Адам Блейк
Измамата Мъртво море (30)

29.

Кенеди веднага забеляза Джон Партридж, който изглеждаше точно така, както Тилмън го бе описал — и беше пълна противоположност на представата, която си бе изградила от неуверения му възпитан глас. Мъж с огромен гръден кош и едро лице, като излязъл от реклама на свински наденички. И макар да носеше сиво поло и спортни панталони, а не престилка, и в ръката му да се виждаше мобилен телефон, а не сатър, Кенеди не успя да прогони от главата си образа на усмихнатия месар, докато се промъкваше през шумните ученици и японските туристи към Партридж, който я чакаше на стъпалата пред Британския музей с вид на монах в салон за масажи.

Тя се приближи и се наведе към него.

— Господин Партридж?

— Сержант Кенеди? — попита той и се здрависа бързо и предпазливо с нея. — Радвам се да ви видя. Радвам се да се запозная с приятел на Лио. Извинете, че ви пришпорих да бързате, но съм много зает и не ми е възможно да предвидя по-отрано кога ще ми се отвори свободно време.

— Вие ми правите услуга — припомни му тя. — Къде е ножът?

Партридж се усмихна.

— Наблизо — каза той. — В секцията за близкоизточни антики. Елате.

Поведе я и започна да й изрежда дълъг списък с причини, които го правят най-неподходящия човек, когото би могла да попита за това.

— Трябва да ме разберете — каза той. — Вашият проблем е доста извън специалността ми и няма нищо общо с нито едно поле на познанието, в което съм дори минимално компетентен. Аз всъщност съм физик.

— Лио Тилмън каза, че сте инженер.

— В момента уча физика, но де факто съм инженер по професия. Завършил съм материалознание в Масачузетския технологически институт. Чувствам се най-удобно в сферата на физическите качества на предметите и веществата. Тясната ми специалност в тази област — която е много по-обширна, отколкото изглежда на пръв поглед — е балистиката. Последната година от живота си — всъщност повече от година — посветих на забравеното балистично уравнение на Лагранж за налягането на разширяващите се газове в оръжието след взрива на капсулата. Но по отношение на хладните оръжия съм доста бос.

— И въпреки това успяхте да решите проблема ми за по-малко от ден — каза Кенеди с надеждата да отклони разговора от забравените уравнения на Лагранж. — Това е наистина впечатляващо.

— Дори по-впечатляващо, отколкото си представяте — каза самодоволно Партридж. — Защото е много далече от моята дисциплина, сержант Кенеди.

Обърна се към нея усмихнат, за да види каква ще е реакцията й.

— Дори не е оръжие.

Кенеди се намръщи. Припомни си ужасната мъчителна смърт на Харпър.

— Виждала съм на какво е способен този нож — каза тя, след като се овладя.

— О, много е опасен — съгласи се Партридж, като продължи да се усмихва. — Дори смъртоносен. Но работата е там, че не е направен, за да убива.

— Обяснете ми — помоли го Кенеди.

Усмивката му се разшири още малко.

— Всичко с времето си.

Партридж спря пред една отворена врата. На табелката до нея пишеше: „ЗАЛА 57: ДРЕВЕН ЛЕВАНТ“. Кенеди зърна през вратата витрина с небоядисани глинени гърнета. Като дете точно това бе асоциирала винаги с Британския музей, затова предпочиташе Музея по естествена история, Природонаучния музей и дори Музея на декоративните изкуства „Виктория и Албърт“.

— Левант — каза Партридж бавно и прецизно, все едно четеше лекция — е областта, в която се намират днешните Сирия, Ливан, Йордания, Израел и окупираните територии до Израел.

— И преди колко време се е наричала Левант? — попита внимателно Кенеди. Почуди се дали не бе изпратена за зелен хайвер и колко време ще й трябва, за да се отърве от този иначе добронамерен, но досаден човек.

— Не съм историк — напомни й Партридж. — Мисля, че повечето от експонатите тук са отпреди осем хиляди до петстотин години преди рождество Христово. Най-добре би било да ви покажа по-късен пример на вашето асиметрично острие, но за тази цел би трябвало да ви заведа в Кралския оръжеен музей в Лийдс. Тук няма нито един нов екземпляр.

Влезе в залата и Кенеди го последва. Минаха покрай гърнетата, след това покрай множество плочи с барелефи, а най-накрая спряха пред витрина, пълна с метални инструменти.

— Втората полица — каза Партридж, но Кенеди вече го беше видяла. Направи го несъзнателно, макар да знаеше, че Партридж не се нуждае от потвърждение — вдигна ръка, докосна стъклото и посочи.

— Ето го — каза тя. — Това е.

Точно това оръжие нямаше как да прореже рамото й и да отнеме живота на Харпър. То беше проядено от старост. Повърхността му бе мръсна и покрита с патина до такава степен, че дори не можеше да се отгатне от какъв метал е направено. Дръжката също беше износена. Но острието имаше съвсем същата форма, която се бе запечатала в паметта й: много късо, почти толкова широко, колкото и дълго, с асиметрична издатина на върха, заоблена отдолу.

Сега, когато го гледаше в спокойна обстановка, й се стори малко нелепо. За какво можеше да служи този смешен нож? И каква беше функцията на заоблената издатина на върха му? Докато се взираше в него, нещо се сви в гърдите й и спря дъха й. Не беше страх. Наистина се уплаши, когато убиецът от Парк Скуеър насочи пистолет срещу нея. Но към този нож, който уби Харпър и рани нея, изпитваше само омраза.

— Какво е това? — попита тя Партридж. С облекчение установи, че гласът й е спокоен. Емоцията бе останала заключена дълбоко в нея. Щеше да се отърве от нея по-късно.

— Бръснач — каза Партридж. — С него мъжете се бръснели и оформяли брадите си. Този е от бронз и както виждате от придружаващия надпис, е открит в гробница в Семна^[1]. Но формата му се свързва предимно с по-късен период и с друга част на Близкия изток.

Обърна се с лице към нея и хвана ръце зад гърба си.

— По време на римската окупация на Израел и Палестина — започна той — на поробените евреи било забранено да носят оръжия. Но няма как да те арестуват за притежание на бръснарски принадлежности. Поне в началото. Затова борците за свобода започнали да ходят с такива бръсначи, скрити в ръкавите на робите си. Когато минавали покрай римски войник или цивилен представител на властта, бръсначът можел да влезе в незабавна употреба и отново да се скрие в рамките на няколко секунди. Това е оръжие на атентатор, и то много ефикасно. Римският термин за този нож с късо острие е „сика“, а бунтовниците, които са го използвали, били наричани сикарии.

— Но това е било преди две хиляди години — каза Кенеди.

— Горе-долу — съгласи се Партридж. — И ако искате да ме питате още нещо за историческия контекст на оръжието, боя се, че няма да мога да ви помогна. Вече изчерпах познанията си по този въпрос. Но все още не съм изчерпал познанията си за самия предмет. Да ви кажа ли как успях да го разпозная? И защо такъв древен нож има място и в съвременната оръжейна наука?

— Моля ви.

— Заради аеродинамичните му качества. Принадлежи към клас остриета, които могат да бъдат хвърляни в цел, без да се завъртят. Съвременният летящ нож е най-популярният пример. Създаден е от испанския инженер Пако Товар, който искал да избегне дразнещата склонност на някои ножове да удрят целта с дръжката. Неговото оръжие се върти по дължина за по-голяма стабилност и се хвърля по същия начин като топката за крикет. Ножът сика не се върти по дължина и не е направен, за да се хвърля, затова е истинска мистерия защо е толкова стабилен в полет. Оказва се, че това се дължи на странната форма на острието. Бях на симпозиум по тази тема през 2002 година в Мюнхеберг. Тогава за първи път бе демонстриран летящият нож. Замествах колега и се чувствах ужасно през цялото време, тъй като моите познания за ножовете са минимални, а интересът ми към тях — още по-нищожен.

— Е, мога само да съм благодарна, че въпреки това сте запомнили цялата тази информация — каза съвсем искрено Кенеди. — Господин Партридж, да не би да казвате, че това качество на ножовете да летят право напред се среща рядко?

— При хладните оръжия — да — отвърна той. — При тях обикновено има изисквания дръжката да е дебела и достатъчно удобна за хващане, за да се ползва лесно, а острието да е тънко и леко. При този дисбаланс няма как да не се получи завъртане.

— Това достатъчна причина ли е такива ножове да продължават да се използват?

Партридж сви устни, докато обмисляше въпроса.

— Би могло да се каже — допусна той. — Но предполагам, че летящият нож върши същата работа, и то доста по-добре, както и няколкото негови варианта, които се появиха по-късно.

— Но те са сравнително нови?

Мъжът кимна.

— От последните десет години.

— Благодаря ви, господин Партридж. Бяхте ми много полезен.

— За мен беше неописуемо удоволствие — каза й той и кимна леко.

Кенеди го остави да разглежда ножовете, съсредоточен и със смръщено чело.

 

 

Срещна се с Тилмън на гробището в Лондонското Сити. Намери го седнал, облегнат на една гробница, а в скута му лежеше онзи странен пистолет, който бе използвал и в Парк Скуеър. Беше се загледал в погребение в далечния край на гробището, близо до портала. Мястото, на което седеше, бе леко издигнато, така че от него се откриваше панорамна гледка.

— Би ли го прибрал? — помоли го Кенеди.

Тилмън се ухили мръснишки насреща й.

— Кое да прибера?

Не понечи да върне пистолета в кобура и чак тогава тя осъзна, че го почистваше. Облегна се на надгробната плоча и се загледа в това, което той правеше.

— В добро настроение си — отбеляза мрачно.

— Така е.

Чистеше внимателно с четка дулото. На тревата до него имаше отворено шишенце разтворител №9 и из въздуха се носеше острият мирис на амилацетат.

— Всичко това ме кара да се чувствам много добре, сержант.

— Само смъртните случаи или бъркотията като цяло?

Тилмън се засмя силно и гърлено, но малко изкуствено, сякаш се насилваше да се прави на весел.

— Това, което постигнахме дотук. Трябва да ме разбереш. Търся Майкъл Бранд от дълго време. Може би по-дълго, отколкото ти си детектив. И никога не съм се чувствал толкова близо до успеха като сега. Срещнахме се в идеалния момент. Това, което двамата знаем, се съчетава перфектно. Много добре се справяме.

Пъхна напоено с почистващо вещество парцалче във всяка от шестте камери, без да им обръща много внимание.

— Много добре се справяме — промърмори пак, повече на себе си.

— Радвам се, че мислиш така — отвърна Кенеди. Въпреки волята й шесткамерният револвер бе привлякъл вниманието й. Най-накрая разбра какво в него й изглеждаше толкова странно и едва се сдържа да не попита. Не искаше да показва, че изпитва какъвто и да е интерес към проклетото нещо.

Но Тилмън улови погледа й и й подаде оръжието да го разгледа.

— Не, благодаря — каза Кенеди. И после автоматично добави: — Дулото е изравнено с дъното на барабана. Какво, по дяволите, е това?

— „Матеба Уника №6“ — отвърна Тилмън. Отвори барабана, за да й покаже. — Да, барабанът е качен над дулото. Което значи, че има много малък откат, който бута право назад, а не нагоре и назад. Върхът не отскача.

— Никога не съм виждала нещо такова.

— Това е единственият автоматичен револвер от този вид в производство. Подобен беше „Уебли-Фосбъри“, но му мина времето. „Матеба“ произвеждат „Уника“, защото има достатъчно потребители, които искат тази комбинация: фантастична точност и тежки амуниции.

— Вярвам ти.

— Би трябвало. Знам какво говоря. Аз съм средно добър стрелец, но с това нещо обикновено улучвам.

Тя си спомни как бе прострелял ножа в ръката на убиеца в Парк Скуеър. Трудно беше да се спори срещу такъв факт.

Седна до него.

— Е — започна тя, — изнесоха ли ти лекцията за ножа?

— Партридж ми разказа. Интересно, не мислиш ли? Жертвите са се занимавали с много старо евангелие, а убийците са използвали много стар модел нож. И то с един и същ произход: Юдея и Самария, първи век след Христа.

— Да, интересно е. Но не знам накъде ни води.

— Нито пък аз. Разчитам на способностите ти на детектив да намериш логиката като истински Шерлок.

— Не е смешно, Тилмън.

— Не се смея. Това е възможно най-неподходящата тема за шеги. Но наистина смятам, че сме близо.

Млъкна и започна да разклаща пистолета, за да е сигурен, че почистващото вещество ще стигне до всяка малка цепнатина.

— Истината е… — започна той дълбокомислено. Когато този път млъкна, тя се обърна към него и се взря в лицето му. То беше замислено, по него не личеше никаква емоция. — Всичко това, включително и твоето разследване, стигат до мен в най-подходящия момент — каза той. — Бях на ръба да се откажа. Не смеех да си го призная, но губех инерция. След това някакъв човек на другия край на Европа ми даде тази следа, дойдох тук, срещнах теб…

— Няма съдба, Тилмън — каза Кенеди, обезпокоена от тона му.

Той вдигна очи към нея и поклати глава.

— Не. Знам го със сигурност. Не генерален план. Нито провидение. „Каквото сам си направиш, и Господ не може да ти направи.“ Въпреки това, радвам се, че сме заедно в това.

Кенеди извърна поглед. Не й харесваше да й се напомня по какъв тънък лед върви нейният неволен партньор. Така собственото й положение изглеждаше още по-отчаяно.

— Слушай — започна тя, — може би имам следа към проекта на Барлоу.

И тя разказа на Тилмън за подозрителната липса на каквито и да е документи за Скоросмъртницата в компютъра на Сара Опи и за фермата. Но не му каза името й.

— Струва си да се провери — отвърна Тилмън. — Искаш ли да отидем тази вечер?

— Не. Сестрата на Барлоу ще ми прати ключ утре сутринта. И искам да стоиш настрана, докато не го обработим като вероятно местопрестъпление. Ако влезеш преди нас, можеш да унищожиш уликите или да оставиш собствени следи. Не желая останалите колеги да знаят за теб.

Тилмън не изглеждаше убеден.

— Какви улики? — попита я той. — Какво местопрестъпление? Нали сама казваш, че бледоликите убийци дори не подозират за това място?

— Надявам се да е така.

— Значи няма какви следи да се унищожават.

— Ако съм права, значи е така. Но нямаме представа на какво може да се натъкнем. И тъй като има връзка с разследването, искам да вляза първа там. Сама.

Той се изправи и застана с лице към нея. Изражението му беше съвсем сериозно.

— Сделката беше да споделяме всяка информация, до която се доберем — припомни й той. — Трябва да се придържаме към нея.

— Кълна се — заяви Кенеди, — че каквото и да открия, веднага ще ти го съобщя. Просто искам всичко да е по устав.

— Какво?

— Да е по устав. Да вляза много внимателно и да не разбърквам нищо. Може и нищо да не намеря. Тогава ще изляза и все едно не съм била там. Защото тук е замесена и Роз Барлоу. Ако тези… хора останат с впечатлението, че тя знае нещо, може да я убият също като Сара Опи.

— Тогава я постави под полицейска закрила. Както направихте с онзи Емил… как му беше името?

— Гасан. Емил Гасан. Ако можех, щях да го направя. Но вече не съм капитан на кораба. По-скоро съм юнга. Възложиха ми да стоя в отдела и да събирам вестникарски изрезки.

Тилмън я изгледа лукаво.

— Значи имаш нужда от мен, колкото и аз от теб — каза той.

— Ако така ще се почувстваш по-добре — да. Имам нужда от теб. И ще имам още повече, ако от това изскочи сериозна следа. Затова искам да стоиш настрана и да не си гърмиш патроните, докато не прегледам онова място.

Той кимна, очевидно доволен.

— Добре — каза. — Имам ти доверие.

— Така ли? — Кенеди бе озадачена. — И защо?

— Умея да преценявам хората. Особено сержантите. Бях известно време такъв, познавам десетки други. Лесно се различават добрите от лошите.

— А тези по средата?

— Те не са много. Другите чинове имат сива зона. Сержантите са много поляризирани.

През целия разговор се бе взирал внимателно в нея, но сега обърна поглед към портите, през които се изнизваха и последните опечалени от погребението, а гробарите довършваха работата си.

— Ако искаш да отдадеш почит — каза той, — сега му е времето.

— Почит ли? — проследи погледа му тя. — Защо? Чие е това погребение?

— На Сара Опи. Можеше и да е по-рано, но твоите хора не освободиха трупа, преди да му направят аутопсия.

Изведнъж тя усети, че губи ориентация. Сякаш я извадиха от нормално течащото време и я запратиха в различни периоди от живота й, Тилмън кръжеше край нея като духа на проваленото й минало.

— Какво правиш на погребението на Сара Опи? — попита тя.

— Не бях на погребението. А го наблюдавах оттук. За всеки случай.

— Защо?

— Ако нашите бледи приятели решат да нападнат. Мен, теб или някого другиго, когото смятат, че са пропуснали. Огледах много добре преди това, а и по време на погребението. Никой не се появи.

Кенеди не знаеше какво да отговори. Нямаше какво да каже на гроба на Сара Опи. Поне в това отношение принадлежеше към школата, според която делата са по-красноречиви от думите.