Адам Блейк
Измамата Мъртво море (25)

24.

Беше частична победа и ако Кенеди имаше какво да губи в отдела, можеше да се нарече и пирова. Ако преди Самърхил се задоволяваше да оставя вятъра да я брули, като от време на време леко увеличава напрежението с надеждата, че тя ще скочи, преди да я бутнат, сега вече Кенеди бе белязана по напълно различен начин. Ако намереше начин да я прецака, без да навреди на себе си, той щеше да я сравни със земята.

Комисията по инцидентите я оневини и я остави да работи по случая, но разследването вече не можеше да се ръководи от прост сержант. Самърхил се самоназначи за водещ офицер, което означаваше, че тя трябва да изпълнява неговите заповеди. Щеше да му е на мушката ден и нощ.

Вместо просто да сложи нов човек на мястото на Харпър, той увеличи екипа с още пет души. За да й натрие възможно най-злобно носа, взе като втори сержант Джош Коумс. Останалите трима бяха обикновени детективи. Тя познаваше всички много добре. Стануик беше чисто и просто кученцето на Коумс; Макалиски беше компетентен, но дребнав и на два пъти отказваха да го повишат в сержант; Къмингс беше ексцентричен, биваше го във всичко друго, освен да споделя.

Кенеди разпечата събраната информация по случая и я занесе вкъщи вечерта. Взе си дълга гореща вана, след това седна по халат на дивана. Мократа й коса бе увита в хавлиена кърпа. Отвори папката, която не беше набъбнала много от миналата седмица, и започна да чете. Следващата оперативка — или надвикване, както наричаха тези събирания в участъка — бе насрочена за девет следващата сутрин. Самърхил щеше да търси начин да я подхлъзне, а всички останали щяха да наблюдават с удоволствие представлението.

Появи се баща й и погледна през рамото й, което бе необичайно за него. Отдавна не беше отварял книга, дори списание. Не можеше да задържи вниманието си достатъчно, за да прочете средно дълго изречение. Но през седмицата, в която я нямаше, той стана тревожен. Сестра й Криси бе поела неохотно грижите за него. Беше дошла с колата да го вземе и да го откара в дома си в Съмърсет, където нищо не беше както той го помнеше, и където желанията му за гледане на телевизия се изпълняваха последни, след тези на побъркания по крикета съпруг и дъщерята тийнейджърка. Сигурно се беше чувствал доста нещастен, макар че добрата страна на болестта на Алцхаймер беше, че нещастието преставаше да бъде нещастие в мига, в който го забравиш.

— Разследване на убийство, татко — каза тя с ледена физиономия. — Много убийства. И то какви. Четирима цивилни и един полицай.

Мислеше си, че ще реагира на смъртта на полицай, но той сякаш не я чу. Не се опитваше и да чете през рамото й. Просто стоеше близо до нея и я гледаше съсредоточено. Може би му беше липсвала и искаше да се увери, че се е върнала. Каквото и да беше, никак не й харесваше.

— В кухнята има швейцарски рулца, татко — каза тя.

Той обичаше малките рула, опаковани поотделно в целофан, действаха му като на кучето на Павлов. Отиде да си вземе и остави Кенеди да си чете папката.

Работната хипотеза за трите първоначални смъртни случая — на Барлоу, Хърт и Девани — вече беше убийство. Колата, блъснала Катрин, бе намерена случайно, изоставена на сто и петдесет километра, чак в Бърнли. Оказа се, че е била открадната от улица през няколко пресечки от мястото, на което Хърт е била убита. Вонеше на дезинфектант и в нея нямаше абсолютно никакви отпечатъци от пръсти или влакна. Охранителните камери бяха записали пътуването на север, но резолюцията им не бе достатъчно висока, за да се види шофьорът.

Влакната от дрехи, които с Харпър бяха намерили в „Принс Рийджънтс“, съвпаднаха с дрехите, които Барлоу бе носил в часа на смъртта си и така хипотезата, че е влачен в безсъзнание по стълбите нагоре, започна да изглежда много достоверна.

В балистичния доклад пишеше, че Сара Опи е убита със „Зиг Зауер Р226“, популярен пистолет във всички армии и полиции по света. Амунициите бяха купени в Германия и са били част от голяма доставка, предназначена за израелската армия. Но контейнерът, с който били пренесени от Любек за Хайфа, изчезнал по пътя и така и не бил разтоварен.

Емил Гасан вече беше под полицейска закрила. Когато чу какво се е случило в Парк Скуеър, дори не протестира. По-скоро беше в шок, че работата на Стюарт Барлоу може да предизвика нещо повече от леко презрение. Започнаха издирване на Майкъл Бранд, но още не го бяха открили. В хотел „Прайд Корт“ беше платил в брой, бе показал фалшива лична карта и се бе представил като преподавател в Астурийския университет в Хихон, където, разбира се, никой не беше чувал за него. Коумс беше вдигнал на крак всички да го търсят, но засега без успех. Бяха разпространили и описанията на двамата мъже, убили доктор Опи и Крис Харпър, и на човека, изникнал от нищото на паркинга в Парк Скуеър, за да се разправи с тях. Засега нищо. Стъпки. Регистрационни номера. Блокиране на пътища. Претърсвания. Никакви отпечатъци от пръсти и идентифициране на заподозрените. Все едно се опитваха да хванат призраци. Но Кенеди не можеше да подложи на съмнение методите на Самърхил. Той правеше всичко възможно, тя би действала по същия начин на негово място.

Телефонът иззвъня и прекъсна мислите й, които се лутаха в тесен и отчаян кръг. Вдигна и затисна разсеяно слушалката на рамото си. Вероятно беше някой от отдела и сигурно щеше да й съобщи някаква гадост от решенията на комисията по инциденти.

— Кенеди — представи се тя накратко.

— Хубаво име — отвърна мъжки глас. — Имате ли ирландци в семейството?

Познаваше този глас, но не можеше да си спомни откъде. Накара я да се изправи и да разпилее листовете в скута си по дивана и пода.

— Кой се обажда? — попита тя. Знаеше отговора още преди мъжът да й каже.

— Видяхме се в Парк Скуеър. Преди седмица. Аз съм онзи, който не се опитваше да ви убие.

Мълчеше и обмисляше как, по дяволите, да отговори на това. Започни с очевидното.

— Какво искате?

Той също помълча известно време.

— Да поговорим.

— За какво?

— За разследването.

— Какво разследване?

Мъжът издиша шумно, беше раздразнен и нетърпелив.

— Като дете бях добър католик — каза той. — Но отдавна никой не ме е карал да рецитирам катехизиса. Много добре знам с какво се занимавате, детектив. Затова и бях в Парк Скуеър и ви гледах как без оръжие се опитвате да арестувате двама професионални атентатори. Знам за убийството на Барлоу и че е част от по-сложна схема, макар още да не сте успели да откриете мотива, нито връзката между жертвите, освен очевидната — че всички са се познавали. Знам, че на главата ви са се изсипали неприятности, защото партньорът ви загина и вече не командвате парада. Но предполагам, че сте много по-наясно какво се случва, отколкото онези, които се присъединиха към разследването миналата седмица. Освен това ми се ще да вярвам, че вече сме разчупили леда помежду си, и затова ми се стори разумно да се обадя първо на вас.

Сега пък Кенеди въздъхна шумно.

— Вижте — каза тя, — благодарна съм ви за това, което направихте. Спасихте ме в тежка ситуация. Но с цялото ми уважение, всичко, което знам за вас, е, че се оправяте добре с оръжията и не си правите труда да извикате или да произведете предупредителен изстрел. Това подсказва много неща за вас, но със сигурност не и че сте ченге.

— Не съм ченге. Но имам добри приятели, които са. И много повече приятели, които са били.

— И какъв сте тогава? Частен охранител?

— Не.

— Военен?

— Неточно.

— Нечия горила?

— Отново се върнахме на катехизиса. Ако искате да говорим, най-добре да не го правим по телефона.

— Така ли? А къде?

— Има едно кафе до станцията на метрото. „Костела“. Ще бъда там след пет минути. А след седем ще съм си тръгнал.

— Не ми давате много време.

— Не. Така няма да ви стигне и да ми устроите изненада. Сериозно, детектив, можем да си направим взаимно много големи услуги, но не ви моля да ми имате доверие и не съм толкова глупав, че да ви се доверя. Чакайте ме пред кафето, бъдете сама и си носете мобилния телефон. Аз ще се заема с останалото.

Чу се изтракване и връзката прекъсна.

Докато се обличаше, Кенеди обмисляше как да постъпи. Нахлузи джинси, пуловер и равни обувки. Нищо не можеше да направи за косата си, която беше още мокра и разбъркана като кошница слама. Прибра я под бейзболна шапка и затича нагоре към апартамента на Изи. Както и очакваше, Изи говореше по телефона.

— О, харесвам големите — каза тя. Погледна Кенеди, но продължи да реди в слушалката. — Харесвам ги много големи. Кажи ми, че се пипаш, любовнико.

Кенеди вдигна двете си ръце с разперени пръсти. Десет минути. Изи поклати отривисто глава, но Кенеди вече вадеше банкнота от двайсет паунда. Изи спря да клати глава и си промени решението. Сграбчи парите и махна: „Бягай!“.

И Кенеди побягна.