Адам Блейк
Измамата Мъртво море (67)

66.

— Тя умря — каза Куутма на Тилмън. — Умря отдавна.

Водата се бе отдръпнала още малко и той беше седнал на най-горното стъпало на главното стълбище. Тилмън бе коленичил малко по-далече от него, стиснал здраво с двете си ръце раната. Независимо какво му казваше, Куутма го бе ранил много премерено и той нямаше да умре още дълго. Острието не беше намазано с нищо и кръвта изтичаше бавно, постепенно, можеше дори да спре, ако Тилмън не се движи. А точно в този момент той изглеждаше като човек, останал без сили да помръдне.

— Ребека — промълви Тилмън.

— Точно така — съгласи се Куутма. — Твоята Ребека. Аз я убих. С нож като този.

Вдигна острието към Тилмън, за да го види по-добре. Завъртя го в ръката си и светлината се отрази в него, но беше прекалено слаба, за да стане слънчево зайче. Ножът бе като мъртъв в ръката му. Светът наоколо умираше, беше вече почти обезлюден.

— Но не си играх с нея, нито я изтезавах така, както правя с теб. Промуших я в гърдите между четвъртото и петото ребро и срязах сърцето й на две. Умря много бързо.

Куутма дори не го поглеждаше, докато говореше, но зърна с крайчеца на окото си как Тилмън се хвърля към него. Очакваше го, дори нямаше търпение да се случи.

Когато Тилмън го достигна, скочи на крака. Ножът все още беше в дясната му ръка, но той използва лявата, за да блокира непохватния удар на врага си, след това го прихвана с нея и с десния си крак и го хвърли върху стълбите със сила, която би могла да му счупи гръбнака. Чак тогава се наведе и го поряза по бузата с ножа — с едно движение я разпори до брадичката.

— Добре — каза той одобрително. — Мрази ме, както те мразя аз. Задави се с омраза си. Това искам от теб.

Отдалечи се към другия край на стълбището и приседна отново. Жестокостта го бе облекчила, но също така бе накарала сърцето му да забие с всички сили в гърдите му. Имаше нужда от убежището на насилието, да се свре на спокойствие в него, както правеше, когато убиваше навън. Но сега не бяха в онзи грешен свят, а в Гинат Дания. И това не беше като останалите убийства: беше игра на власт.

Куутма наблюдаваше Тилмън, докато той се размърда, с което показа, че е жив и в съзнание. Тогава продължи да му говори:

— Смъртта беше нейно право. Тя е право на всички Келим. Но никога не съм предполагал, че ще я избере. Това беше лудост. Казах й, когато дойде при мен, че няма нужда. Изобщо не се налагаше…

Млъкна. Не така беше смятал да започне. Трябваше да се фокусира върху крайната цел и да върви логически към разкритието, което щеше да унищожи Тилмън.

Убий душата на врата си, не унищожавай само тялото му.

Започна отначало, макар спокойствието все още да му се изплъзваше:

— Ние живеем отделени. Това е една от заповедите за нас. Пазим границата си чиста. Не от времето на Юда, а още от Едем не се събираме с други хора. Но чистотата си има цена. Народът ни наброява по-малко от сто хиляди и в такава малка общност някои вродени болести се разпространяват много бързо. Знаем каква е генетичната причина за това, както сигурно и ти, господин Тилмън. Сред толкова малко хора двойно рецесивните гени се събират катастрофално бързо и наследствените дефекти, недостатъците на сърцето, тялото и ума се превръщат в епидемия. Без периодичен прилив на нов генетичен материал общността не може да просъществува. Преди много векове водачите ни се събрали и стигнали до решение. И то много мъдро. Не можем да даряваме безценната си кръв на деградиралите маси от полухора, полуживотни, които вие наричате човечество. Но можем да вземем сила и енергия от тях, когато ни се налага. Можем да обогатим породата си, като присадим в себе си най-доброто от тях. Жените, които изпращаме при тях, се наричат Келим — съсъди. Докато Предвестниците носят смърт на външния свят, Келим отиват в него, взимат живот и го връщат тук, в Гинат Дания. Това е светият им дълг. Тяхното величие.

Тилмън почти беше успял да се изправи и се бе подпрял на лакът. Взираше се в Куутма с яростта на диво животно. Куутма остави ножа и извади пистолета от кобура. Следващия път, когато Тилмън се хвърли към него, щеше да го простреля в едно от коленете, вероятно в дясното.

— Водата — каза провлачено Тилмън.

— Водата?

Куутма се намръщи на неадекватния коментар.

— Водата е отровена. Келалит. Същата отрова, която ние, Предвестниците, взимаме, за да увеличим силата и скоростта си. А когато концентрацията му е по-висока от пет на милион, тогава има способността да парализира и убива. Ти си поел много малка доза, защото когато водата стигна до теб, шлюзът едва беше пуснат. Но концентратът изтича в него, докато си говорим, и съотношението се покачва към смъртоносната доза, когато само една глътка от водата може да убива в рамките на минута-две. Мексико Сити ще се превърне в огромно гробище. Когато народът ни се премести, след него не остава нищо, Тилмън. Сеем сол в земята и пепел в небето. Но говорихме за Ребека. Ребека Бейт Евром.

Тилмън се стегна и мобилизира силите си. Скоро щеше да бъде в състояние да се движи, Куутма бе сигурен в това. Но тогава щеше да бъде замаян от келалита, разтворен във водата, и омаломощен и от раните си, нямаше да представлява опасност.

— Келим се избират с лотария — каза Куутма. Чувстваше се така, сякаш строи скеле, на което да обеси Тилмън. Примка на шията му, падащ капак под краката му. — Те отиват във външния свят с фалшиви самоличности, осигурени им от Елохим, и се омъжват. Влизаме в медицинските досиета на всички потенциални съпрузи и ги проучваме за евентуални болести, които семето им може да носи. Ако няма риск, съюзът се одобрява, но само за разплод. Това, разбира се, не е брак в религиозния смисъл на думата. Келим раждат по три деца и след това се връщат. Съпругът се прибира в празна къща, а жената — в истинския си дом, в лоното на племето. Както можеш да си представиш, това е трудна задача: изисква се много усилие, за да се преструваш, че обичаш някого три, четири или пет години; да живееш толкова дълго в сянката на лъжа.

— Не! — изграчи Тилмън. Беше успял да се изправи и направи крачка към Куутма.

Куутма вдигна пистолета, но се спря.

— Беше наистина ужасен нещастен случай — каза с точно такава ярост, каквато беше предвидил. — Вероятността е… две или три хиляди на едно. Никога не съм си мислел, че тя ще изтегли късата клечка. Че тя ще е избраната. Но тъй като аз съм Куутма, реших, че за мен няма да е толкова страшно, колкото за другите. Ще я наблюдавам. Ще продължавам в известен смисъл да съм с нея, макар да не можем да разговаряме. Изпратих я в Англия. Тя срещна теб. Сподели леглото ти и роди деца от теб. Юда, който пред теб наричаше Джуд. Сет. Грейс. Гледах ги как растат и чаках своя миг. До последния ден и час просто чаках. Докато накрая настъпи мигът, когато ми беше позволено да отида в дома й. Мили боже, Тилмън, беше наистина тежко!

Куутма установи, че говори през стиснати зъби и гласът му бе станал дрезгав и приглушен.

— Тя не извърши никакъв грях, разбираш ли? Беше безупречна. И въпреки че се хвърляше в прегръдките ти в края на всеки ден, излизаше неопетнена от този… разврат. Съчувствах й. Толкова много й съчувствах. Понякога…

Защо казваше това? Защо толкова много се отклоняваше от думите, които си бе намислил?

— Понякога хората забравят това. Не се замислят за саможертвата, която Келим правят заради нас. В някои случаи жените се връщат и виждат, че никой повече не ги иска. Като съпруги имам предвид. Никой не иска да се свързва с тях. Съсъдът е чист, казват светите писания, но как може нещо, което е потапяно в мръсотия всяка нощ в продължение на години, да остане чисто? Разбираш ли? Това е мистерия. Свята мистерия. Но аз й предложих… предложих й… себе си.

Куутма примигна, за да прогони сълзите от очите си. Стана на крака и пристъпи към Тилмън. Нещо тайнствено го привличаше към него; вероятно същото изпитваше и Тилмън. Тогава пристъпи към следващия етап на разрушението.

— Казах й, че нищо не се е променило между нас. Че ще я приема, ще се оженя за нея и ще отгледам децата й. Но тя избра смъртта. Чувстваше се така омърсена от докосванията ти, толкова дълбоко покварена, че не можеше да срещне погледа на достоен мъж и да приеме любовта му. Чуваш ли ме, Тилмън?

— Чувам те — промълви Тилмън. — Ти, жалък малък изрод. Тя те е отблъснала. Тя те е отблъснала, защото още е обичала мен.

Куутма изкрещя. Не успя да се въздържи. Викът се изтръгна дълбоко от него, оттам, където разумът нямаше достъп. Взе разстоянието до Тилмън на три крачки, стовари приклада на пистолета в носа му и го счупи. Тилмън се олюля и тръгна да пада, но Куутма се извърна бърз като дявол и го изрита в стомаха, преди още да докосне земята. Той залитна назад и се преви на две, Куутма го удари още веднъж в слепоочието с пистолета и Тилмън се просна.

— Тя не те обичаше! — извика Куутма. — Никога не те е обичала. Никой не се самоубива от любов!

Останал без дъх и безпомощен, Тилмън застана на четири крака до стъпалата му. Куутма вкара куршум в дулото на зигзауера и вдигна предпазителя. Опря пистолета в тила на Тилмън.

Но се овладя, преди да натисне спусъка. Почти бе приключил. Почти. Но не можеше да изпрати Тилмън в мрака при тази негова абсурдна и обидна съпротива. Трябваше да му разкрие и останалата истина и да го види как си изплаква душата.

— Дъщеря ти — каза той. — Името й вече не е Грейс. Сега е Табе. Беше отгледана от непознати хора и научена да те мрази. Тя е толкова щастлива тук, Тилмън. Толкова е щастлива с нас. Художничка е. Рисува. В нея има много красота, която се разлива през пръстите й към света. Чуваш ли ме? Дъщеря ти обича живота, който аз й дадох! Преди да дойда тук, се отбих при нея. Казах й, че се каня да те убия, и я помолих за благословията й. Тя ми я даде с радост. „Не ме интересува какво ще се случи с бащата на моята плът“, каза тя. И когато свърша с теб, Тилмън, ще се върна при нея. Ще й кажа, че си мъртъв, и тя ще ми целуне ръка и отново ще ме благослови.

Тилмън се тресеше. За миг Куутма си помисли, че е от страх, но след това осъзна, че едрата фигура на мъжа трепери от плач.

— Жива е! — простена Тилмън. — Грейс е жива! Грейс е жива!

В пристъп на ярост Куутма започна да удря отново и отново с приклада на пистолета си безпомощния, превит, съсипан човек пред себе си.

— Тя те мрази! — изрева той. — Не чу ли! Мрази те!

Сега и ръцете на Куутма вече трепереха и ударите му ставаха все по-слаби. Тилмън се бранеше от тях свит на две, като плъх в гръмотевична буря.

Куутма стовари за сетен път приклада върху тила му. Все още не беше извадил последния си неумолим аргумент. По инстинкт започна с Ребека и остави най-сладкото за накрая.

— Синовете ти… — започна той.

С крайчеца на окото си забеляза раздвижване отгоре. Нещо падаше. Отскочи встрани и една декоративна урна, бутната от балюстрадата на терасата над главата му, се разби на земята точно на мястото, на което бе стоял допреди малко. Каменни парченца се забиха в лицето и тялото му.

— Колко те обича Бог, Куутма? — каза глас, който сякаш идваше от всички посоки.

Беше гласът на Ребека.