

Опи ги очакваше, от рецепцията бяха й казали, че са пристигнали. Изправи се и без да каже дума, влезе в кабинета в дъното, отделен от лабораторията със стъклена стена. Изчака с ръка на дръжката на вратата, докато те я настигнат, след това затвори след себе си. Някои от студентите вдигнаха очи от мониторите, когато детективите пристигнаха, и сега продължаваха тайничко да ги наблюдават. Доктор Опи се обърна с гръб към залата и с лице към двамата полицаи, скръстила ръце на гърдите.

Първо погледна към Харпър.

— Казах ви всичко, което знам — започна тя тихо.

— Това е детектив Кенеди — каза Харпър. — Тя ръководи разследването и иска също да чуе историята ви. А аз имам някои допълнителни въпроси след разговора ни вчера. Надявам се, че нямате нищо против.

По лицето на доктор Опи бе ясно, очевидно имаше нещо против, но тя кимна леко и миг по-късно седна на един от двата стола в кабинета. Кенеди се настани на втория, а Харпър нямаше друг избор, освен да се облегне несигурно на една от алуминиевите колони между стъклените панели.

— Имаме три смъртни случая — започна Кенеди веднага щом пусна записващото устройство и след като получи от доктор Опи разрешение да го ползва. — Стюарт Барлоу. Катрин Хърт. Самир Девани. Всички са се интересували от история, или поне от старинни документи, и са членове на вашата група, която обича да обсъжда разни неща. Вие казвате, че всички са работили по един и същ проект.

— Да — отвърна само Опи.

— И са обсъждали този проект във форума, така ли? — продължи Кенеди.

— Да.

— Става въпрос за исторически форум. Но вие очевидно не сте историк.

— Не.

Този път Кенеди изчака, взряна очаквателно в доктор Опи. Харпър знаеше какво прави и не се намеси. Кратките отговори бяха хубаво нещо, защото бяха ясни и точни, но ако не внимаваш и свидетелят не е много разговорлив, може да влезеш в коловоз от едносрични отговори и да се окаже, че гониш собствената си опашка. Мълчанието се проточи няколко секунди, но накрая постигна желания ефект.

— За мен това е хоби — каза Сара Опи. — В училище съм изучавала класически езици и съм доста добра по древногръцки. Хората си мислят, че това е странно за компютърен специалист, но аз обичам езиците. И лесно ги усвоявам. Някога имах приятел евреин, който ме научи на малко иврит, а чрез него аз сама стигнах до арамейския. Много е интересно как арамейските и древногръцките букви са подобни на тези в съвременните езици, но тъй като е станала фонетична промяна, едни и същи знаци означават различни звуци. Разбира се, в някои случаи ние дори не знаем как са звучали тези езици, докато са били живи. Обикновеното срещу назалното произношение на мю плюс пи — как се е случило това? Древни текстове, произнасяни от съвременни хора — не е лесно да…

— Можете ли да ми кажете какво знаете за работата на Стюарт Барлоу по Скоросмъртницата? — прекъсна я Кенеди.

Харпър почти се ухили. След като бе изманипулирала Опи да спре с едносричните отговори, сега вече й държеше юздите. Този метод или зрелищно се проваляше, или даваше много сериозни резултати.

— Професор Барлоу се включи във форума, за да търси сътрудници — отговори Опи. — Така започна всичко. Каза, че иска да анализира Скоросмъртницата от нов ъгъл, и попита дали някой няма желание да се включи. Така беше озаглавил и постинга си: „Има ли някой желание за нов поглед към Скоросмъртницата?“.

— И кога беше това?

Доктор Опи поклати глава, но въпреки това отговори:

— Преди поне две години. Може би три. Ще трябва да се върна назад и да прегледам дискусиите. Все още са публикувани на сайта.

— И кой му отговори? — попита Харпър.

Докато доктор Опи изброяваше имената, гласът й леко трепереше:

— Кат. Катрин Хърт. Сам Девани. Стюарт се целеше в Емил Гасан, защото е много добър специалист по арамейския от Новия завет, но Гасан не искаше и да чуе.

— И защо?

— Смяташе, че на Стюарт му липсва академичен авторитет. Както и на останалите от екипа му. Не искаше да го свързват с тях.

— Значи са били тези тримата — обобщи Кенеди. — Барлоу. Хърт. Девани.

— Да. Само те тримата.

— Някой друг, когото сте забравили?

Доктор Опи не скри раздразнението си:

— Не. Никой.

— Ами Майкъл Бранд?

— Майкъл Бранд… — повтори името му без особено вълнение. — Не. Никога не е бил част от този проект.

— Но го познавате?

— Не точно. Мисля, че съм виждала името му един-два пъти в дискусиите. Но никога в тези, в които аз съм участвала. А аз пиша само в интернет, не ходя на симпозиумите. Не съм историк, както виждате, затова не мога да си осигуря финансиране за исторически конференции, а не мога да си позволя да си платя сама с моята заплата.

— Странно, нали? — не се отказваше Кенеди. — Да пишете в един форум и да не се познавате?

Доктор Опи сви рамене.

— Не е точно така. Колко са регистрираните членове на „Знаещите“? Последния път, когато проверих, бяха над двеста. На предната страница има брояч, така че се вижда, когато някой нов се присъедини. Има и секция, в която новите се представят. Не всички пишат редовно. Това важи и за мен. Само когато работя по някакъв проект. Познавам добре около двайсет-трийсет души, мога да ви спомена и още двайсетина имена. Псевдонимите им в интернет, имам предвид.

— Казахте: „Когато работя по някакъв проект“… — започна Харпър, но Кенеди очевидно нямаше желание да слуша как доктор Опи говори за себе си. Искаше да знае повече за групата на Стюарт Барлоу и за това, с което са се занимавали. Тя отсвири въпроса на Харпър, което леко го ядоса, но беше по-старша от него и имаше право да води разпита както сметне за добре.

— Професор Барлоу споделял ли е някога какво точно се опитва да направи? — попита Кенеди. — Какво е имал предвид под „нов подход“?

— Ами да.

Доктор Опи изглеждаше озадачена.

— Разбира се, че е споделял.

— Защо да се разбира?

— Със Стюарт бяхме много добри приятели. Казах, че не съм ходила на конференциите им, и наистина е така, но когато те се провеждаха в Лондон, понякога хващах влака и отивах да се видя с един-двама от участниците след края на официалната програма в петък или събота. Ходехме да пийнем по нещо, понякога на вечеря. Така се запознах с Кат и със Стюарт. Той беше много смешен, като карикатура на разсеяния професор. Но също така беше един от най-интелигентните хора, които съм срещала. Мисля, че затова никога не публикуваха трудовете му. Трудно му беше да се съсредоточи върху едно нещо. Хрумваше му някоя невероятна идея, но докато работеше по нея, му хрумваше нова невероятна идея и той зарязваше предишната, преди да я довърши. По същия начин и говореше.

Тя се усмихна, може би си спомни някой конкретен разговор, но бързо стана сериозна.

— Така че няма начин да не е споменал за нещо толкова значимо пред мен. Вероятно ми го е казал, преди да го сподели с когото и да било другиго.

— Бихте ли ни представили накратко проекта? — помоли Кенеди и върна Опи обратно в пътеката, в която й трябваше. — Може да се окаже много полезно на този етап.

Опи погледна през стъклото към студентите и в погледа й като че ли се прокрадна копнеж. Някои от младежите все още хвърляха погледи към кабинета, но повечето си работеха тихо. Всичко бе кротко, дори в този миг да гледаха порно или да играеха компютърни игри, правеха го дискретно.

— Ами — започна Опи примирено, — Стюарт казваше, че иска да използва груба сила.

— Какво означава това?

— Не знам дали беше наясно какво означава, когато го каза, но подходът му се свеждаше до цифровизация. Искаше да дигитализира Скоросмъртницата и след това да я анализира с наистина сложен софтуер, който трябваше да се напише от нула. Затова му трябваше помощ от компютърен специалист. Смяташе, че най-добрият начин да открие оригиналния документ, е да…

— Чакайте малко — прекъсна я Харпър. — Бихте ли повторили. Той е искал да…?

Опи примигна стреснато.

— Искаше помощ от компютърен специалист. Защото това, което беше намислил, щеше да му коства стотици часове…

— Вас ли е имал предвид? — попита Харпър, като отново я прекъсна. — Помощ от компютърен специалист значи ли помощ от вас?

— Разбира се, че имаше предвид мен. Аз написах и инсталирах програмата. Как иначе ще знам за това?

— Но казахте, че не сте част от екипа! — възкликна Кенеди, която вече бе скочила на крака.

Доктор Опи все още изглеждаше озадачена, но й личеше, че е и уплашена и заема отбранителна позиция.

— Не съм част от екипа — каза тя и инстинктивно бутна стола си назад, далеч от Кенеди, която вече бе застанала права над нея и бе нарушила личното й пространство. — Само им помагах със събирането и филтрирането на информацията. Имах подкрепяща функция. Стюарт, Кат и Сам бяха истинският екип. Те щяха да напишат монографията, ако се стигнеше до публикация. Нали разбирате, ако бяха намерили това, което се надяваха да открият. Стюарт просто ме помоли да им помогна с техническата част и аз се съгласих. Това не ме прави…

— Това ви прави мишена — сопна й се Кенеди и я прекъсна. — Ако някой избива членовете на тази група, защо да прави разлика между вас и останалите? Казвате, че само сте им помагали, но сте разговаряли с тях, работили сте заедно. Отвън изглежда, че сте част от екипа.

Доктор Опи поклати глава, отначало категорично, но после увереността й рязко се стопи в три бързи стъпки.

Първа стъпка: вие сте луди!

Втора стъпка: но вече има много трупове.

Трета стъпка: да не би да казвате… о, боже!

Тя се изсмя невярващо и малко измъчено. На Харпър му дожаля за нея. Логично беше да не иска да повярва. Когато живееш в разредената атмосфера на мистериозни теории и академични главоблъсканици, вероятно започваш да се чувстваш като в абаносова кула, която те отделя от пълнокръвния живот на останалия свят. Но сега Историка беше в града и стените на кулата се срутваха. Почувства се гузно, че част от него се радваше на това развитие на нещата.

— Не съм — повтори доктор Опи. — Не съм част от екипа.

Но вече не звучеше толкова убедена, сякаш протестираше пред несъществуващия съд на вселенската справедливост.

— Техническа помощ — каза Кенеди, припомняйки й собствените й думи. — Професор Барлоу ви е помолил за помощ. Кой друг може да знае? Писали ли сте за това във форума?

— Разбира се!

Доктор Опи също се изправи и застана срещу Кенеди. Свиваше и разпускаше юмруци, овладяна от непонятна, но силна емоция.

— Разбира се, че съм писала. Това не беше тайна. Аз само работех с програмите. Дори не съм чела разпечатките. За мен те не означаваха нищо.

Кенеди отвори уста да каже нещо, но размисли и млъкна. Обърна се към Харпър и го погледна въпросително. Той кимна: подробностите нямаха значение. Тя искаше да разбере от изражението му дали не трябва да преместят разговора на друго място и отговорът му беше — да. Възможно беше да бъркат за всичко: Хърт и Девани наистина да са загинали в нещастни случаи, а проникванията с взлом в къщата и кабинета на Барлоу в „Принс Рийджънтс“ да се окажат невероятни съвпадения. Неуловимият Майкъл Бранд (спомни си, че още не е споменал нищо за него пред Кенеди) можеше да е напълно невинен и да е объркал адреса си от разсеяност. Нямаше значение. Сега съществуваше само един приоритет и само един подход към него. Имаха причина да смятат, че съществува непосредствена заплаха за живота на свидетелката. Трябваше да я защитят.

— Да докарам ли колата пред входа? — попита той Кенеди.

— Да — отвърна му тя. — Благодаря, Крис. Направи го.

След това вдигна ръка, за да го спре, и се обърна към доктор Опи:

— Има ли заден вход?

— Моля? — попита доктор Опи. Очевидно не разбираше какво става.

— Има ли друг начин да излезем от тази сграда, освен през главния вход?

— Само през противопожарния изход.

Тя пак се обърна към Харпър.

— Ще излезем оттам, и то заедно. Доктор Опи, прибираме ви, за да ви защитим. Моля, съберете си нещата веднага. Със сигурност ще пратим някого до дома ви, за да вземе всичко, което ще ви е необходимо, може би ще се наложи да поостанете при нас.

— Но аз съм насред занимание със студенти — отбеляза доктор Опи, сякаш това още имаше значение.

— Освободете ги — каза Кенеди. — Или им кажете да останат да работят без надзор. Сигурно можете да им имате доверие за това?

— Да, но…

— Ще обясним на работодателите ви от колежа, че това не зависи от вас. Че ние сме взели решението. И съм сигурна, че ще намерят кой да ви замести, докато отсъствате.

Доктор Опи все още не изглеждаше доволна и продължи да спори, накрая Кенеди взе дамската й чанта и я бутна в ръцете й. Това едновременно я ядоса и я накара да млъкне. Събра си разни неща от бюрото — флашка, портмоне, няколко маркера за писане на бялата дъска в лекционната зала — и ги пусна в чантата си. След това хвърли към Кенеди укорителен и тревожен поглед, който вероятно искаше да отправи към Бог или към Неизвестния враг, и пристъпи към вратата. Почти веднага след това хлъцна като ужилена и се върна бързо към бюрото си. Прелисти няколко страници, порови в червения пластмасов контейнер за документи и накрая намери сгънат жълт лист.

— Паролата — каза тя на Харпър и Кенеди. — За моите файлове. Сменям я всяка седмица.

— Записвате си паролата на лист? — попита Харпър леко скандализиран.

— Разбира се, че не — сопна му се Опи, раздразнена от неизказаното неодобрение. — Но си пазя подсказка, в случай че я забравя.

Влезе в залата. Харпър и Кенеди я последваха. Студентите вдигнаха глави, осъзнаваха, че се случва нещо необичайно, и се чудеха какво беше.

— Този път ще приключим по-рано заниманието — каза доктор Опи. — Който иска, може да продължи да работи до 12:30. Крайният срок за курсовата работа по бази данни си остава същият, така че моля ви, използвайте разумно времето си. Ще се видим следващата седмица.

Студентите отново се загледаха в екраните си, но от нервното им раздвижване стана ясно, че повечето започват да си събират нещата. Кенеди подбутна доктор Опи към вратата, искаше да изпреварят масовото напускане на младежите. Харпър се движеше след тях, трябваше да вървят в колона по един през тясната пътечка между масите. Прескачаха чанти и учебници, оставени от студентите по земята, затова напредваха по-бавно.

Кенеди внезапно се спря. Обърна се към Харпър, но като че ли погледна през него и се намръщи озадачена.

— Чакай — каза тя. — Тези мъже изглеждат…

Чу се стържене на стол по пода. Нещо помръдна до лакътя на Харпър. Той се обърна и се озова лице в лице с мъж, може би десетина година по-възрастен от него, с тъмна коса и бледа кожа, в свободна бяла риза и светлокафяв костюм, чиято груба материя изглеждаше тъкана на ръка. Мъжът току-що се бе изправил на крака. Изражението на лицето му беше странно хладнокръвно и спокойно, но зениците му бяха огромни. Наркотици, помисли си Харпър. Сигурно взима нещо.

Постави ръка на рамото на мъжа, за да го успокои и да го накара да седне отново. Онзи го хвана за китката, стисна я здраво като в менгеме и я изви внезапно и неочаквано. Харпър остана без дъх и коленете му се подгънаха от болка.

Чу как Кенеди извика, но не успя да разбере какво. Замахна тромаво към нападателя си с лявата ръка и успя да го достигне, но ударът се стовари в рамото му, а не в челюстта, където се целеше. Хватката върху ръката на Харпър остана все така желязна, когато мъжът му върна удара в стомаха и му изкара въздуха.

Едва си пое въздух, за да напълни отново диафрагмата си. Мъжът го пусна и изненадващо отскочи назад и бутна компютъра от масата зад него. Чуха се писъци и Харпър разбра на какво се дължат. Мъжът, който току-що го беше ударил, плачеше и сълзите му бяха тъмночервени.

Проехтяха нови писъци. Харпър се опита да се изправи, но краката му бяха омекнали и не го слушаха. Мъжът с кървящите очи имаше червени пътечки по бузите. Взря се за миг в него с пълно презрение, след това се извърна.

Заради писъците наоколо Харпър не чу как между краката му закапа кръв. Но накрая зърна локвата. Докосна корема си и усети лепкавата влага, която му подсказа нещо ужасно. Погледна червените си пръсти и от гърлото му се изтръгна невярващ смях. Целият свят потъна в червено. Стана му горещо като в ада и в устата си почувства вкус на желязо.