Адам Блейк
Измамата Мъртво море (60)

59.

Прекосяването на границата се оказа по-лесно, отколкото Тилмън си беше представял. После, в ретроспекция, на сигурно място по черните пътища на юг от Чихуахуа, осъзна защо.

Всички ресурси на щата Аризона бяха мобилизирани, за да спират мексиканците, които напираха на север през същата тази граница. Всички патрули — а те бяха много и той го знаеше — следяха само трафика в тази единствена посока и сам бял мъж, тръгнал на юг, нямаше как да им се стори подозрителен.

Сам бял мъж, защото Кенеди прекара по-голямата част от времето заспала на задната седалка, покрита с одеяло. Пресните рани още я мъчеха, а той нямаше какво да й даде срещу болката, освен останалия му десфлуран. И когато започна много да я боли, тя шмръкна малко от него и заспа дълбок и плашещо неподвижен сън.

За самото пресичане на границата той измърмори някакви извинения и я премести в отделението на багажника над гумата. Тя се страхуваше, че ако се свие в тясното пространство, може да си отвори раната в торса, но Тилмън настоя. Не можеха да си позволят да поемат риска да я открият при рутинна проверка. Оказа се прав, защото полицаите на граничния пункт на север от Ногалес отвориха капака на багажника и ровиха в багажа на Тилмън — или поне в това, което се виждаше от него, защото оръжията и експлозивите му бяха в специално пригодената кухина под задните седалки — едва след това го пуснаха.

Осмели се да спре чак след три километра и помогна на Кенеди да излезе от тясното пространство. Окървавените превръзки по тялото й показаха, че страховете му са били оправдани. Каза й да се съблече до кръста и я превърза отново бързо и умело. Наслаждаваше се на гърдите й, докато го правеше, защото наистина си бяха възхитителни и точно под носа му, но положи всички усилия, за да изтрие този спомен след това или поне да мисли за други неща. По принцип, когато помагаше по такъв начин на друг войник, за него той нямаше пол. Тази дистанция бе необходима при подобни импровизирани медицински процедури за пострадал, с когото допреди малко си си разменял шеги.

Моментът му се стори подходящ да й даде дрехите, които беше донесъл: анонимни сини джинси, черна тениска, свободно черно яке, удобни маратонки. Кенеди с мъка ги облече и обу, а Тилмън й помогна да вкара гипсираната си ръка в тениската и якето. Нищо не й беше съвсем по мярка, но горе-долу й ставаше, а и без съмнение в този вид тя бе доста по-незабележима — като туристка от северната част на границата, която се опитва да се докара небрежно-елегантна, но не успява да е нито едното, нито другото.

— Не мисля, че ще успея — простена Кенеди. — Имаме още хиляда шибани километра. Цял ден път с кола, или по-точно денонощие, а всеки път щом преминем през дупка, се чувствам така, сякаш някой ми забива шиш в бъбреците.

— Вземи още десфлуран — предложи й Тилмън. — Можеш да спиш по пътя. А като пристигнем, ще изчакаме няколко часа, докато мозъкът ти отново се избистри.

Кенеди поклати енергично глава.

— Трябва да съм будна — каза тя.

— Цяло денонощие — припомни й той. — Няма да успееш да останеш будна през цялото време, Хедър. И ако започне да те боли прекалено, можеш да изпаднеш и в шок. Тогава ще трябва да те карам в болница, ще ни хванат по някое полицейско описание и сме напълно прецакани.

Кенеди размисли над думите му.

— Да — каза тя мрачно и с неохота. — Добре.

Опъна се на задната седалка на линкълна и той отново я упои. Даде й по-силна доза този път, но много под максималната, която провери по скалата, вървяща с веществото. Десфлуранът бе средство за пълна упойка и прекалено дълбокото приспиване, при което тя щеше да има нужда от апарат за дишане, си беше наистина опасно.

Погледна я как лежи в безсъзнание и изпита непознат пристъп на съвест. Дали я бе засмукал в своята лудост, или двамата се срещнаха по средата на пътя, когато тя вече вибрираше на неговата откачена честота? Покри я с одеялото, закопча я през раменете и кръста с предпазните колани. Беше доволен, задето не й каза, че леглото й се състои предимно от пластични експлозиви.

Трябваше да се придържа към черните пътища, макар те да бяха по-разбити и на тях колата да бе по-забележима. Когато падна мрак, той пусна фаровете на дълги светлини и намали до шейсет километра в час — това беше компромисната скорост, която хем щеше да ги закара достатъчно бързо до крайната им цел преди издирването им да премине границата, хем щеше успешно да ги прекара покрай дупките, а не да ги завре в тях.

Нощната пустиня бе огромна като континент и те бяха единствените му обитатели: гъсеница от светлина с фарове вместо очи, които опипваха тъмнината, и клатещият се линкълн вместо тяло и опашка. Тилмън усети как потъва в мечтание: Ребека и децата му говореха или поне виждаше лицата им и чуваше звуци, които приличаха на гласовете им. Но не произнасяха конкретни думи и той нямаше нужда да им отговаря. Но смисълът на това, което искаха да му съобщят, беше: скоро.

Когато излязоха от мексиканския щат Сакатекас и им оставаха може би около петстотин километра, той взе да се оглежда за знак край пътя. Намери един и спря точно зад него, така че колата да не се вижда, освен ако някой специално не я търси. Не си направи труда да ляга, просто отпусна с няколко сантиметра назад седалката, затвори очи и заспа зад волана.

Сънищата му бяха безформени кошмари, над които обаче успяваше да изплува лицето на Ребека и да го призове да продължи.