Адам Блейк
Измамата Мъртво море (40)

39.

Река Колорадо беше омаломощена тези дни. Непрекъснато източвана от Калифорния през нещо, наречено Всеамерикански канал (кой патриот няма да стане на крака и да отдаде чест на водно съоръжение с такова име?), и от напоителните канали, построени, за да утоляват жаждата на аризонските ферми, тя съвсем губеше дебит на юг от Юма, разтичаше се на изсъхнали поточета и едвам стигаше до океана.

Това научи Кенеди от таксиметровия шофьор, разговорлив тип на име Джон Бърд, който твърдеше, че е три четвърти индианец мохаве. Взе я според уговорката от главния терминал на „Лафлин Булхед“, което се титулуваше международно летище, но от Лондон до него се стигаше само след прекачване на „Дълес“ във Вашингтон. След четирийсет и осем часовото пътуване Кенеди бе изнервена още преди да се качи в таксито. А и жегата си казваше думата — беше 11:50 часа местно време и слънцето бе в ослепителния си зенит, макар Джон Бърд жизнерадостно да я уверяваше, че това е суха жега и не е чак толкова изтощителна, колкото влажната в други, по-малко цивилизовани части на света. Увеличи леко климатика, но това не понижи осезателно температурата, само повиши значително шума.

Качиха се на шосе 68 и поеха право към града. Движеха се успоредно на Колорадо, докато не завиха на изток към Кингмън и далечния Флагстаф. На Кенеди реката й се стори доста внушителна: криволичещ гигантски поток, два пъти по-широк от Темза, течащ между шеметни кафеникави скали. Денят беше слънчев, без нито едно облаче от хоризонт до хоризонт — от онези, заради които е измислен изразът „безкрайна синева“.

— Знаеш ли колко притоци има Колорадо? — не спираше да говори Джон Бърд. — Хила Ривър, Сан Хуан, Грийн Ривър, акведуктът, онзи с „в“, как беше? А, да, Върджин Ривър и Литъл Ривър. Сладко, а?

— Много интересно — съгласи се мрачно Кенеди. Пийзън беше на четирийсет и пет минути път с кола, а Джон Бърд тепърва набираше скорост. Започна да й разправя, че реката била наречена така, защото водите й някога били оцветени в яркочервено от седиментните скали, но в днешно време се филтрирали от язовира „Глен Кениън“ и вече си били като навсякъде другаде. Сладко, а?

За да го отклони от главната тема, по която изглеждаше компетентен, тя го попита за самолетната катастрофа. Да, оказа се, че в онзи ден бил на път, карал клиенти от кръстовището Грасхопър и видял със собствените си очи как паднал самолетът.

— Стана изведнъж. Като гръм от ясно небе. Никога не съм виждал подобно нещо. Но беше далеч от мен и не чух никакъв звук. Случи се много тихо. Ето това не мога да забравя. Когато самолет падне така, се очаква огромна експлозия, но на мен ми се стори, че всичко стана много тихо… все едно го гледах по телевизора с намален звук. Толкова хора да умрат, а да не се чуе нищо.

Той се замисли върху това за известно време и Кенеди получи възможност да си почине от него и да разгледа указанията, които й бяха пратили от шерифската служба. Но спокойствието не трая дълго. Скоро шофьорът отново започна да я залива с любопитни факти за любимия воден път на Югозапада. Джон Бърд не се ограничаваше само с река Колорадо. Оказа се, че знае много и за езерата Мийд и Мохаве. Но не желаеше да се спира на залива на Лас Вегас.

— Не е добро място. Не става за семейства.

Кенеди бе замаяна от умора и на принципа на свободните асоциации се опита да си представи как ли изглежда този мръснишки залив, който не е подходящ за семейства. Сигурно в него имаше незаконни добавки.

Когато най-накрая стигнаха до Пийзън, тя накара Джон Бърд да я изчака, докато си хвърли багажа в хотелската стая — евтино местенце, което се опитваше да наподобява хасиенда. След това го помоли да я закара право в шерифската служба. Знаеше, че не е в най-добрия си вид, но искаше да установи контакт и да започне да върши нещо по този фронт. Вече бе изгубила много време, така че не смяташе да пилее повече.

Шерифската служба се помещаваше в сграда на един етаж на главната улица на Пийзън, точно до офиса на фирма за недвижими имоти, която предлагаше „луксозни апартаменти с двойна квадратура“. Джон Бърд й даде визитка. Тя тържествено я прибра в чантата си, но си обеща наум, че ще я използва само в краен случай.

Прекоси улицата и влезе в шерифската служба, а Джон Бърд й махна, преди да потегли.

Вътре миришеше на смесица от мед, глицинии и като че ли розови листенца. Климатикът бе нагласен на идеалната температура. Ужасната жена на диспечерското бюро, която имаше лоша кожа, огромна коса и плоско и агресивно лице на булдог, я изгледа така, сякаш лично отговаря за опазването на морала в града и приема много сериозно това си задължение. Помещението зад бюрото й бе разделено на две от преграда на височината на кръста, в която имаше малка вратичка.

— Да, госпожо — каза булдогът. — С какво мога да ви помогна?

Кенеди се приближи към бюрото и подаде документите, с които удостоверяваше благонадеждността си: писмо на бланка на лондонската полиция, разпечатка на имейл от собствения й компютър, изпратен от някой си Уебстър Гейл, с който той я канеше да дойде, когато пожелае, и я уверяваше, че с радост ще й помогне, стига да може.

— Аз съм от Лондон — обясни тя. — Имам уговорка с шериф Гейл. Не сме уточнили час, но просто исках да му съобщя, че съм пристигнала.

Булдогът прегледа двата листа бавно, със съсредоточено и непроницаемо лице.

— А, да — каза накрая. — Уеб ни предупреди, че ще дойдете. Той смяташе, че ще е утре, но както виждам, е днес. Добре, седнете, а аз ще кажа на шерифа, че сте тук.

Кенеди прие поканата и седна, а булдогът натисна някакви копчета на таблото пред себе си и започна да мрънка толкова тихо под носа си, че не се чуваше нищо. Гласът на шерифа обаче долетя ясен и прекалено силен.

— Благодаря, Кони. Кажи й да ме изчака за минута. Трябва да се среша и да си затъкна ризата в панталона за британската дама. А тя хубава ли е? Или прилича на кралицата им?

Булдогът прекъсна връзката и изгледа непроницаемо Кенеди.

— Той ще дойде след малко — каза тя.

Кенеди седеше и чакаше, като се опитваше да не задреме. Наля си от автомата две чаши вода, която беше толкова студена, че я заболяха зъбите. Но това й помогна да се освежи. Когато допиваше втората, към нея се приближи мъж с размерите на гардероб, който развяваше непохватно огромните си ръце. Взе набързо делящите ги две крачки и й подаде длан за поздрав.

Кенеди набързо определи Гейл като един от онези здравеняци, които се бяха научили на предпазливост и деликатност, след като цял живот им се бе налагало да живеят в свят два номера по-малък от тях. Не стисна ръката й, само я докосна леко с върха на пръстите си, заложи повече на любезното кимване, не толкова на ръкостискането.

— Уебстър Гейл — каза той. — Окръжен шериф. За мен винаги е удоволствие да се срещна с колега полицай, сержант. А и вашата полиция има много добра репутация.

— Благодаря, шерифе — отвърна Кенеди. — Слушайте, току-що пристигнах и съм по-скоро мъртва, отколкото жива. Май ще трябва да поспя малко, но ако утре имате време, ще се радвам да си поговорим за този случай и може да ми покажете какво сте събрали…

— Утре? — задъвка думата Гейл, все едно беше трудно поддаващ се на храносмилане хрущял. — Ами да, можем да поговорим утре. Но точно сега имам време, а и знам, че разполагате само с пет дни. Ако наистина сте много уморена, тогава си починете и да се видим утре сутринта. Но ако смятате, че можете да издържите още час, тогава да прегледаме поне основните факти: какво искате да научите, докато сте тук, и как ние можем да ви помогнем.

— Разбира се — усмихна се Кенеди и кимна. Зависеше изцяло от добрата воля на този човек и не би проявила глупостта да му дръпне юздите, когато той се канеше да се впусне в галоп. Освен това Гейл беше прав, че тя нямаше много време, дори можеше да се окаже по-недостатъчно, отколкото си мислеше. — Да се залавяме за работа.

 

 

Кенеди очакваше този разговор и си беше приготвила реч, която се надяваше да произнесе достатъчно убедително въпреки умората от полета. С нея обясняваше, подкрепяйки се с разумно количество документация, точно какви престъпления разследва, как се е озовала в юрисдикцията на Гейл, какви международни и междуведомствени протоколи оправдават пристигането й тук и каква помощ би искала да й окаже шерифската служба. С други думи, бе готова да попълни празните места в официалната молба (или поне официално изглеждащата молба) и да очертае ясни граници, които да направят тайнствеността й по-малко подозрителна.

Но се оказа, че и Уебстър Гейл, също като Джон Бърд, си има любима тема, която за нейно щастие не беше река Колорадо, а съдбата на полет 124 на „Коустъл Еърлайнс“. Влязоха в малкия му кабинет, който беше по-скоро оградено място в ъгъла на по-голямото помещение, и той заговори още преди тя да седне.

— Човешка грешка — каза той. — Това беше заключението накрая. Човешка грешка.

Произнасяше думите натъртено, почти саркастично.

— Предполагам, че това е едно от нещата, които казват, когато не знаят какво да кажат.

— Мислех, че е заради вратата — обади се Кенеди. — Вратата се е отворила във въздуха и налягането е спаднало.

— Точно така — съгласи се Гейл. — Но прегледаха вратата и тя се оказа в пълна изправност. Нямат обяснение защо се е отворила. Човешката грешка е компромисен вариант, така си мисля аз. Щом няма дефекти, значи хората нещо са объркали. Така е по-лесно, отколкото да си признаят, че не знаят. Или да спрат всички самолети на авиокомпанията, докато проверят вратите им, както направиха австралийците с техните джъмбоджети. Нали се сещате, когато им избухна двигателят. А тогава дори никой не загина, по дяволите.

Кенеди кимна учтиво.

— Но всичко е станало по правилата, нали? Приключили са разследването, когато са намерили черната кутия.

— Не, госпожо — отвърна тържествено шерифът. — Така и не намериха черната кутия. Просто спряха да я търсят, когато престана да излъчва сигнал. Което, между другото, не би трябвало да се случи. Попрочетох това-онова. Батерията й издържа по три месеца и не може да бъде разрушена, дори да има бомба. Логично, нали? Самолет пада от небето, това си е като бомба, така че би трябвало да издържи…

Млъкна рязко и лицето му пребледня. На Кенеди й се стори, че в главата му нахлу ясен спомен, който се опитваше да забрави.

— Видяхте ли самата катастрофа, шериф Гейл?

Едрият мъж се стегна.

— Не, госпожо. Не я видях. Но видях последствията. Останките от самолета. Няма да забравя скоро тази гледка.

Забарабани по бюрото и отново се разсея. Може би от въпроса й, а може би и от собствените си объркани спомени.

— Та черната кутия — каза той накрая и отново се върна на темата. — Не би трябвало да се повреди или да спре да излъчва, освен ако не е попаднала във вулкан или нещо подобно. А ние нямаме вулкани в окръг Коконино. Значи остават две загадки. Как се е отворила вратата и какво е станало с черната кутия? А сега ще добавя и трета. Колко оцелели има?

Кенеди примигна. Не знаеше какво да отговори и се чудеше как разговорът се бе пренесъл толкова бързо на територията на „Досиетата X“.

— Нито един, доколкото знам — отвърна тя.

— Така се твърди в официалните доклади — каза Гейл и в гласа му като че ли се прокрадна удоволствие. — Но после започнаха да се случват разни неща.

И той се впусна в подробности за срещите с живите мъртви от полет 124, а Кенеди, дълбоко скептична и неспособна да имитира интерес, положи всички усилия, за да не му отговори. Когато той приключи, тя се опита да направи неутрален коментар:

— Е, предполагам, че това е мистерия от друг порядък — каза. — Имам предвид, че за случилото се по време на полета и после с черната кутия може да се намери отговор. Но призраците са… нали разбирате… там никога няма да има обяснение. Хората вярват, че са ги видели, но няма как да го докажат. Така че няма да има отговор. Просто слухове.

Стараеше се да не го обиди. Гейл изобщо не се засегна, но отхвърли аргументите й с усмивка.

— Е, госпожо, аз смятам, че е най-добре човек да е отворен за всичко. Понякога, ако нещо ти изглежда невъзможно, то е защото го гледаш от грешния ъгъл.

Проклета часова разлика. На Кенеди не й се впускаше в конфликти.

— Е, както вече казах, бих искала да разбера повече за…

— … фактите, свързани с вашето разследване. Знам. Но невинаги информацията, която ни се струва полезна, сочи в правилната посока. Няма нужда аз да ви го казвам, вие сте детектив!

Говореше ведро и доверчиво, излъчваше нетърпение и инициативност и Кенеди осъзна защо с такава готовност се бе съгласил да се види с нея и да й помогне в разследването. Нямал беше търпение да сподели всичко това с някого. Тя се почуди мрачно и цинично доколко се налага да търпи фикс идеите му, за да получи отговори на въпросите си.

— Да — съгласи се предпазливо.

— Не казвам, че трябва да се съобразявате с всички хипотези, които ви натрапват. Просто ценя непредубедеността и както вече казах, не смятам, че е редно да отхвърлите нещо само защото звучи глупаво. Великите открития са ставали след задаването на глупави въпроси, така мисля аз. Какво ще стане, ако инжектираме миша отрова във вената на човек вместо лекарство? Така са открити антикоагулантите, ако не знаете. Спасили са много хора при сърдечен удар. Или — какво ще стане, ако си затворим очите и се опитаме да гледаме през ушите? Така е открит радарът. Та се замислих, че тук може да има нещо, без да знам какво. А след това поговорих с моята добра приятелка госпожица Айлин Могс, която пише за местния вестник и е най-умният човек, когото познавам. Тя ми каза, че винаги след трагедия се появяват подобни истории. Нарича го новинарски цикъл. Когато се отразява някакво събитие, но след последния репортаж не се е случило нищо, журналистите просто започват да си измислят. Хората искат да четат и този глад за новини трябва да се захранва. Чували ли сте за това?

— Да — отвърна Кенеди. — Мисля, че вашата приятелка е права.

Гейл изглеждаше доволен от отговора й. Размаха пръст и продължи:

— Но тогава показах на моята приятелка всичко, което бях събрал, малки съобщения, свалени от интернет например, и тя също се замисли. И каза, че този път е по-различно.

— И как по-точно?

— Може би е най-добре да го чуете от самата Айлин, сержант Кенеди. Наистина много искам да ви запозная, ако се открие такава възможност.

Кенеди реши, че вече е изпуснала момента да наложи собствения си план.

— Би било страхотно — отвърна тя. — Ще се радвам да се запозная с госпожица… Могс? Но както знаете, нямам много време. И главната ми задача е да събера информация, свързана с моето разследване на убийствата.

— Стюарт Барлоу и неговите сътрудници. Да, четох материалите, които изпратихте. Голяма главоблъсканица.

— Меко казано, шериф Гейл.

— И смятате, че нашето разследване на самолетната катастрофа може да ви помогне по някакъв начин?

— Поне така се надявам. Един от пасажерите на полет 124 е бил мъж, пътуващ под името Майкъл Бранд.

— Това „пътуващ под името“ ми говори, че не се е казвал точно така. Наистина ли?

— Не сме сигурни. Опитвахме се безуспешно да го намерим в Европа, но научихме, че е загинал тук. Не знаем много за него, освен че отдавна се занимава с престъпления, и то не само с убийства.

— Какви други например?

— Отвличания може би. Вероятно търговия с оръжия. Участие в трафик на наркотици.

— Но не е сигурно?

— Не, не е. Това са само предположения, а източникът е пожелал анонимност и дори не мога да го назова. Но основанията ми да дойда тук са изцяло свързани със случая „Барлоу“. Смятаме, че в него има достатъчно факти, които да оправдаят тревогите ни и молбата ни за помощ към вас.

Гейл се почеса по брадата, с което показа, че се е замислил дълбоко.

— Да, предполагам, че трябва да се съглася с вас. Серията от убийства е достатъчно основание да потропате на всички възможни врати. Тук сме доста натоварени, но мисля, че мога да ви отделя поне два дни.

Трябваше й секунда, за да осъзнае какво й казва.

— Два дни? — повтори глуповато Кенеди.

— Да. След това ще трябва да се върна тук и да се заема с бумащината.

— Два дни от времето ви? Шерифе, това е повече, отколкото съм очаквала. Сигурен ли сте, че…?

Той махна с ръка и се усмихна широко и скромно.

— Радваме се да помогнем с каквото можем, сержант. Кажете ми сега какво ви се върти в главата.

Кенеди си събра мислите. Очакваше тук да срещне безразличие, дори откровена враждебност, а вместо това намери приятелски настроен добряк с фикс идея, който искаше да се включи в разследването й, защото не му позволяваха да си направи собствено. Това беше такъв харизан кон, че тя едва се удържаше да не му отвори устата и да не му огледа по-хубаво зъбите.

— Това, което се надявах да направя — започна тя, — е да си сверя информацията с вашите хора и да видя дали не е изскочило нещо в разследването ви, което да хвърли светлина върху живота на Бранд и евентуалните му съучастници. Като например дали не са намерени някакви негови дрехи или вещи и дали още са на разположение за оглед от мен или мои колеги. Както и някакви данни за трупа, адрес, който е оставил на авиокомпанията, когато е купувал билета. Ето такива неща.

Гейл кимаше, докато я слушаше да изрежда намеренията си.

— Не виждам как това би могло да представлява проблем. Веднага мога да ви кажа, че нямаме много информация, но имаше аутопсия и разполагаме със снимки и доклад от нея. Дрехите и вещите са заведени като улики — както тези, които сме успели да свържем с конкретно тяло, така и тези, които сме се отказали да идентифицираме. Повечето са на север оттук, в склад, който наемаме година за година от Дядо Коледа.

— От Дядо Коледа?

Трябваше да внимава това повтаряне на чуждите думи да не й се превърне в навик.

— От общината на Дядо Коледа — уточни Гейл. — Извинявайте, сержант, но това тук дори не предизвиква усмивка. Дядо Коледа е градче на около петнайсет километра от Пийзън, близо до границата на окръга. Напоследък се е превърнал в призрачен град. Имат много имоти за даване под наем, а ние имаме проблем с недостига на място, така че ги ползваме за склад. Така, какво друго?

— Зависи какво ще намеря. Ако открия нещо, може би ще се съгласите да ме представлявате. Нали разбирате, да пращате молби за информация до други американски институции. Знам, че искам много, и ако предпочитате, мога да мина и през Интерпол. Просто тук нямам никакви правомощия, а ще е най-добре, ако хвана някаква нишка и я следвам. Извадим ли късмет, може да се натъкнем на нещо съществено.

— Ще трябва да решаваме за всеки отделен случай — каза й Гейл. — Вероятно ще успеем да ви услужим с полицай асистент и компютър, ако се наложи.

— Много мило, шериф Гейл. Благодаря.

— За мен е удоволствие. А сега да ви откарам ли до хотела? Май доста ви уморих и може би искате да си починете след полета.

Кенеди протестира малко от куртоазия, но накрая се предаде. Шериф Гейл стана и тя го последва. Докато двамата минаваха покрай приемната, той си броеше задачите на пръстите.

— Така. Докладите от аутопсията. Вещите на жертвите. Документи. Това стига ли засега?

— Напълно, шерифе.

— Ще свършим всичко утре сутринта. Кони, отивам да закарам сержант Кенеди до хотела й. Ще се върна след половин час.

Булдогът изгледа първо Кенеди, после него.

— Добре — отговори след дълга пауза. — Какво да кажа на Айлин Могс, ако се обади?

Въпросът беше зададен с лукава интонация, сякаш целеше да извади от равновесие шерифа, да го накара да се обърка. Ако това беше целта, то тя не бе постигната. Гейл просто сви рамене.

— Кажи й, че ще й звънна — отвърна той. — Пък и без това ще се видим с нея по-късно. Хайде, сержант.

Кенеди отново започна да протестира от куртоазия:

— Мога да си взема такси…

— Не, не. Искаме да се приберете у дома с добри спомени от Аризона.

Тя се усмихна и кимна, докато той я извеждаше през вратата. Но си помисли, че едва ли спомените й ще са толкова хубави.

 

 

В хотела се приготви за сън, като си отвори бира „Дос Екис“ от минибара и я изпи, докато се киснеше във ваната. Странно, но това я накара да се почувства нервна и неспокойна, вместо да я избута през ръба на изтощението към съня.

Оставаха още много светли часове от деня, а тя не познаваше никого в този град и не знаеше къде да отиде. Дори безплатните списания на нощното й шкафче, в които имаше заглавия като „Какво ново в Пийзън?“, общо взето, свиваха рамене и вадеха все един и същ отговор: няма къде. Беше пропуснала панаира на цветята, а следващото събитие бяха Дните на Хардивил в Булхед, но те бяха чак през октомври и изглежда празничното в тях се изразяваше основно в парад на грозни мъже в женски дрехи. А и тя смяташе отдавна да си е заминала дотогава.

Та какво невинно забавление би могла да си осигури в хотелската стая?

Извади лаптопа си, който всъщност беше на сестра й Криси, включи се в безжичната интернет мрежа и влезе в електронната си поща. Прочете три нови съобщения от шефа си Джими Самърхил, които градираха емоционално от професионална студенина до запенена злоба. Прати ги право в кошчето за боклук. Все пак плащаше за връзката на час.

Имаше и имейл от Изи, която се бе съгласила да се грижи за баща й, докато Криси дойде да го вземе през уикенда — при положение че Кенеди още не се е върнала дотогава.

„Тръгна толкова набързо. Ще ми липсваш. Надявам се всичко да е наред.“

Започна да й отговаря, но изтри написаното. Пак почна и пак го изтри.

„Много неща не са наред — написа най-накрая. — Но все още работя по случая. Може би някой път ще ти разкажа на по питие.“

Нямаше никакви надежди да получи отговор. Накрая написа имейл и на Лио Тилмън. Разказа му къде е и какво прави — сбито, но без да пропуска нищо важно.

„Лио, след последния път, когато ти писах, заминах за Аризона, за да проверя връзката с Майкъл Бранд. Засега нямам новини, но се свързах с местната полиция и хората са наистина добронамерени. Надявам се утре да имам какво да ти кажа. Междувременно ти пращам отново анализа на доктор Гасан на файловете от «Гълъбарника». Сигурно си ги прочел, но ако не си, непременно го направи. Може и да успеем да разгадаем мистерията, ако намерим правилния ключ, а по всичко личи, че това е Бранд. Сделката си остава. Пиши ми ако си научил нещо.

Кенеди.“

Прикачи файловете и кликна върху „Изпрати“. Не се сещаше какво друго да прави с Тилмън засега, освен да му се обажда от време на време и да се надява, че той все някога ще й отговори.

Така и така файловете бяха пред нея, реши да ги отвори отново. Вече знаеше съдържанието им наизуст, но ги препрочете и се върна отново към последната си лична среща с Емил Гасан в мрачното порутено скривалище, където го държаха, докато се уверят, че животът му е вън от опасност.

Тогава Гасан й беше разказал за последователите на Юда.