Адам Блейк
Измамата Мъртво море (32)

31.

По лицето на Кенеди не се изписа никаква емоция, когато се закова пред Коумс. Той блокираше доста сериозно тясното стълбище. Реши да го остави пръв да говори. Може би ще се разпищоли и ще й каже какво знае, а след това тя ще реши какво да му отговори.

Коумс изглеждаше много доволен от този сблъсък.

— Дошла си да разглеждаш уликите, а? — попита той.

— Е, и?

— Ако е свързвано с убийствата заради Скоросмъртницата, съм упълномощен да те питам какво търсиш и защо?

— Убийствата заради Скоросмъртницата? — повтори Кенеди. — Така ли ги наричаме вече?

— Говоря ти сериозно. От теб се очаква да работиш по ножа и форума. Ако имаш нова информация или нов поглед към вече събрани данни, си длъжна да ги опишеш и да изпратиш копия до всички членове на екипа.

— Няма нищо ново — каза Кенеди. — Нищо значимо. Исках да проверя вещите от Парк Скуеър.

— Така ли?

Коумс дори не си направи труда да скрие агресията и скептицизма си.

— Просто ей така? И това няма нищо общо с пакета, който току-що получи?

— Не правя нищо просто ей така, Коумс. Не знам за какъв пакет говориш и защо си мислиш, че ти влиза в работата.

Тя осъзна, че Коумс през цялото време бе държал плика на куриерската служба зад гърба си. Сега го извади и го размаха пред лицето й.

— Говоря за този пакет — каза. — Спомни ли си го?

Погледът на Кенеди се премести от смачкания плик към свирепото лице на Коумс.

— Много любопитно поведение — каза тя. — Ровиш ми в боклука.

Коумс не се трогна.

— „Беримън Самптър“ — каза той. — Брокерската фирма, в която работи Роз Барлоу. Видях се с нея на работното й място, Кенеди. Да не мислиш, че за два дена съм забравил?

— Не мислех, че това ти влиза в работата — каза му Кенеди. — И продължавам да не го мисля.

— Не си го описала в документацията по разследването.

— Което може би означава, че няма никакво отношение към случая.

— Но скъса етикета, за да не може някой да ти бръкне в боклука и да направи връзката.

Тук я хвана.

— Имам право да правя каквото си искам с личната си кореспонденция — каза тя, за да спечели време.

— А след това веднага се втурна тук долу, за да вземеш някаква улика. Какво невероятно съвпадение.

— Не, Коумс. Причина и следствие. И тъй като следствието е, че работя, а причината, че съм на щат тук, не е чак такова съвпадение, нали?

Коумс не захапа стръвта и изражението му остана самодоволно нахилено.

— Намислила си нещо и това, което ти прати Роз Барлоу, е свързано с него.

— Имаш предвид — това, което ми пратиха от „Беримън Самптър“.

— А, да — отвърна той подигравателно. — Извинявай. Сигурно е било писмо от брокерите ти. Нов инвестиционен портфейл може би?

— Може би.

— Да, ама не! Не бяха листове хартия. Беше нещо малко и твърдо като флашка.

— Точно така — каза Кенеди. — Ама сега на викторина ли ще си играем? Ще ме пуснеш ли да мина?

Коумс не помръдна.

— Още не. Какво търсеше в кутията на Опи? И ако ми кажеш, че не ми влиза в работата, отивам направо в кабинета на шефа.

Кенеди наистина не искаше това да се случва. Най-добре беше да му каже истината или подборка от нея, защото Коумс можеше да слезе долу и да провери регистъра.

— Разглеждах нещата, които намерихме в джобовете на Опи — каза му тя.

— Така ли? — Коумс дори не прикри злобата си. — И защо по-точно?

— Да видя дали не сме пропуснали нещо, което може да ни подскаже с какво се е занимавала в екипа на Барлоу.

— Значи просто така си ровеше в джобовете й? Без цел? Страхотна полицейска работа.

— Е, някой ден се надявам да стана добра като теб.

— Прочетох какво си написала в делото след срещата със сестрата на Барлоу — изръмжа Коумс, без да обърне внимание на думите й. — Не пише нищо за изпращане на пакет.

— Не — съгласи се Кенеди. — Не пише.

Нямаше нужда да крие повече факта, че Роз е подателят. Беше много лесно да се провери.

— Барлоу си спомни, че е забравила да ми каже нещо и ми прати бележка.

— По куриер? Чрез трети човек?

Коумс вече звучеше подигравателно.

— Майната ти, Кенеди, аз не съм идиот. И вече ти казах, че те видях как отваряш пакета. Вътре нямаше бележка. Затова признай си или отивам при шефа и му казвам, че не спазваш правилата за докладване. А сигурно и за работа с уликите, след като те намирам тук. Ще ми кажеш ли какво взе от кутията с улики?

Вместо да му каже, тя му показа. Отвори бележника си и го вдигна към лицето му. Той го взе и го прочете. Куплет от стихотворение.

„О, що ти липсва, бледен рицар, де

скръбно твоят взор се рей? Повяхнаха треви

и птица вече в леса не пей.“^[1]

— Нищо не разбирам — каза Коумс и й върна бележника. — Какво, по дяволите, е това?

— Когато казахме на Опи, че я поставяме под полицейска закрила, тя взе един жълт лист хартия от бюрото си. Беше последното, което прибра, преди да тръгне. Каза, че е подсказка за някаква парола, която защитавала файловете й. И ето това пишеше на него.

Коумс поклати глава.

— Файловете в системата на колежа не бяха заключени — каза той. — Нямахме нужда от парола, за да ги отворим.

— Тогава сигурно е говорела за някакви други файлове.

— Проверихме всичките й… — Коумс внезапно млъкна, когато Кенеди му показа ключа.

— Барлоу е наследила ферма от родителите си — каза тя. — Казва се „Гълъбарникът“. Когато умираше, Опи каза „Гълъбът има…“. Били са в „Гълъбарника“.

Коумс се взря съсредоточено в ключа. Кенеди видя, че направи връзките.

— Добре — каза той. — Значи си мислиш, че Барлоу е използвал фермата като резервно работно място? Че файловете от неговия проект за Скоросмъртницата са там?

— Да — каза Кенеди.

— Защо?

— Предсмъртните думи на Опи не ти ли стигат? Защото тя точно това каза, преди да умре, Коумс. А и защото убийците са почистили компютрите на Барлоу, но бяха нащрек, когато отидохме при Опи. Има нещо, което те не искат ние да видим и не са сигурни дали няма да го намерим. Може Барлоу да го е скрил във фермата „Гълъбарника“. Или пък Опи.

Коумс й хвърли откровено презрителен поглед.

— И ти искаше да се измъкнеш под носа ни и сама да го намериш? — каза той. — Да заблудиш екипа и да обереш цялата слава?

Търпението на Кенеди се изчерпа.

— Сара Опи умря, защото разговаря с нас, шибан идиот такъв! — изкрещя му тя. — Исках да съм сигурна, че това няма да се случи и с Роз Барлоу. А що се отнася до екипа, вие ме блокирахте и ме оставихте да бездействам. Нямах друг избор, освен да седя горе на бюрото си и да гледам как животът си тече покрай мен.

Тя се бе навела напред, без да иска. Лицето й беше само на два сантиметра от него. Той премигна бързо няколко пъти пред гнева й. След това настъпи кратко мълчание. Накрая Коумс кимна.

— Имаш известно право — призна той. — Наистина си блокирана. Но ти си го изпроси. Дори преди Харпър да загине заради теб, си го просеше.

Кенеди не си направи труда да го опровергае.

— Виж, намира се в Съри, съвсем близо е с кола — каза тя. — Не те карам да идваш с мен. Ако съм сбъркала, какво губим?

— Аз не губя нищо — отвърна Коумс и протегна ръка с дланта нагоре. — Дай ми ключа.

— Какво? — Кенеди не го беше очаквала, въпреки че познаваше Коумс и би трябвало.

— Ето така ще стане — каза Коумс. — Аз ще отида до там и ще проверя фермата. Ти се връщаш горе и описваш пратката от Роз Барлоу. Докладът ти от вчера вече е в системата, нали? Добре, затова трябва да напишеш, че Барлоу се е сетила за фермата, след като се е прибрала снощи, и ти е пратила ключа, без да те предупреди. Имам предвид, че го е пратила на отдела. Не споменавай, че е бил за теб. Работата е там, Кенеди, че това не прилича на сериозна следа, но аз от добро сърце ще я проверя. Ще те прецакам по същия начин, по който ти прецака Джон Гейтс и Хал Лийки. Ако не ти харесва, оплачи се на Самърхил. Но не забравяй, че ако го направиш, той ще иска да знае защо си ходила при Роз Барлоу, след като ти забрани да го правиш.

Кенеди пак не му даде ключа и той се опита да го изтръгне от пръстите й. Тя го плесна силно през ръката.

— Не подлежи на обсъждане, Кенеди.

Тя скръсти ръце и скри ключа.

— Прав си — каза. — Не подлежи. Обещах на Роз Барлоу, че няма да разправям за това. Нямам нищо против да те включа, щом това ще е цената. Но няма да шумим около случката. Ако намерим нещо — добре. Връщаме се и го споделяме с останалите, след това решаваме как ще продължим. Дотогава никой няма да чуе и дума. Няма да позволя да умрат още хора, Коумс.

Коумс въздъхна шумно и изнервено, почеса се по тила и се взря настойчиво в нея. Погледът му казваше: „Какво, по дяволите, да те правя?“. Кенеди едвам се сдържаше да не забие коляно в чатала му, но със съжаление установи, че сега не е най-подходящият момент да го направи. Особено след като бяха потънали в неправомерен разговор как най-добре да фалшифицират доклада.

— Добре — каза той. — Ще направим така. Отиваме заедно, но преди това ще кажем на Стануик. Той няма да го описва официално, но ще знае къде сме, в случай че нещо се обърка.

Кенеди помисли върху предложението, особено върху частта с „ние“ и „заедно“. Заседна й на гърлото като рибя кост, но си даде сметка, че няма как да разкара Коумс, след като вече знаеше за ключа и за фермата. Стори й се, че той по неговия си надменен начин се опитваше да постъпи правилно. И за него първото лице множествено число беше толкова трудно, колкото и за нея.

— Добре — каза тя накрая. — Съгласна съм. Но Стануик трябва да си затваря устата. Ако отиде при Самърхил, щом ни види гърбовете, ще се подмаже и ще получи точка, ние ще бъдем наказани, а на Роуз Барлоу може да й прережат гърлото или да й пръснат черепа. Сигурен ли си, че можеш да го накараш да си мълчи?

— Стануик не би пръднал, без да му разреша — увери я Коумс. — Той е пълен гъзолизец. Не ми казвай, че не си го забелязала.

Тръгна пред нея нагоре по стълбите. Кенеди се изкуши да го попита защо той самият прилага тактиката на Стануик към Самърхил, след като толкова я презира, но не искаше да застрашава крехкото разбирателство помежду им.

Стануик все още беше в общата стая. Оказа се, че се бори с нов списък европейски хотели, които може някога да са приютявали Майкъл Бранд. Водеше шумен, вероятно двуезичен разговор по стационарния телефон, чиято слушалка беше затиснал с рамо.

— Има ли край вас някой, който…? Не, има ли някой, който говори английски по-добре от…? Какво? Не, разбрах, че говорите английски, господине, но акцентът ви… Може ли да говоря с…

Коумс му направи знак да затвори телефона. Стануик се поколеба само миг, след това постави слушалката обратно на мястото й и й показа среден пръст.

— Мамка му — изруга той. — Този човек всеки път си казва името по различен начин.

— Може пък и да извадиш късмет — каза му успокоително Коумс. — Слушай, Стануик, Кенеди е научила нещо ново от сестрата на Барлоу. Иска помощ, за да го провери.

Кенеди никога не би поискала помощ от Коумс, но се загледа пред прозореца и се опита да не реагира, докато той обясняваше на Стануик за фермата „Гълъбарника“. Стануик нищо не разбираше. Очевидно смяташе, че ако Коумс ще ходи до Съри, за да проверява следа, то честта да го откара се пада на него. Не го каза, но от въпросите му си пролича, че го мисли. Не спираше да пита какво да обясни, ако някой се поинтересува, след като не знае за какво става въпрос.

— Нищо — намеси се накрая Кенеди. — Нищо няма да обясняваш. Все още не е описано никъде, ясно? Все още не съществува. Там е цялата работа. А ако се окаже, че там няма нищо — продължи с малко по-кротък тон, — доклад така и няма да се появи. И никой няма да пострада. Но ако намерим нещо, всички ще си поделим славата. По равно, по двайсет и пет процента на всеки.

— Три по двайсет и пет е само седемдесет и пет — протестира Стануик.

Коумс сви рамене.

— И шефът получава дял. Виж какво, Стануик, имаме нужда от подкрепление тук, това е всичко. След това ще го опишем по правилата и ще занесем съкровището на Джими. Всички ще са доволни. Но ако ни сполетят неприятности, ако нещо се случи с нас, ти знаеш къде сме.

— Да, но откъде знам? — протестира отново Стануик. — И как ще ми се отрази това?

— От бележка, която си намерил на бюрото си — каза Кенеди и започна да пише на един лист. — Дръж я в джоба си. Извади я, ако някой ни потърси, преди да се върнем.

Даде на Стануик бележката, на която пишеше: „Ферма «Гълъбарника». Проследяване на следа от цивилен информатор“.

— Ясно? Така няма да загазиш, каквото и да се случи.

— Нищо няма да се случи — добави Коумс. — Най-вероятно там няма нищо. Просто трябва да го отметнем.

Стануик се предаде и успя да постави под известен контрол укорителния си поглед на кокер шпаньол, когато те тръгнаха да излизат. Взеха колата на Коумс, сива „Вектра V6“. Той й отвори предната врата с подигравателна любезност. Кенеди се направи, че не го забелязва, и се качи на задната седалка.

— Както искаш — каза Коумс.

— За първите няколко километра — отвърна му Кенеди. — Не ми пука дали изглежда глупаво, просто се опитвам да бъда максимално незабележима.

Легна на задната седалка и се зави с шлифера си, който бе донесла неслучайно. Ако някой наблюдаваше от улицата, тя щеше да изглежда като купчина мръсни дрехи или навита мушама.

Коумс запали колата и потегли. Кенеди затвори очи и се постара да остане неподвижна. Откри, че няма нищо против екстремните условия, но лежането по гръб събуди силни спомени. Отново се почувства дете, принудено да предприеме пътуване по решение на други, всемогъщи хора. След около десет минути се изправи до седнало положение и когато Коумс спря на един по-дълъг червен светофар, се премести на предната седалка.

Беше готова да се обзаложи за много пари, че Коумс е от онези фукльовци с високите скорости, които толкова презираше, но всъщност той се оказа доста разумен шофьор и почти през цялото време караше малко под ограничението, без изобщо да ползва сирената, дори и в случаи, в които тя би се изкушила да го направи. Никога не го беше виждала да се държи по-добре.

Не говориха много, докато излязат от града. Коумс бе съсредоточил вниманието си изключително върху провирането през задръстванията и когато трафикът намаля, сякаш потъна в мислите си. Кенеди нямаше нищо против това положение. Проверяваше по два пъти в минута в огледалото за обратно виждане дали някой не ги следва.

След като излязоха на A3, Коумс хвърли поглед към лампичката за горивото и я потупа с палеца си.

— Този кретен Стануик е оставил резервоара две трети празен — каза той. — Ще трябва да спра и да заредя.

— Добре — отвърна Кенеди. — А аз ще видя дали мога да намеря карта. Роз ни е написала указания, но не са много ясни.

Продължиха да пътуват в мълчание още няколко минути, а след това Коумс спря до една бензиностанция, над която имаше табела „Убежището на пътниците“. Гръмко име за една барака и три бензиноколонки. Докато той зареждаше, Кенеди отиде до малкия павилион и попита дали продават карти. Младежът веднага започна да клати глава с ококорени очи, все едно го бе попитала дали има порно с деца и твърди наркотици.

Тя си купи дъвка и тръгна обратно към колата. Малко преди да се качи, Коумс закачи маркуча и се загледа в ръцете си, които бе вдигнал пред лицето.

— Можеш ли да повярваш? — попита я той. — Целият съм омазан. Това нещо капе.

Кенеди се върна до павилиона и подаде кредитната си карта през щанда.

— Номер три — каза тя. Точно въвеждаше ПИН кода си, когато шумът от двигателя я накара да се обърне. Коумс потегляше с пълна скорост и скоро се включи в движението по главния път.

— Кучи син! — извика Кенеди.

Затича се след него, но след това забави крачка и се закова на място. Нямаше как да го настигне. Колата вече се губеше от погледа й и набираше скорост.

Коумс бе обмислил всичко и беше решил, че не му трябва ключът за „Гълъбарника“, а само адресът, който тя вече му беше дала. И тя също не му трябваше. Знаеше, че не може да се оплаче, че я е изоставил. Единственият начин да го натопи, беше да натопи и себе си. Нямаше дори на кого от отдела да се обади, за да й си притече на помощ.

Но тогава тя се сети нещо друго.

Тилмън.

Набра новия му номер, който беше записан на китката й. Тилмън не вдигна, нямаше и възможност да му остави гласова поща. Но докато Кенеди крачеше напред-назад пред бензиностанцията и се чудеше какъв резервен план да измисли, той й върна обаждането.

— Извинявай — каза. — Работех по нещо. Какво има? Във фермата ли си вече?

— Дори не съм близо до нея.

И му разказа как Коумс я е изиграл, подготвяйки се да чуе саркастичния му коментар. Много добре разбираше колко глупаво е постъпила — първо, като се съгласи да отидат с колата на Коумс, а след това, като се върза на тъпата му лъжа като пале. Но Тилмън я прекъсна:

— Искаш ли да го оставиш той да свърши тази работа?

— Какво?

— Все пак е част от твоя екип, нали така? Ще ти съобщи за всичко, което открие там. Може би е най-добре наистина да го оставиш да се погрижи за това. Винаги можем да се върнем и да претърсим отново, ако решим, че е пропуснал нещо.

— Не.

Кенеди не се страхуваше да си признае колко се срамува, че така категорично беше отрязала Тилмън. Но знаеше, че е по-добра на терен, отколкото Коумс някога щеше да бъде, и не можеше да понесе мисълта, че той първи ще отвори съкровищницата в „Гълъбарника“.

— Не можем да го изпреварим, но наистина искам да огледам мястото още сега, докато е прясно. А при сегашната ситуация в отдела никога няма да ми разрешат да припаря дотам, след като случката бъде обявена официално. Това може да е единствената ми възможност.

Тилмън се отказа да си губи времето в спорове.

— Добре. Ще взема кола и ще дойда. Къде си?

Тя му обясни как да намери „Убежището на пътниците“ и затвори, след като каза набързо: „Доскоро“.

Разполагаше с предостатъчно време да си помисли какво имаше Тилмън предвид, като каза, че ще вземе кола. Когато той се появи след четирийсет минути на камион с четиринайсет колела и брезент с жълто-зеленото лого на превозваческата компания „Еди Стобарт“, тя вече знаеше отговора.

Пътуваха към „Гълъбарника“ с краден камион.