Адам Блейк
Измамата Мъртво море (31)

30.

На следващата сутрин времето се точеше бавно. Кенеди прекара по-голямата част от него в общата стая. Препрочиташе записките от разследването и се опитваше да открие нещо важно в тях.

Единствената посока, в която отбеляза някакъв напредък, беше кръстосаната проверка на показанията от Парк Скуеър, взети от Стануик и Макалиски. Първия път бе пропуснала разказа на Филис Чърч, служителка на фирмата за коли под наем, от която убийците на Сара Опи бяха взели белия ван „Бедфорд“. (Още една обещаваща следа, която не водеше доникъде. Мъжете бяха използвали изключително добре направени фалшиви лични карти, бяха се представили за португалски търговци на вино, дошли в Лондон на изложение.)

Описанието, което Чърч даваше на двамата мъже, съвпадаше с това на останалите свидетели: ситно къдрави черни коси, бледа кожа. Почудила се дали не са роднини, тъй като много си приличали. Но също така твърдеше, че единият бил ранен или поне кървял. Кенеди прочете три пъти показанията й, като разсеяно си подчертаваше думи, докато се опитваше да ги осмисли.

Беше по-младият. Изтри си очите. Малко по-късно, докато ксерокопирах паспорта му, го погледнах и ми се стори, че плаче. Но беше кръв. От очите му капеше кръв. Съвсем малко. Както казах, все едно плачеше, но вместо сълзи, от очите му се стичаше кръв. Беше наистина зловещо. Забеляза, че го гледам, и се извърна с гръб към мен. А другият му каза нещо на испански. Е, предполагам, че беше на испански. Не говоря този език. А по-младият излезе да изчака навън. Повече не го видях.

Тези думи й напомниха нещо. Пред очите й изплува образът на мъжа, който уби Харпър. Точно така, по бузите му се стичаха червени сълзи. В настаналия хаос и ужас бе забравила за това и сега си го припомни. Можеше и да е зрителна измама. Но не, когато другият мъж се обърна с лице към нея, за да се прицели с пистолета, и неговите очи бяха налети с кръв. С това бледо лице и зачервени очи приличаше на паднал ангел, напил се с евтино вино.

Провери в интернет вродените болести и страничните ефекти от употребата на лекарства. Кървясали очи, кървящи очи, кървене от слъзните канали, кървави сълзи, очни лезии. Написа още много други неща в търсачката, но не изскочи нищо интересно. Почти всичко можеше да накара фините капиляри в окото да се спукат — от силна кашлица или кихане до високо кръвно, диабет или удар с тъп предмет. Промените в атмосферното налягане също можеха да дадат такъв ефект, дори най-малкото физическо усилие, даже при хора в добра форма.

Кървавите сълзи бяха друга работа. Явлението си имаше име — хемолакрия, и беше симптом. Изглежда бе рядък феномен и по-често се свързваше със статуите на Христос и Дева Мария, отколкото с болест. Злокачествен тумор на слъзните канали би могъл да го причини. Както и някои редки форми на конюнктивит. Кенеди реши за момент да приеме, че не е възможно и двамата убийци от Парк Скуеър да са страдали едновременно от някоя от тези болести.

В статия в неизвестно медицинско списание се описваше спонтанната поява на кървави сълзи у почитатели на екстатични религиозни култове по време на ритуали, с които призовавали боговете да слязат на земята. Оказа се, че няма официално потвърдени случаи. Статията се основаваше най-вече на слухове и предания от Карибския регион от деветнайсети век: вуду жреци твърдели, че Барон Събота и Властелина на кръстопътя ги обладавали и предизвиквали кървави сълзи и кървава пот. Най-вероятно магически измами. Още една задънена улица.

Обади се на Ралф Прентис от моргата, стар познат, с когото не бе говорила след стрелбата по Маркъс Дел и последвалото отнемане на разрешителното й за оръжие. Той не спомена нито едно от тези неща, макар със сигурност да беше чул.

— Чудех се дали няма да ми помогнеш за нещо — започна Кенеди.

— Казвай — подкани я Прентис. — Знаеш, че съм златна мина за непотребна информация. А и трите трупа на масата ми тази сутрин са далеч по-непривлекателни от теб.

— Извадих късмет, а? — каза Кенеди.

— О, да. Но пък вчера имах голяма красавица.

— Като изключим сексуалния ти живот, Прентис, дали се сещаш за нещо друго, което може да накара хората да плачат с кървави сълзи?

— Еструс — отвърна веднага Прентис.

Нищо не й говореше, но въпреки това застана нащрек.

— Какво?

— Еструс. Овулация. При някои жени се случва всеки месец. Ако искаш да забременееш, понякога е много надежден знак.

— Някои жени?

— Много рядко се случва. Може би при две-три на един милион.

— Добре, ами при мъжете?

— Още по-рядко. Предполагам, че може да се получи при инфекция на слъзния канал, при който да се наруши механично вътрешността му и да изтече кръв. Всъщност сигурен съм, че конюнктивитът може да има такъв ефект, макар че кървясалите очи са по-често срещаният симптом.

— А двама мъже едновременно? Двамата мъже, които убиха Крис Харпър миналата седмица.

— Аха.

От другата страна на линията настъпи дълго мълчание.

— Ами — проговори най-накрая Прентис — ако изключим възможността единият да е имал очна инфекция, която да е предал на другия чрез неразумно намигване в непосредствена близост, само два други варианта ми хрумват.

— Какви са те?

— Лекарства. Стрес. Вероятно комбинация от двете.

— Какви лекарства по-точно?

— Не и такива, за които съм чувал — призна си патологът. — Но това не означава, че няма подобни, Кенеди. Зад гърба ми има лекарствен списък, в който са изброени двайсет и три хиляди фармацевтични удоволствия, като хиляди от тях са се появили през последните дванайсет месеца.

— А изброяват ли се страничните ефекти?

— Винаги. Точно това е една от причините за съществуването на този справочник. За да знаят лекарите дали няма противопоказания при определен пациент. Няма да предпишеш венлафаксин на човек с високо кръвно, защото така ще му пръснеш сърцето.

— Разбрах те. Би ли проучил нещо за мен, Прентис? При кои лекарства хемолакрията е описана като…

— Двайсет и три хиляди различни съединения, Хедър. Вече ти го казах, забрави ли? Съжалявам, но денят няма да ми стигне, нито седмицата. А си имам и моя работа.

Тя му отговори с разкаян тон:

— Ясно. Извинявай, Ралф, дори не помислих. Но има и лекарствени списъци в дигитален вид, нали? Където може да се пусне търсачка?

— Би трябвало — призна Прентис. — Но имай предвид, че списъците със страничните ефекти понякога са три-четири страници. Всяко усложнение по време на изпитанията, дори и само при един човек, трябва да се опише. Затова ще намериш стотици лекарства, които предизвикват появата на кръв в телесните секрети. Не бих разчитал на това, ако нямаш някакъв друг начин да стесниш търсенето.

Кенеди му благодари и затвори. Все пак влезе в интернет, намери там лекарствен списък в електронен вид, публикуван от борда на една болница в щата Ню Йорк в услуга на местните хипохондрици, и пусна търсачката. Прентис беше преувеличил — имаше само седемнайсет лекарства, при които хемолакрията бе рядък, но познат страничен ефект. И всичките бяха производни на метамфетамин, предназначени за лечение на дефицит на вниманието или болезнено затлъстяване.

Точно по това време в общата стая влезе Стануик, последван от Коумс. Кенеди не копнееше за компанията им, очевидно и те за нейната, но тя чакаше Изи да дойде с ключа за „Гълъбарника“ и не искаше да напуска бюрото си. Запамети списъка и затвори файла. Останалото време използва, за да опише това, което бе научила за ножа от Джон Партридж.

Телефонът й звънна и тя го вдигна.

— Здрасти.

Беше гласът на Тилмън.

— Здрасти — отвърна тя. — Можем ли да поговорим по-късно?

— Предпочитам сега. Преди да тръгнеш.

— За какво?

— За превъплъщението на Дейвид Бауи, Тънкия бял херцог.

Тя се поколеба.

— Къде си?

— В парка „Сейнт Джеймс“. От твоята страна.

— Ще се видим там.

Взе си сакото и тръгна.

Прекоси цялата „Бърдкейдж Уолк“, без да види Тилмън. Видя само гълъбите, които цапаха туристите. За общината гълъбите бяха врагове на държавата. Наемаха ястреби от частни стопанства, за да ги изгонят от Трафалгарския площад, където екскрементите им нанасяха щети, оценявани на осем милиона паунда годишно. Гълъбите просто се преместваха на километър и половина на юг и чакаха опасността да премине.

Беше адска горещина. Слънцето напичаше асфалта, дърветата в парка, тила на Кенеди. Тя усещаше как лъчите се забиват в него като дъжд от малки иглички. Ярката слънчева светлина винаги изглеждаше не на място в Лондон и общината би прогонила и нея, ако можеше.

Когато стигна до ъгъла с Грейт Джордж стрийт до масивната сива фасада на Музея на Чърчил, Кенеди се спря. Там имаше много хора. Хрумна й, че всеки един от тях би могъл да я следи, да е приятел или колега на убиеца на Крис Харпър. Усети как инстинктивно оглежда всяко лице, преминаващо покрай нея, търсеше издайнически черти — бледа кожа и тъмна коса като на атентаторите от Парк Скуеър. Покрай нея мина млада двойка, мъжът бе притиснал глава към ухото на жената и нежно й шептеше нещо, но прекалено тихо, за да го чуе някой извън омагьосания им свят. Може би й казваше: „Целта е прихваната“. Мъжът по риза с ястребовите черти, който крачеше целенасочено до нея, се оказа, че проправя път за колона деца, тръгнали към музея.

Кенеди стоеше на кръстовището, обградена от неокласически сгради, които й приличаха на високи стени на кошара. Слънчевите лъчи по тила й бяха като ръка, която я притискаше и направляваше. Спомни си конвулсиите на Опи, предизвикани от кинетичната енергия на куршумите; как Харпър кървеше до смърт в скута й; фаталният миг нерешителност пред насоченото към нея дуло.

Не можеше да живее така. Не успяваше да мисли трезво. Видя бъдещето си обвито в отровните пипала на страха и несигурността, които бавно проникват в ума й и издигат мрачна стена между нея и останалия свят. Можеше да се случи. Виждаше се как деградира и става по-безполезна и от баща си, как се парализира, все едно е мъртва.

Извърна се. Тилмън се беше облегнал на една улична лампа на около метър от нея и я наблюдаваше с мрачно търпение. Тя отиде при него.

— Добре — каза той без предисловие. — Преди две вечери се настаних в долнопробен пансион в Куинс Парк. Вътре изглеждаше чисто, но когато се прибрах снощи, установих, че вече е замърсено.

— Чакай малко. Да не би да искаш да кажеш, че…

— Чакаха ме двама чаровни младежи, почти еднакви на вид. Бледа кожа, черна коса. Мисля, че са същите, на които се натъкнах на ферибота. Замалко да ме убият тогава и със сигурност щяха да ме убият снощи, ако им се бях мярнал пред очите. А когато се опитах да ги заобиколя, те изчезнаха като ланския сняг.

Кенеди осмисляше мълчаливо тази новина, а Тилмън не сваляше поглед от нея и очакваше реакцията й.

— Еднаквите черти… — каза тя накрая. — Мисля, че са оптическа измама. Имат характерни движения и физиономии, които те карат да не забелязваш очевидните разлики във възрастта и телосложението им.

— Зарежи приликата — каза Тилмън без емоция, но достатъчно сериозно. — Сержант, те са по петите ми, което значи и по твоите пети. Ако си казала на някого за фермата или си докладвала за нея в отдела или си се чула с Роз Барлоу, която ти е казала, че ключът пристига — обзалагам се, че вече знаят къде е това място и са стигнали там преди теб.

— Не съм казала на никого — отвърна Кенеди.

— А да си го записала някъде? Не трябва ли да докладваш, когато попаднеш на нова следа?

— Да, трябва. Но не съм. Никой, освен нас не знае за това, Лио. И така и ще остане.

— Искам да дойда с теб.

— Не. Вече говорихме за това. Първия път ще съм само аз. След това ще ти кажа адреса.

— Добре — отвърна той с огромна неохота. — Ще ти трябва новият ми номер. Смених го за всеки случай.

Каза й го и тя си го записа от вътрешната страна на китката.

— Да не ти дойде в повече, Кенеди — каза й той.

Тя тръгна, без да му отговори. Беше й в повече още откакто Крис Харпър умря и тя разбра колко дълбоко е затънал Тилмън, и то от доста отдавна. Въпросът беше дали ще успеят да изскочат на повърхността, преди белите им дробове да откажат.

 

 

На бюрото й я очакваше куриерска пратка. Изи бе идвала, докато я нямаше, и я беше предала на рецепцията заедно с бележка:

„Имам голям пакет за теб, скъпа. Наистина голям пакет. Искаш ли да го пипнеш? Искаш ли? Искаш ли?

С много любов, И“

Кенеди силно се изчерви, донякъде от мисълта, че Коумс или някой от другите задници може да е прочел бележката; но най-вече защото й се прииска да се обади на телефона, на който Изи работеше, и да й говори мръсотии.

С усилие откъсна мислите си от тези низки страсти. Коумс и Стануик все още работеха по нещо в далечния ъгъл и изобщо не поглеждаха към Кенеди, сякаш не я забелязваха. Но дори да бяха разгледали пакета, на него не се споменаваше името на Роз Барлоу, нито имаше обратен адрес. Пишеше, че подателят е Инвестиционна консултантска фирма „Беримън Самптър“.

Кенеди отвори пакета и бръкна вътре. Върховете на пръстите й докоснаха хладен метал. Извади ключа — беше стар и масивен, чийто златист цвят с времето бе потъмнял до кафеникав. След това за всеки случай откъсна етикета с адреса и го пъхна в джоба на сакото си, преди да изхвърли плика в кошчето за боклук.

Трябваше й още нещо. Излезе от общата стая и слезе в мазето при шкафовете с уликите. Не познаваше дежурния. Беше униформен полицай, чиято значка с името бе закрита от преметнатите на шията му слушалки. Видя го как ги свали набързо от ушите си, когато я зърна да слиза по стълбите. Току-що бе завършил обучението си. Изправи се като ученик. Пред него на бюрото лежеше отворен брой на „Емпайър“.

— Сара Опи — каза Кенеди и се записа в регистъра. — Дело номер 1488870. Аз съм водещият офицер.

Легитимира се, полицаят отвори вратата и я пусна вътре. След това взе кутията със съответния номер и я постави на голямата маса в центъра на помещението. Погледа известно време как Кенеди рови в джобовете на мъртвата жена, а след това си записва нещо в бележника. После вниманието на полицая бавно, но безвъзвратно се отклони към рецензия на корейски филм с бойни изкуства.

Дело 1487860 беше на Маркъс Дел. Кенеди виждаше кутията на долната полица, беше на височината на коленете й. Издърпа я леко и надникна в нея. Ето оттук животът й започна да излиза от релси. Като кутията на Пандора тя съдържаше всичките злини в света на Кенеди. Или поне техният източник.

Все пак я отвори. Тъй като не я бе записала в регистъра, това беше сериозно нарушение, което се наказваше с писмено предупреждение, но полицаят бе потънал в списанието си и сякаш бе забравил за съществуването й. Кенеди коленичи и се взря във вещите на Маркъс Дел. Бръкна и извади счупения телефон, станал причина за смъртта му. Бе поставен в полиетиленов плик с етикет, връзката му със света беше прекъсната завинаги.

Кенеди взе решение без никакви вътрешни противоречия.

— Добре — каза тя след няколко секунди.

Полицаят вдигна глава и видя, че тя вече е прибрала всички пликове и пакети обратно в кутията. Приближи се и ги преброи, след това провери още веднъж дали номерата им отговарят на тези в списъка. Всичко си беше на мястото. Кимна, заключи кутията и я върна на полицата.

— Намерихте ли каквото търсехте? — попита той Кенеди.

Тя кимна.

— Да. Благодаря.

Дежурният я пусна да излезе и тя се заизкачва нагоре. Коумс се беше облегнал на стената насред стълбите след завоя, така че тя да не го види. Замалко да се сблъска с него. Той я изгледа дълго и неприязнено и започна направо без предисловия.

— Кажи ми какво си намислила, сержант — каза саркастично и натъртено. — Или ще те накарам да съжаляваш, че си се родила.