Адам Блейк
Измамата Мъртво море (49)

48.

Още на първата минута на Кенеди й стана ясно, че отношенията между Айлин Могс и Уебстър Гейл не са само професионални. След още една минута разбра, че двамата гледат на връзката си по различен начин. Шериф Гейл й представи Могс спокойно и делово, като я нарече „моя много добра приятелка“. Това бе клише на телевизионните водещи и означаваше „нищо особено“. Но усмивката, която се появи на лицето на Могс след тази фраза, изразяваше едновременно гордост и болка. Тя казваше, че шерифът няма по-добър приятел, и в същото време признаваше, че няма по-добро определение за това, което тя представлява за него.

Двете жени си стиснаха ръцете и се премериха с поглед.

— О, вие сте истинско ченге — каза Могс и се засмя.

— Така ли ви изглеждам? — попита тъжно Кенеди.

— От главата до петите, скъпа. И го приемете като комплимент. Баща ми беше ченге, както и двамата ми братя. Няма начин човек с такава стойка да не е свързан с полицията.

Което обяснява защо ходиш с шерифа, помисли си Кенеди. Остави Могс да я преведе през завесата от мъниста към кухнята, в която я чакаха гофрети, яйца и бекон. Бяха учудващо вкусни, както и кафето и портокаловият сок — последният очевидно беше изстискан ръчно със стара сокоизстисквачка с лост, която бе наредена на почетно място на плота. Кенеди се чувстваше физически и емоционално изтощена, но закуската й помогна да се освежи и отговорите на добронамерения разпит, на който Могс я подложи, ставаха все по-многосрични.

От колко време работи като детектив? От почти шест години. Винаги ли е искала да стане полицай? Като че ли винаги. Семейна традиция. („Обикновено е!“ — бе се съгласила Могс.)

За първи път ли е в Щатите? Не, за втори. Кенеди бе прекарала някога седмица в Ню Йорк с гадже — или по-скоро приятелка. Една от онези фалшиви връзки, които си бяха останали само платонични въпреки всички знаци, че могат да прераснат в нещо първично и задоволително. Кенеди не спомена за момичето. Нямаше представа какво мислят Могс и Гейл за хомосексуалността и не искаше да вкарва в отношенията си с тях допълнително неудобство, каквото вече имаше в изобилие.

— Веднъж ходих до Лондон — довери й Могс. — Прекарах ужасно. Беше посред лято, а само валеше. После ми трябваше цял месец, за да се изсуша. Освен това ми се налагаше да соча по менютата в ресторантите, защото се оказа, че не говоря езика, макар да твърдят, че е същият като у нас.

Засмя се гръмогласно на собствената си шега. Кенеди направи същото.

— Както и да е — продължи Могс и изведнъж стана сериозна. — Това ваше разследване… Уеб не иска нищо да ми каже за него, но ако вие решите да го направите, той не може да ви спре. Затова си помислих — какво пък толкова, ако й кажа какво знам, може пък тя също да сподели. Какво смятате?

Кенеди реши да бъде напълно откровена:

— Не мога да ви отговоря, докато не разбера какво знаете.

И ако се окаже, че са само призраците, вероятно ще трябва да покажа неуважение към гостоприемството ви.

Могс удостои думите й с широка усмивка.

— Така е. Напълно вярно. Чуйте, Уеб е добър човек, нали? Искам да кажа, че вие току-що се запознахте с него, но вече сте наясно с това. Толкова е добър, че мисли, че всички са като него. За ченге това е недостатък.

— Ехо, тук съм! — протестира Гейл.

— Млъквай, Уеб — каза му Могс с любов. През цялото време не откъсваше очи от Кенеди и в тях май се забелязваше известен блясък. — Но аз съм опитна новинарка, сержант, затова знам, че повечето хора не са добри. Мисля, че ще се съгласите с мен, нали?

— Бих казала, че е петдесет на петдесет — призна Кенеди предпазливо.

— Е — продължи Могс, — аз не бих. Според мен процентът на лошите е много по-голям. Значи ето как стоят нещата. Уеб получава съобщение от колега от друг град с молба за помощ. И първата му мисъл в такава ситуация е — как мога да помогна на този човек? А моята първа мисъл е — каква е врътката тук? Какво имам да губя? Какво ще излезе, ако поразровя тук-там? Разбирате ли ме?

Кенеди прозря въпроса зад тези думи и проумя без никакво съмнение, че е разкрита.

— Да — каза тя. — Разбирам ви.

— И докато Уеб постила червения килим за вас и ми разказва колко сте невероятна, колко сте умна и любезна, какъв страхотен акцент имате и така нататък, аз не мога да се въздържа да не си помисля: коя е тази сержант Кенеди и какъв точно й е номерът? Защото всеки си има номер, нали?

— Да — отвърна Кенеди. — Предполагам, че е така.

— И вашият номер е, че вече не сте ченге. Разжалвана сте или сте напуснала — зависи кого питам. Но забравихте да споменете това пред Уеб, когато го помолихте да ви помогне в разследването.

Кенеди с почуда установи, че се изчервява. Знаеше, че е въпрос на време някой да провери пълномощията й и да открие, че не стават за нищо. Не очакваше, че ще е толкова болезнено за нея, когато се случи.

Обърна се към Гейл.

— Наистина съжалявам, шерифе — каза тя и действително го мислеше. — Сигурно смятате, че съм ви използвала по най-циничен начин, може и така да е било. Но няма да повярвате колко работа свърших по този случай. И го загубих. Но не можех да се откажа. Дори когато престанах официално да работя по него, пак не можех да се откажа.

Тя се изправи, готова да си тръгне или да бъде арестувана, но Гейл избухна в смях, като видя тържественото й и напрегнато изражение.

— Седнете, сержант — каза й той. — Аз не смятам, че сте излъгали. За мен има хора, които са ченгета още преди да получат значка, и си остават такива дори след като я върнат. Или пък никога не получават значка, като Могс, но въпреки това имат нужните инстинкти и светоглед.

— То е в кръвта — обади се нескромно Могс. — Сериозно, госпожице Кенеди. Мисля, че не бива да ви наричам сержант. Не исках да ви натривам носа. Просто ви казах какво знаем. Досетихме се. Но вие така или иначе нямате никакви правомощия тук и съм сигурна, че сте работили по този случай до последния си ден на служба. Единственият ви грях е, че не сте спрели. А и Уеб не е нарушил никакви правила, като ви е помогнал. Всичко е публична информация. Окръжният шериф може да каже каквото си пожелае за текущо разследване, ако някой го попита.

— Макар обикновено да не го прави — намеси се Гейл. — Не искам да си мислите, че ще съм толкова словоохотлив с някой случаен човек, сержант.

— Простата истина е — каза Могс, — че копаете в любимата си лехичка и затова искахме да поговорим с вас и да си споделим някои неща. Е, какво ще кажете?

И протегна ръка. Все още изчервена, Кенеди я пое. Но не я стисна сдържано по британски, ами я плесна. Усещането беше по-силно и успокоително.

— Елате във всекидневната — покани я Могс. — И ще ви кажа какво знам.

Поведе я обратно през завесата, после през тесния коридор към всекидневната, която беше топла и уютна, пълна с меки мебели във всички цветове на залеза. Върху огромния диван имаше покривка, плетена на една кука, със стилизиран, но добре изработен американски орел.

— Всъщност — каза Могс веднага щом Кенеди седна на дивана — може би сега е моментът да се подкрепим с още малко кафе. Ще отида да направя.

Върна се в кухнята и след малко и Гейл я последва, като измърмори, че ще отиде да й помогне за подноса. Кенеди остана сама и започна да разглежда стените, докато сърдечният й ритъм се успокои. Бяха покрити със снимки, но Айлин Могс я нямаше на нито една от тях. На едната стена имаше само портрети, част от хората на тях Кенеди успя да разпознае: Уебстър Гейл (два пъти), Джордж Клуни, Джеси Джаксън, Бил Клинтън, Боно, Доналд Ръмсфелд, намръщен като нашмъркан дявол. На отсрещната стена висяха пейзажи: Големият каньон, Магистрала 66 с култов знак на рокерско братство, древно индианско селище, кактуси, щатският сенат, обграден от стотици демонстранти. Една от снимките беше доста обезпокоителна — насред пустинята група униформени полицаи или щатски рейнджъри (Кенеди не бе запозната подробно с униформите им, за да бъде сигурна) стояха с тържествени изражения около труп на чернокож мъж.

Гейл влезе с три чаши върху поднос, като разтвори с гръб завесата от мъниста, привел глава. Могс го последва с чиния бисквити и бутилка „Джим Бийм“, за която беше малко рано. След като подносът бе оставен на масата, тя отвори бърбъна.

— Обикновено си сипвам малко в кафето — обясни на Кенеди. — Само една капачка. Съвсем символично, но сваля напрежението.

Добави алкохол в кафето си и вдигна бутилката към Кенеди, която попита:

— За неща, които създават напрежение ли ще говорим?

Могс се усмихна широко.

— Нима вече не го правим?

— Налейте — каза Кенеди и Могс го направи.

— Аз съм пас — заяви Гейл. — След това трябва да отида на работа.

— Аз също съм на работа — отвърна дрезгаво Могс.

— Разбира се. Но всички очакват журналистите да са постоянно пияни!

Сръгаха се в ребрата с интимната лекота на любовници. Нямаше нужда да се смеят на шегите си. Могс прекоси стаята, отиде до бюро с формата на буквата Г в ъгъла и се върна с дебела зелена папка, която остави на масата между тях, след като бутна чинията с бисквитите, за да направи място за „основното блюдо“.

— Добре — каза с делови тон. — Това е нашата папка за живите мъртви.

Кенеди не очакваше нищо, не тръпнеше от нетърпение, но въпреки това й се сви стомахът.

— Призраците от полет 124? — попита тя.

— Точно така — потвърди Могс. — Погледнете. Обещавам ви прозрения, знаци и чудеса.

— Аз… не вярвам в такива неща — протестира несигурно и не много настойчиво Кенеди.

— О, аз също, сержант. Но все пак прочетете. След това ще говорим.

 

 

След половин час Кенеди продължаваше да чете под кротките погледи на домакините си, но знаците и чудесата никакви ги нямаше. Съдържанието на папката беше точно каквото бе очаквала: претоплени градски легенди, нескопосани истории на ужасите и тъжни самозаблуди.

Всички обичайни заподозрени бяха налице: мъжът, който пратил имейл с неразбираеми думи от служебния си компютър, докато тялото му лежало на маса в аризонска морга; жената, която усетила ръката на мъртвия си съпруг върху рамото си и целувката му по бузата си в мига, в който самолетът паднал; колата, зарязана със запален мотор на алеята посред нощ („Ключовете на жена ми бяха на таблото, а са били у нея, когато е умряла, кълна се!“); силуетите на майка и дете върху запотения прозорец на детската стая и сладката старица, която със сълзи на очи категорично заявила, че са нарисувани от внучката й („Винаги се рисуваше с къдрици, макар косата й да се изправи преди година!“). И така нататък, и така нататък, с леки и безинтересни вариации. Истории, които хората си разказват, за да убедят себе си, че смъртта не е краят.

Кенеди затвори папката, след като я прочете до половината, за да покаже, че е приключила с нея. Ако не друго, то поне й бе отделила повече от достатъчно внимание, защото вече беше убедена, че Гейл и Могс са част от някоя от най-сюрреалистичните американски църкви и сега трябваше да им съобщи, че това, с което я хранят, не става за ядене.

— Както вече ви казах — повтори тя възможно най-неутрално, — не вярвам в живота след смъртта. Това е интересно, но не е моят тип…

— Интересно? — възкликна невярващо Могс. — Защо го казвате, госпожице Кенеди? Това са същите глупости, които долнопробните вестници ни пробутват всяка проклета седмица. Изобщо не е интересно, не мога да изчета и шест страници от тях, без да загубя воля за живот.

— Ами тогава… — поколеба се Кенеди — защо ми ги показвате?

— Това е правилният въпрос — каза Могс. — И веднага ще ви отговоря. Какво забелязвате в тези безсмислици? Какъв е моделът?

В гласа й имаше нещо лукаво и самодоволно. Беше като тон на учителка, която знае верния отговор и очаква да й дадат грешен.

Кенеди се върна към папката и разгледа отново първите няколко страници със същата липса на ентусиазъм като първия път.

— Няма достоверност — каза тя. — Нищо не може да се докаже. Изглеждат като фалшификации или въображаеми събития. Идеална храна за таблоидите. Минимум факти и имена, които е трудно да се проверят, и максимум свободно място за интерпретации. Истории, взети отнякъде и излъскани като за публикуване…

— Точно така — прекъсна я Могс. — Виждала съм го и преди, госпожице Кенеди. Мога ли да ви наричам Хедър? Благодаря. Виждала съм го и преди, Хедър. По всичко личи, че ти също. Но както вече ти казах, изключението потвърждава правилото, а този път изключението е много голямо и фрапиращо.

Кенеди сви рамене.

— Не го виждам.

Усещаше, че Гейл няма търпение да се намеси, но се сдържа, вероятно защото осъзнава, че това е представлението на Могс, а не неговото.

— Истината е — каза Могс, като се облегна леко назад, — че на мен също ми трябваше доста време, за да го видя. Уеб ме побъркваше с тези истории. Дори когато не говореше за тях, по лицето му си личеше, че ги обмисля. Затова взех изрезките му, общо взето, за да му ги ударя в главата, да му покажа защо това са пълни глупости. И тогава ми светна. Може би защото всичко беше събрано на едно място и Уеб се бе опитал да сортира статиите по дата, час и всичко останало. Това се оказа ключът към загадката. Върни се към началото, Хедър, и помни, че папката е подредена хронологически.

Първата статия беше за Питър Бонвил, чиновника, чиито работни навици били толкова дълбоко вкоренени, че дори смъртта не го спряла да се появи в офиса си, да си направи кафе, да включи компютъра и да влезе в електронната си поща. Нещо привлече вниманието на Кенеди. Погледна датата — 5 юли. Три дена след катастрофата на полет 124.

— Това не е първото съобщение — каза тя. — Има едно и от 4 юли.

— Силвия Галос — потвърди с одобрение Могс. — Точно така. Аз също се обърках в началото, но тази грешка е нормална, когато перспективата ти не е правилна. Галос се обадила в нощно предаване на местна радиостанция още същата вечер след катастрофата. Така че няма отлагане. Случва се на 4 юли, описано е на 4 юли. Историята за Бонвил се появява ден по-късно, но станала два дни по-рано. Просто се появява по-късно в новините.

Очевидно вече се приближаваха до същността. Могс не сниши глас, но се наведе напред, защото смяташе, че това, което се кани да каже, заслужава всички атрибути на театралността и конспирацията.

— Историята за Питър Бонвил има много варианти с какви ли не откачени подробности за това какво е направил, когато дошъл на работа в онзи ден. Като например че влязъл със собствената си магнитна карта. Не е вярно. Няма доказателства да идвал или да си е тръгвал. Доколкото знам, само в офиса е имало посещение, а там се влиза свободно. Кухнята е на друго място и е недокосната. Бонвил говорил с някои от колегите си, които не знаели, че виждат призрак. Не е вярно. Никой не го е виждал. Всички доказателства, че е идвал, са от служебния му компютър, който е бил включван и ползван.

— Ползван за какво? — попита Кенеди. Усети напрежението, което започна да я боде по тила и ръцете. Дали под влажния дюшек на тези клиширани малоумни измислици имаше някакво грахово зърно истина?

— Ами и тук версиите са многобройни — каза Могс. — Според някои от тях Бонвил влизал в порно сайтове. Но повечето твърдят, че изпращал имейли, в които или имало пълни безсмислици, или страховити оплаквания, че се е изгубил в пустиня, в която слънцето никога не изгрява. Попитах в отдела по благоустройство на Ню Йорк къде е работил Бонвил. Хората там, разбира се, не са длъжни да говорят с мен, както и с Уеб, ако им се беше обадил, защото правомощията му свършват на границата на окръга. Но те бяха доста разстроени от тези откачени истории и искаха всичко да е ясно. Казаха, че електронната поща на Бонвил изобщо не е отваряна, нито браузърът му. Той или някой друг просто бил изтрил няколко файла от компютъра. Така че според тях това е обикновена хакерска атака, а не посещение на призрак.

Бодежите на предчувствието се превръщаха в нещо доста по-сериозно, което накара Кенеди да се наведе напред, сякаш се канеше да целуне Могс, а това щеше да промени доброто мнение на шериф Гейл за нея.

— Какви файлове? Знаем ли това?

— Не, не знаем. Те също, защото по-късно същия ден сървърът на отдела се заразил с вируси и всички архиви били изтрити. Останал само списък с имената на файловете, но от него нищо не може да се научи. Данни 1, данни 2, данни 3, ей такива неща.

Първата мисъл на Кенеди бе очевидна: Скоросмъртницата? Не, това беше напълно невероятно. Ако някой от екипа на Стюарт Барлоу е говорил с дребен чиновник от обществена институция в Ню Йорк, отдавна щеше да е хванала тази следа. Това беше различно, нямаше нищо общо със Скоросмъртницата. Но реакцията беше също като при нея. Изпратете Майкъл Бранд.

Могс продължаваше да говори:

— Така че първоначалната информация беше оскъдна. Но ето какво ме накара да продължа, сержант. Казах, че това е първият инцидент с призрак. Но не ви казах кога се е случил. В таблицата с файловете е записан часът, в който всеки от тях е бил променен или по-точно — когато са били изтрити. Станало е много бързо, за пет минути, като се е започнало в 11:13 часа на 2 юли. С други думи, изтрити са още докато полет 124 е бил във въздуха, цели десет минути преди Питър Бонвил да се превърне в призрак.

Кенеди сама провери часовете и след това почете с минута мълчание детективската работа на Могс. Може да не е била цяла минута, но пет секунди със сигурност.

— Права си — каза тя, изпълнена с възхищение. — Направо си ги… заковала, госпожице Могс. Айлин. Много припрян призрак.

Могс се засмя, очевидно доволна и от шегата, и от похвалата.

— Припрян призрак, а след това два дни — нищо. После започват да валят подобни истории. Докато началниците на Бонвил установят, че липсват няколко файла и кажат на шефа на отдела, другите измислици започват да излизат в медиите. И точно така е отразено — още един призрак от полет 124.

Кенеди кимна бавно, обмисляйки цялата логическа верига.

— Наистина много хитро — промълви тя. — Замиташ си следите, доколкото е възможно, но когато разбираш, че все пак след теб е останало нещо, пускаш още фалшиви следи, за да изглежда като че ли всички тези информации не водят до никъде.

— Престараването на лошия лъжец^[1] — каза Могс.

Звучеше като цитат, но Кенеди не го разпозна, а и нямаше желание да пита на кого е. Вместо това попита Гейл:

— Значи мислиш, че някой се е възползвал от временното отсъствие на този човек, за да стигне до компютъра му и да вземе нещо от него? А след като той е умрял, вместо да се завърне на работното си място, е разпространил всички тези свръхестествени истории като димна завеса?

— Точно това си мисля — съгласи се Гейл.

— Мисля, че грешиш, шерифе.

Гейл премигна няколко пъти, защото грубите думи му се сториха като плесница. Само преди миг те бяха съзаклятници — или по-точно заедно преследваха съзаклятници, а сега като че ли Кенеди повече не искаше да играе на тяхна страна.

— Как така? — попита я той.

Тя се обърна към Могс.

— Имаш ли списъка с пътниците от полет 124? — попита.

Могс кимна.

— Имам всяка информация, която може законно да се събере за случката, както и още малко отгоре.

— Можеш ли да ми го дадеш?

Могс отиде до бюрото си и включи компютъра. Шериф Гейл се доближи до нея и застана зад гърба й, докато тя въвеждаше паролата си. Сложи длани на раменете й закрилнически и в знак на солидарност. Те бяха показали своята рожба на Кенеди, която май се канеше да я изхвърли заедно с водата от коритото.

Могс натисна няколко клавиша и отвори един файл.

— Така — каза тя. — Ето го.

— Намери Питър Бонвил.

— Намерих го. В началото на списъка е.

— Добре. А сега ще ти кажа номера на мястото му — продължи Кенеди.

Могс я изгледа озадачено.

— По памет?

— Допреди малко изобщо не бях чувала името му.

— Тогава откъде знаеш номера на мястото му?

— Може и да не го знам. По много причини се надявам да греша. Но не е ли 29Е?

И двамата прочетоха какво пише на екрана, а след това се обърнаха и се взряха в нея.

— Откъде знаеш? — попита Гейл.

Кенеди бръкна във вътрешния си джоб и извади оттам сгънатия лист, който Гейл й беше дал предния ден: фотокопието на надрасканата банкнота, която Бранд бе носил със себе си. Подаде им я. Гейл я взе и я разгледа, но Могс се досети първа.

— Трите линии на банкнотата — каза тя. — Минават през серийния номер в долната част.

— Да му се не види! — възкликна Гейл, щом осъзна след секунда за какво става въпрос. Трите червени линии пресичаха Е, 2 и 9.

— Първото нещо, което си помислих, когато видях банкнотата, беше, че може да е някакво шифровано послание — каза Кенеди. — Хората, които издирвам… много обичат кодовете и скритите послания. И предполагам, че се мислят за по-умни от останалите и че могат да вършат всичко открито, стига след това да пускат димни завеси. Това много прилича на техния почерк.

— Но защо да означава, че грешим? — попита Гейл.

— Защото мислите, че атаката в компютъра на Бонвил е случайна. Но тя не е. Човекът, дал тази банкнота на Бранд, му е казал с нея кой е тяхната мишена. Което означава, че Бранд се е качил на самолета с ясното намерение да убие Бонвил. И то по причини, които вече никога няма да научим…

— О, мили боже! — промълви Могс.

— … е избил всички. До последния пътник на борда. Изпълнил е мисията си, като е свалил полет 124.