Адам Блейк
Измамата Мъртво море (48)

47.

Кенеди се боеше, че може да се почувства зловещо и тревожно на полет 124, но след първите пет или десет минути се успокои, че това си беше просто полет като всеки друг. Седна на мястото до прозореца, което бе поискала изрично, когато си резервираше билета. Отказа питиетата и геврека, които й предложиха, и се загледа в откриващата се надолу гледка.

Град, предградие, пустиня, пустиня, пустиня. Каменна кариера, малко градче, язовир, пак пустиня. Когато самолетът набра височина, тя все по-трудно различаваше какво има по земята. След известно време можеше да каже дали теренът е застроен само по цвета: сиви петна до по-големи петна в жълтеникаво, жълтеникавокафяво и мръснозелено.

На осем хиляди метра вече трудно се различаваше каквото и да било.

Виждаше бреговата ивица, разбира се, реките също се открояваха доста ясно. С пътищата беше по-трудно, но понякога и те се виждаха сред планините или ако пространството около тях бе разчистено. Да не би да имаше път където не трябва? Път, който на пръв поглед не обслужва нищо конкретно?

Не можеше да е това. Нещо толкова трайно можеше да се види от всеки пасажер на самолет по този маршрут. Това, което тя търсеше и от което имаше нужда, би трябвало да е временно. Еднократно явление. Трябваше да си отговори на множество въпроси, а все още беше на: „Дали е по-голямо от кутия за хляб?“.

Виждаше пътища, но не и трафика по тях. Както и построени от човешка ръка съоръжения, но само ако бяха много големи и високи. Имаше и други самолети — някъде по средата на пътя се разминаха с няколко от тях, движещи се спокойно във въздуха.

И светлини. С идването на вечерта пейзажът заприлича на дантела. Някои участъци бяха осветени, други тънеха в пълен мрак. Добре, можеше и това да е — светлина на място, на което не би трябвало да я има? Стъмни се и стана трудно да се различават контурите на пейзажа, оставаше все по-малко, по което да се ориентира. Кой да каже къде е редно да има светлина и кога тя означава нещо? Пилотът би трябвало да знае. Както и вторият пилот. Сигурно имат прибори за това, както и добра видимост. Дали Бранд не бе свалил целия самолет само за да убие екипажа?

Една светлинка долу светваше и угасваше на равни интервали. Виждаше се три секунди, след това изчезваше за пет. Беше към брега, затова тя предположи, че е фар. Възможно ли бе полет 124 да е уловил друг маяк, който е трябвало да сигнализира само за хората на Юда? Пък и те толкова обичаха кодовете. Може би си говореха един с друг в тъмнината с фенерчета или с онези огромни прожектори, които са използвали Кралските военновъздушни сили по време на бомбардировките през Втората световна война.

Във века на мобилните телефони това би било пълна глупост, нали?

Самолетът започна да се спуска над Мексико Сити. След пустинята се появиха множество светлини, гъсто наблъскани една в друга като в галактики. Тогава Кенеди се отказа да гадае по пейзажа.

Имаше да убие почти три часа до обратния полет. Бродеше из летището като мрачен призрак. Откри, че повечето магазини и кафенета вече са затворени. Накрая намери един бар, седна и си поръча голяма „Маргарита“. Когато си в Рим, поне от кумова срама трябва да се опиташ да правиш като римляните, реши тя.

В другия край на бара имаше жена, която тайно я наблюдаваше от време на време. Млада, можеше да се каже и красива, но с прекалено много грим. Не беше точно типът на Кенеди, защото тя си падаше по по-заоблени фигури, но въпреки това бе интересна, със стройно и без съмнение, доста стегнато тяло. Носеше небрежни дрехи — блуза и панталони в неопределени земни цветове, които можеше и да й стоят добре, ако имаше повече тен, но на фона на чистата й бяла кожа изглеждаха мръсни и бозави.

Кенеди нямаше никакво желание за свалки, но беше ужасно напрегната, затова за първи път от много време си помисли да прибегне към успокоителния ефект на едно бързо чукане. Като увертюра към това, фиксира жената с поглед, за да може следващия път, когато тя се обърне към нея, очите им да се срещнат.

Ефектът не беше какъвто Кенеди очакваше. Без да помръдне, жената просто се затвори в себе си, но не напрегнато и засрамено, а като човек, който се готви за конфронтация. Мамка му. Кенеди очевидно я бе преценила неправилно. Може би по някакъв начин жената беше познала, че е ченге, и таеше неприязън към полицаите.

Кенеди тъкмо се канеше да си допие питието и да излезе от бара, когато жената я изпревари. Стовари чашата на плота с малко повече сила, отколкото бе необходимо, махна на бармана и поговори с него няколко секунди, преди да мушне една-две банкноти в ръката му. Барманът сви рамене, преброи ги и кимна. Жената си тръгна и Кенеди огледа отдалечаващия й се задник с малко позакъсняло съжаление.

Не бързаше с маргаритата, остави алкохола да превърне леката й възбуда в нещо средно между спокойствие и примирение. Даде знак на бармана да й донесе сметката и той поклати глава.

— Няма нужда, госпожо — каза.

— Моля?

— Няма нужда. Другата жена плати питието ви. Каза да ви предам това.

И сложи нещо на бара пред Кенеди. Приличаше на двайсет и пет цента. Тя го взе и първо го претегли в длан, след това забеляза неправилната му форма, а накрая и почти изтритите букви около ръба. Имаше точно същата монета в портфейла си. Беше я получила от Тилмън в „Короната и котвата“ на Съри стрийт.

С едно сподавено „Мамка му!“ Кенеди хвърли монетата и побягна навън. Тичаше из цялото летище с отчаяната надежда пак да срещне жената. Наоколо нямаше много хора и щеше да я забележи веднага, но пък онази не би й оставила монетата, ако смяташе да остане. Най-накрая Кенеди забави ход. Беше останала без дъх не само от бягането. Сърцето й биеше бясно в гърдите.

Беше… Какво беше това? Дразнене. Провокация. Обещание. Жената от бара бе от хората, които Кенеди търсеше: потомците на Юда. Остави се да я види, сякаш искаше да й каже, че колкото и да я улесняват, пак няма да успее да сглоби целия пъзел.

Или че няма значение дали ще успее.

Гневът премина през Кенеди като гореща вълна, но след това тя усети, че става странно спокойна. Която и да беше тази жена, разкриването й бе безразсъдство. В контекста на поддържаната с хилядолетия маниакална тайнственост това бе необяснима грешка. Може би го смяташе за демонстрация на сила, но не беше така, не можеше да бъде. Беше по-скоро емоция, която не бе в състояние да контролира напълно и която изкривяваше преценката й. Изведнъж Кенеди си спомни, че с Тилмън бяха чули женски писък в нощта, когато изгоря „Гълъбарникът“. Възможно ли бе това да е същата жена? Да я е проследила през Атлантическия океан? Изключително невероятно. Щом толкова искаха да я убият в онази кървава нощ на пожара, защо сега се въздържаха?

Тогава беше друга жена. Която иска да й покаже, че знае коя е и че е преследвана дори когато си мисли, че тя преследва.

Значи истинската конфронтация предстоеше скоро. И сега я предупреждаваха, че е срамота, задето не е подготвена.

Приземи се в Булхед в два през нощта и когато стигна до хотела си в Пийзън, минаваше три. Пак я откара Джон Бърд, но този път тя пропусна разказите му за Колорадо, като заспа веднага щом се качи на задната седалка на таксито. Той въпреки това продължи да бъбри и да я буди от време на време, но този път думите му й се сториха странно успокоителни. Точно в момента се радваше, че не е сама. За да му благодари, че е с нея, казваше по някое „Наистина ли?“ след всеки факт за реката, който той й съобщаваше, а след това потъваше отново в сън.

Качи се, олюлявайки се, до хотелската си стая и смяташе да се хвърли на леглото и да заспи отново, дори без да се съблича. Но червената светлинка на телефона на нощното шкафче мигаше: имаше съобщение. Вдигна и набра 3 за гласова поща, после притисна слушалката между бузата и рамото си, докато се опитваше да събуе обувките от леко подутите си крака.

— Хей, сержант.

Гласът на Гейл, приятелски, сърдечен и прекалено силен.

— Надявам се, че има полза от пътуването ви на юг през границата, освен евтината текила. Вижте, повече не можем да го отлагаме. Трябва да говорите с Могс. Като се съберете двете, ще мислите по-добре. Обещавам, че ще стоя настрана и няма да преча. Тя става рано, затова си мислех да се видим на закуска. Ще ви чакам долу в 7:30 часа. Приятни сънища.

Една маргарита, помисли си уморено Кенеди, докато се претъркаляше в леглото и опъваше покривката над себе си. Една маргарита и нищо друго, което да очаква с нетърпение, освен закуската с призраците. Сънят й нямаше да е много приятен.