Адам Блейк
Измамата Мъртво море (47)

46.

Куутма слушаше музика, когато Мариам позвъни. Беше странно, защото Куутма мразеше музиката.

Не, това не беше вярно. За него тя бе непроницаема територия. Не разбираше структурата й, нито привлекателността й. Като по-млад беше слушал определени мелодии и песни с известно удоволствие. Дори си спомняше един случай, в който беше танцувал. Но всичко това се бе случило, преди да стане Предвестник и да напусне Гинат Дания. След това в живота му бе въведен железен ред и музиката постепенно спря да означава каквото и да било за него.

Вероятно това се дължеше на наркотика. Келалитът променяше възприятията или по-точно — променяше начина, по който сигналите от външния свят стигаха до човека. Реалността приличаше на тъп филм от старите черно-бели ленти, в който всичко се движи толкова бавно, сякаш плува в гъст сироп. Умът ставаше по-бърз, движенията по-уверени. Като цяло вниманието бе повишено, но в същото време всичко, към което то се насочваше, избледняваше, ставаше нереално. Гледки, звуци, плътност, вкус ставаха едноизмерни и плоски и най-точно казано — схеми на самите себе си.

Затова звънът на телефона беше добре дошло спасение от потискащата загадка на музиката.

— Ало — каза Куутма.

— Тя си запази самолетен билет, Танану.

Беше гласът на Мариам. Звучеше напълно спокойно, без да трепне.

— За къде? — попита Куутма.

— Мексико Сити. Но не мисля, че крайната точка е важна. Ще лети по маршрут 124.

— А. Да.

Куутма се замисли. Това беше добре по ред причини. Показваше колко малко от истината е разбрала тя. И предлагаше безкрайно много възможности да се довърши започнатото в Англия. И въпреки това. Въпреки това. Тази работа беше зле свършена във всеки един етап. Да се действа сега и да се оставят още следи беше недопустимо.

Затова не нареди на Мариам да действа срещу Тилмън. Каза си, че друга причина няма. А пък след като Тилмън се върна в пансиона си в Западен Лондон, който вече бе идентифициран от екипа на Мариам, нямаше и нужда да се прави нищо. Той сам се беше оставил в ръцете на Куутма, който можеше да заповяда да бъде убит по всяко време.

Куутма реши, че при това положение ситуацията вече не е толкова спешна. Сега разузнаването беше по-ценно и полезно от директната атака. Ако убият сега Тилмън, може да задействат бомба със закъснител — информацията да достигне до други хора и да се открият нови опасности.

Но Куутма не вярваше докрай в това.

Той ходи до Лондон. Взе метрото, после автобус и стигна до мизерната дупка, в която сега живееше Тилмън. Нае съседната стая и безкрайно внимателно проби мъничка дупка в стената много близо до пода. Използва изключително остър свредел. Отне му няколко часа. През дупката промуши миниатюрна камера на тънък кабел.

Това, което видя, му донесе значително удоволствие.

— Той няма да се откаже. Един ден ще те погледне в очите, Куутма, и единият от вас ще мигне.

— Ребека, не мисля, че ще съм аз.

— Но ти не го познаваш, а аз го познавам.

— Ще ми се, драга братовчедке, никога да не се бе запознавала с него. И се радвам, че повече не се налага да го познаваш.

— Нищо не се налага да познавам вече, Куутма. Нали затова те изпратиха?

Може би трябваше още тогава да убие Тилмън. Или поне да го беше оставил както си беше и повече да не се намесва. Но не го уби и не си тръгна. Поне не веднага. Направи още нещо, което би могло да има последици.

— Какво да правя, Танану?

Въпросът на Мариам извади Куутма от унеса, в който изобщо не бе трябвало да изпада.

Прогони спомените — старите и новите — и започна да обмисля различни идеи и да преценява недостатъците им.

— Засега — каза той — не прави нищо. Остави жената да замине и да се върне. Проследи я, ако напусне летището в Мексико. В зависимост от това къде ще отиде и с кого ще се срещне, може да се наложи да действаш бързо срещу най-разнообразни мишени. Това прави задачата ни много по-лесна. Нали знаеш единственото велико правило, което следваме, Мариам?

— Не прави нищо излишно — изрецитира Мариам. — Направи всичко необходимо.

— И да добавим още: внимавай накъде са насочени действията ни.

— Разбирам, Танану.

— Но ти скърбиш, Мариам, за братовчедите си. Болката, която изпитваш… ако изобщо те познавам, бих се осмелил да кажа, че сега за теб тя е по-голяма и по-реална от всичко останало на този свят.

— Не е по-голяма и по-реална от Бог, Танану.

— Затова уточних — на този свят ти ги обичаше. Ти се би рамо до рамо с тях и сподели с тях всичко, което е богоугодно за споделяне. И ги загуби… Повярвай ми, знам колко боли.

Тя не отговори и той продължи:

— Не се срамувай, ако искаш да се прибереш у дома. Някой друг би могъл да довърши това, а ти да се възстановиш сред любимите си хора.

— Танану, прости ми.

Гласът на Мариам бе станал дрезгав.

— Ако се откажа от това заради някаква емоционална болка, някаква въображаема рана в сърцето си, как бих могла да не се срамувам? Озия и Цефас дадоха всичко от себе си, как бих могла да сравня моя дял с техния и да кажа, че е прекалено голям? Ти ме изпрати. Умолявам те, не ме отзовавай, преди да си довърша работата.

Той наведе глава в знак на уважение, макар че тя никога нямаше да види и да научи за този жест.

— Няма.

Настъпи мълчание.

— Каква е тази музика? — попита Мариам с по-тих глас, сякаш победата й над него я бе изтощила.

— „Ролинг Стоунс“ — отвърна й той. — Песен, която се казва „Оцвети в черно“.

— Доставя ли ти удоволствие, Танану?

Куутма се почувства засрамен.

— Не. Разбира се, че не. Отвратителна какофония. Слушам я само за да опозная враговете си. Това е Тилмън. Музиката на Тилмън. Той я слуша няколко пъти след пожара и исках да проумея какви емоции би могла да събуди.

— Стигна ли до отговора, Танану?

Куутма вече беше по-сигурен.

— Отчаяние, скъпа. Той се чувства отчаян.