Адам Блейк
Измамата Мъртво море (68)

67.

Шест месеца в отдел „Наркотици“ беше най-краткият период, който можеш да изкараш там, за да си запишеш този опит в автобиографията. Това, което Кенеди не знаеше за наркотиците, можеше да напълни цели библиотеки.

По ирония на съдбата познанията й за метамфетамините идваха от разследване за убийство. Жена бе убила двете си съквартирантки, също наркоманки като нея, в съня им с дървен чук с метален накрайник, предназначен за пържоли. Беше ги начукала наистина като парчета месо преди печене. Освен това с готовност бе обяснила защо: опитвали се да я убият с микровълни и с отрова, просмукана в калъфката на възглавницата й.

Един на всеки пет трайно пристрастени към метамфетамините потъва в необяснимо психично заболяване, известно на лекарите като „амфетаминна психоза“. А Бранд беше взимал веществото редовно поне тринайсет години. Нямаше начин да не е поне малко луд, дори по високите стандарти на религиозните маниаци.

Тя тръгна бавно надолу по стълбите към Бранд — или Куутма, както той очевидно се наричаше сам — и Тилмън. Беше изпуснала пистолета, който Тилмън й беше дал, но стискаше крак на стол, който бе намерила някъде по пътя. Държеше го плътно притиснат до себе си с надеждата да остане незабелязан.

Импровизираше отчаяно: искаше само да спре откаченото копеле да довърши екзекуцията. Но изглежда успя да привлече вниманието му, сега й оставаше и да го задържи.

— Колко те обича Бог? — повтори тя със същия хладен и сериозен тон.

Куутма мълчеше. За миг изглеждаше неспособен да говори. Взираше се в нея, докато тя слизаше по стълбите към него, и неволно отстъпи назад.

— Струва ми се — каза Кенеди, — че той закриля тези, които обича. Възнаграждава вярващите на земята и поразява неверниците. Така става обикновено, нали? И ти си ръката, с която той наказва, затова би трябвало да знаеш най-добре.

Куутма изведнъж се засмя. Тя не очакваше такава реакция или поне се надяваше на друга.

— О, това си била ти! — каза той. — За миг си помислих…

Но в последния момент се дръпна от ръба на пропастта, зейнала вътре в него, и тялото му потрепери.

— Бог обича нашия народ, рака. Ние сме пазителите на неговия завет. Само греховният бог се интересува от вас.

Кенеди вече бе стигнала дъното на стълбището, беше само на два-три метра от него. Погледна часовника си, след това вдигна очи към Куутма и сви рамене.

— Закъсняваме, нали? — попита тя ведро.

Куутма присви очи.

— Ще умреш със светотатствени думи на уста — каза й той.

Кенеди продължи, сякаш не го беше чула:

— С над двайсет години. Трябвало е да чакате повече от трийсет века, за да получите мястото си на престола. Но трийсет века минаха и отминаха, а вие още живеете на тъмно като хлебарки. Криете се от останалия свят. Едвам удържате преградата между него и вас, защото той се смалява с всеки изминал ден. Наблюдение от сателити, анализ на данни, биометрични паспорти и генетични профили. Дори сметките за електричество ви издават, Куутма. И вие чакате и чакате, но Бог не се появява, докато сигурно започвате да се чувствате като свенлива девойка в ъгъла на залата, която никой не кани на танц. И какво струват всичките ви убийства, ако се окаже, че не са свети? Ако Бог не ви е благословил и не ви е казал да се борите, тогава как ще измиете всичката тази кръв от душите си?

— Душата ми не е изцапана с кръв — сопна й се Куутма. Тя беше спряла да се приближава към него и сега той пристъпи към нея. Пистолетът все още беше в ръката му, насочен към сърцето й. Откачи и противните криви ножове от колана си. — Аз съм опростен.

— Но само за убийствата — напомни му Кенеди. — Не и за лъжите. Та кажи ми истината за едно нещо, Куутма, преди да ме убиеш.

Той държеше ножа на височината на гърдите си между палеца и показалеца. Наклони го под ъгъл шейсет градуса и замахна.

— Питай — подкани я.

— Цялата тази история не беше ли жалък театър, с която искаше да си отмъстиш, че не ти е излязъл късмета с Ребека Бейт, или както там й беше цялото име? Защото и преди съм чувала бръщолевения на отхвърлени любовници, човече, но това беше просто жалко.

Куутма хвърли ножа.

Кенеди прецени, че трябва да отскочи наляво. Оказа се грешната посока, но въпреки това движението я спаси. Гипсът й бе поставен около метална конструкция и ножът се удари в една от пластините, която се бе оголила заради скорошното й потапяне във вода. Завъртя се покрай ухото на Кенеди и рикошира някъде в тъмното.

Куутма извади друг нож. Тя замахна силно с крака на стола и го изби от ръката му с един удар. Оставаше му само зигзауерът. Вдигна го, докато тя още не бе възстановила равновесието си. Пръстът му започна да натиска спусъка, но оглушителна експлозия го накара да погледне втрещен към гърдите си. Там се бе появила кървава звезда, която за две шеметни секунди покри целия му торс.

Тилмън не вярваше на точния си мерник. Беше прекалено слаб и замаян, ръцете му не бяха стабилни. Само докато извади униката от колана си и вдигне предпазителя, вече бе изразходвал и последната частица сила, която му беше останала.

Изправи се с усилие на крака, докато Куутма спореше за теология с Кенеди, и се приближи със ситни стъпки към него. Куутма като че ли не го забеляза, но Кенеди го видя. Тя продължаваше да държи вниманието на врага, като му говореше, превръщайки го в най-лесната мишена на света.

Най-накрая Тилмън вдигна пистолета само на сантиметри от гърба на тъканото на ръка ленено сако на Куутма.

Задържа го под права линия.

Натисна спусъка.

После още по-силно, защото спусъкът не се поддаваше на омаломощената му ръка.

Стреля и пистолетът изпадна веднага от ръката му, защото не издържа на отката, който при обичайни обстоятелства дори не би му направил впечатление.

Един изстрел се оказа достатъчен. Куутма падна на колене, като продължаваше да се взира в Кенеди с ококорени, пълни с изненада очи.

— Бог смята… — каза тя дрезгаво, усещайки как гърдите й горят и зрението й се замъглява, — че ти си едно лъжливо кръвожадно… копеле.

Куутма отвори уста, за да отговори, но смъртта го превари.