Адам Блейк
Измамата Мъртво море (66)

65.

Симетрия, каза си Кенеди. Не беше много, но все пак бе нещо. Всичко, което бяха видели тук, всичко, покрай което бяха минали, се подчиняваше на проста и елегантна схема. Широката главна улица, която минаваше под покрива на склада, стръмните стълби, водещи надолу от площадката, където улицата свършваше. Всичко беше симетрично и осигуряваше на жителите на този извратен пещерен свят приятна и подредена гледка.

Може би в далечния край на долното ниво има други стълби и друга площадка.

Кенеди заплува по течението на водата с помощта повече на краката си, отколкото на здравата си ръка, защото тя изкривяваше неконтролируемо траекторията й настрани. Беше стиснала здраво очи по неизвестна причина. Но и без това нямаше светлина, така че не пропускаше нищо.

Налягането в белите й дробове нарастваше, мракът в съзнанието й се сгъстяваше. Таванът на огромния коридор се отърка в главата й. Тя се оттласна с крака от него надолу, ужасена, че може да се закачи за нещо или да удари черепа си в корниз. Ако това станеше, с нея бе свършено.

Но така или иначе — това беше краят. Кислородът й свършваше, времето — също. Нагоре или надолу, все беше обречена. Отказа се и се остави да се носи напред по течението в очакване отново да се удари в тавана. Когато това стана, отвори уста — вероятно за да каже: „Мамка му!“ — и се нагълта с вода.

Изскочи на повърхността с пляскане, което отекна във всички посоки на непрогледния мрак като тих шепот. Сякаш бе пробила небесния купол. Отнякъде се процеждаше сива светлина и огряваше покритото езеро, в което се носеше Кенеди.

Известно време не можа да си спомни къде се намира. Като че ли в Аризона. Но не, това беше преди, бяха отпътували на юг, към Мексико. Това беше Мексико Сити. Мексико Сити беше езеро от мрак, в което никой не ловеше риба и не плуваше. Освен нея.

Направи бавен кръг във водата, като дишаше тежко, жадно и на пресекулки, сякаш отхапваше парчета въздух, дъвчеше ги и ги преглъщаше през стиснатото си гърло. Зад гърба й се издигаше гладка стена, обсипана с тъмни прозорци. Беше стигнала дотук отдолу, от улиците на по-ниското ниво, които вече бяха наводнени от пода до тавана.

От двете страни пред нея тръгваха стълбища като онези от другата площадка. Нямаше представа накъде водят. Те ту се отдалечаваха, ту я връхлитаха в гъсти редици. Мозъкът й беше размекнат, ленив и инертен и мислите отказваха да се движат в него.

Но някъде отдалече чу гласове.