Адам Блейк
Измамата Мъртво море (12)

11.

Административният директор Елис не беше на разположение, когато Кенеди пристигна в „Принс Рийджънтс“: всъщност нямаше никого. Сградата на историците изглеждаше напълно пуста, ако не броим тъжния мъж на рецепцията, застанал на фона на таблото за съобщения с безбройните предложения за концерти от миналата година: „Дрезден Долс“, „Танг“, „Ърлис“. Попита го дали не може да й отключи кабинета. Това било извън правомощията му. И няма никого другиго наоколо? Няма. Ами в главната сграда? Тя също била извън правомощията му.

Показа си значката.

— Веднага ми доведете някого — каза му тя строго. — Не ви искам удължаване на срока за домашното, а разследвам смъртен случай.

Тъжният мъж вдигна телефона и заговори по него малко припряно. След две минути през вратата влезе раздразненият и смутен административен директор.

— Инспектор Кенеди — каза той. — Не очаквах да ви видя толкова скоро.

Физиономията му казваше повече и посланието й никак не беше ласкателно.

— Бих искала да огледам отново кабинета на професор Барлоу, господин Елис. Дали ще е възможно?

— Сега?

Липсата на ентусиазъм беше осезателна.

— В най-добрия случай — да. Сега.

— Само че ни предстои церемония по връчване на дипломи и имаме много работа в аулата, ако искаме да сме готови навреме. Ще е най-удобно, ако изчакате до другата седмица.

Тя не си направи труда да повтори речта, че разследва смъртен случай.

— Нямам нищо против да взема ключа срещу подпис и сама да се оправям — каза му тя. — Знам, че сте зает човек. Но ако вече е прекалено късно за днес, мога да се върна утре сутринта.

По време на шибаната ви церемония.

Директорът изведнъж се разпъргави. Накара тъжния мъж от рецепцията да вземе ключа на чистачката от заключения шкаф зад него.

— С това можете да си отворите всички врати по онзи коридор — каза й Елис. — Но разбира се, трябва да ме уведомите, ако имате намерение да влизате и в други стаи. Въпрос на неприкосновеност на личното пространство.

— Интересувам се само от един кабинет — отвърна Кенеди. — Благодаря.

Елис се извърна, но Кенеди го задържа, като го докосна по ръката. Той пак се обърна към нея с напрегнато изражение.

— Господин Елис, исках да ви питам и още нещо, преди да тръгнете. Професор Барлоу е бил член на интернет общество или клуб. „Знаещите“. Имате ли някаква информация за това?

— Малко — призна с неприязън Елис. — Не е от моята област, както вече ви казах, но — да. Знам с какво се занимават.

— С какво?

— Превеждат документи. Много стари и трудни са превод документи. Зле запазени книги, фрагменти без контекст, такива неща. Някои от тях, като Стюарт, са професионалисти, но мисля, че мнозина от тях се занимават с тази дейност като хоби. Това е място за обмен на идеи, предлагане на хипотези и обратна информация. Стюарт се шегуваше, че когато ЦРУ разберат колко са добри, или ще ги наемат всичките, или ще поръчат да ги убият.

Кенеди не разбра шегата. Елис продължи, след като видя недоумяващото й изражение.

— Разбиване на кодове. Някои от най-ранните книги са толкова повредени, че трябва да се опиташ да отгатнеш цялото съдържание по нещо като една трета от символите. Използват се рентгени, анализ на влакната и подобни средства, за да се отгатне липсващото.

— Откъде идва името? — попита Кенеди. — „Знаещите“?

Сега пък Елис се озадачи.

— Нямам представа. Сигурно защото знаят връзките между малките детайли, които съединяват, за да открият по-голямото значение. А може и да значи нещо друго. Не мога да кажа.

— Да познавате някои други членове на това общество? Или да ми кажете как бих могла да се свържа с тях?

Ентусиазмът на директора, който в интерес на истината и от самото начало не беше голям, видимо започна още повече да бледнее.

— Предполагам, че трябва да се свържете с администратора на форума — отвърна той. — Не вярвам да е прекалено трудно.

После му хрумна нещо и вдигна вежди.

— Разбира се, при условие че сървърът и модераторите са тук, в Обединеното кралство — разсъждаваше той на глас. — Може да се окаже по-сложно, ако са в Съединените щати, да речем, или някъде другаде в Европа. Ще има проблеми с юрисдикцията.

— Вероятно. Благодаря ви, господин Елис. Много ми помогнахте.

Тя взе ключа и тръгна към стълбището. Чу зад себе си тихото, но свирепо хленчене на тъжния мъж. Очевидно административният директор смяташе, че положението е можело да се овладее и без личната му намеса.

Кабинетът на Барлоу си беше точно както го бе оставила, само дето сега беше по-късно през деня и слънчевите лъчи се процеждаха през щорите под по-малък ъгъл. Тя постоя на прага, като се опитваше да си спомни какво бе видяла предния път; какво се отличаваше в обстановката, и то достатъчно, че да се запечата в подсъзнанието й. Беше линия, реши тя. Линия, която не си бе на мястото и се намираше под плоскостта на погледа й. Сега сякаш липсваше, но пък това можеше да се дължи на променената светлина.

Взе с две ръце поставената в рамка изрезка от вестник с остъклената част навън. Улови с нея лъчите от прозореца и освети с тях стаята. Със слънчевото зайче се опита да пресъздаде светлината от сутринта.

Отне й известно време, но накрая откри каквото търсеше. Една от плочите на пода стърчеше над другите и хвърляше сянка по ръба. Сякаш бе вдигана и върната обратно, но не беше успяла да се намести на старото си място.

Кенеди коленичи. Пъхна пръсти под ръба на плочата и внимателно я повдигна. Под нея върху прашните дъски лежеше незащитено правоъгълно парче — гланцирана картичка или дебела хартия. На нея имаше само една дума: ТУК? Бе написана със син химикал и подчертана с две линии. А в долния десен ъгъл се виждаха няколко комбинации от знаци, написани по-прилежно и внимателно с черен писец.

„Р52

Р75

NH II-1, III-1, IV-1

Eg2

B66, 75

C45“

Обърна картичката и видя, че е снимка.

На нея имаше сграда, фотографирана отдалеч: фабрика или по-скоро склад. Беше масивна постройка. Бетонните й стени бяха боядисани в сиво и имаше поне шест етажа, които се издигаха над напукания асфалт на обрасъл с бурени паркинг. Виждаха се няколко малки прозореца под покрива, но иначе фасадата й бе монолитна. В ъгъла на снимката имаше тесен път. Телената ограда изглеждаше сравнително запазена, но иначе навсякъде цареше разруха: натрупан до оградата боклук, плевели, провиращи се между плочите на пътеките, а в единия край се виждаше изкорубен автомобил без гуми, поставен на трупчета. Цялото изображение бе замъглено, а ъгълът на снимане малко крив: беше щракната от неудобна гледна точка или набързо от кола или влак. Като онези снимки, с които хората си нагласят контраста и цветовете в началото на нова лента. Но кой снимаше на филм в днешно време?

Кенеди отново обърна фотографията и разгледа знаците на гърба й. Някакъв код ли бе това? Посланието не изглеждаше дълго. Освен ако с буквите и цифрите не се означаваха откъси от книга, предварително уговорен ключ към кода, нещо такова. Или пък бяха комбинация за дигитално заключване, или парола за отключване на файл. Нямаше как да разбере без още някаква следа, която да й покаже посоката.

Постави снимката в плик, който надписа. Записа в бележника си къде е намерила уликата. След това вдигна съседните плочи, за да се увери, че не пропуска нещо. Под тях нямаше нищо.

Не възнамеряваше да претърси обстойно кабинета, а само да поразгледа, но въпреки това започна да проверява за други скривалища: зад картините по стените, дъната на чекмеджетата на бюрото, долните страни на мебелите. Нищо друго не изскочи, а огромното количество хвърчащи листове и книги я уплаши. Параноикът вътре в нея вече беше напълно събуден и като си спомни за човека, влязъл с взлом в дома на Барлоу, реши този път да провери и вратата. Ключалката беше стандартна, вградена в топката. Около процепа имаше малки, но ясно виждащи се драскотини и много повече в самата ключалка. Някой се беше опитвал да отключи с шперц, а след това да превърти със специален инструмент.

Това си имаше своите предимства и недостатъци. От една страна — този, който бе влизал, не беше намерил снимката.

Но от друга, нямаше как да разбере какво беше взел.