Адам Блейк
Измамата Мъртво море (51)

50.

Колата им беше съвсем сама по шосе 93. Пътят бе чист чак до хоризонта и в двете посоки. Въпреки това Кенеди не спираше да поглежда в огледалото за обратно виждане на всяка минута. Нямаше доверие на пустинята, че ще остане пуста.

— Ще трябва да даваме доста обяснения — разсъждаваше Гейл на глас. — А щом започнем да се обясняваме, ще се домъкнат федералните. Не знам дали това е добро или лошо. Тези хора имат ресурси все пак. А и когато рискът стане толкова явен, той вече престава да бъде риск. Ако всичко излезе наяве, няма да имат причина да ни преследват. Но федералните си имат свои правила, разполагат с много власт и с тях трудно се преговаря. Ваканцията ти в Аризона може да се удължи, сержант. Ако решат, че информацията ти им трябва, ще поискат да те държат подръка. А и няма кой да те защити. Но на този етап вече е много трудно да те държим скрита.

— Няма нужда да лъжеш заради мен, шерифе — отвърна му Кенеди. — Постъпи точно така, както смяташ за редно, а ако по пътя нарушим или заобиколим някои правила, обвини мен за всичко.

— Не бих го направил.

— Добре. Но аз си проправих път тук, като те излъгах, и тази лъжа е документирана. Никой освен нас няма нужда да знае, че си я разгадал. Ти просто си помагал на колега полицай. И оттам произтича всичко.

— Добре — каза Гейл. — Тази версия ми харесва.

Ауспухът на бискейна изгърмя, сякаш колата засрамено се покашля.

Излязоха от шосето, паркираха и влязоха в склада. Беше ранен следобед и вътре беше дори по-горещо от предишния път. Гейл включи генератора и двамата се прибраха на хлад в бискейна, докато малкият, недостатъчно мощен климатик успее да обърне въздуха.

— Отдавна ли сте заедно с Могс? — попита Кенеди.

Гейл леко се изчерви.

— О — каза той, — това е… нали знаеш, слуховете невинаги са верни…

Млъкна, защото не знаеше какво повече да каже, но след това контраатакува с въпрос:

— Ами ти? Има ли господин Сержант Кенеди, сержант Кенеди? Някой по-специален мъж в живота ти?

Уклончивостта му я накара да й се повдигне от собствената й прямота.

— Аз съм лесбийка — каза тя. — Но в момента няма нищо специално. Мина доста време, откакто не съм била палава.

Гейл се изчерви още повече.

— Ясно — отвърна той. — Ами… разни хора…

Още едно изречение, обречено да остане незавършено.

— Мисля, че може да влизаме вече — каза той и слезе от колата.

Наистина в склада бе станало малко по-хладно. Отидоха прави при дясната редица етажерки и взеха червената папка със себе си.

Гейл начерта като генерал плана на битката. Донесе два чифта ръкавици — единия за нея — и шише дезинфектант.

— Всичко от тук до тук — каза той и посочи с кимване на главата, докато двамата си мажеха ръцете. — Постарахме се да съберем подобни предмети на едно място, но честно казано, зависи кой ги е описвал. Анстратър си има собствени разбирания, които не ми се струват никак правилни, а Скъф е просто мързелив, затова мисля, че можем да изключим голяма част.

Продължи да говори, докато си слагаше ръкавиците.

— От 138 до 197 са дрехи. Пребъркахме всички джобове, така че прибягвай към тях в краен случай. Най-вероятно вътре са останали съвсем дребни и съвсем малко неща. Кутия 198 е ето там, така че ни остават… пет полици или горе-долу шейсет кутии. Мисля да започна от единия край, а ти тръгни от другия и ще се срещнем в средата.

Кенеди кимна и зае позиция, но преди това си сложи ръкавиците.

Гейл извика след нея:

— Сержант?

Тя се обърна.

— Да?

— Не ми пука с кого си лягаш. Просто съм възпитан да не говоря за тези неща. Не исках да те обидя.

Изглеждаше абсурдно сериозен. Кенеди се усмихна.

— Не съм се обидила — каза тя.

— Добре тогава. Успешен лов.

— И на теб, шерифе.

Съдържанието на кутиите беше трагикомична сбирщина. Беше надникнала в нея и преди това, когато отвори червената папка за първи път. А сегашното ровене в анонимните вещи се оказа ужасяваща и жалка задача — все едно се опитваше да гадае по вътрешностите на мъртви деца. Само че тя се мъчеше да надникне в миналото и не можеше да си позволи да се гнуси.

Предметите сами по себе си бяха банални. Но подробностите ги правеха зловещи. Портфейл със снимка на две усмихнати деца, момче и момиче, момичето беше леко кривогледо; сребърен химикал с надпис „МГ — за 40-годишния юбилей“; ключодържател с кристал, в който с лазер бе нарисувано триизмерно изображение на възрастна жена с благородно излъчване; МР3 плейър в калъф с рисунки от комикси, върху които с черен маркер бе написано името на Стю Пиърс и буквите се бяха размазали. Отломки от прекъснат живот, все още пресни, въпреки че писъците отдавна бяха стихнали и телата бяха под земята.

Кенеди потисна емоциите, които се надигаха в нея — само щяха да я забавят и да й попречат да мисли. Търсеше нещо, което може да е принадлежало на Питър Бонвил и да съдържа послание. Компактдиск, флашка, диктофон, касетофон, дневник. Накрая стигнаха до телефоните и съвестта на Гейл се сбори с Четвъртата поправка^[1].

Но накрая Гейл откри голямата находка и дори не му отне много време, както стана ясно, когато погледнаха часовника. Макар всяка минута ровене в тези картонени гробници да им се струваше като цял ден.

— Сержант.

Тя се обърна към него и видя, че държи бележник с формат А5, а може би и по-малък, върху чиято червена корица пишеше „Уол март“.

— Сигурно ли е? — попита Кенеди. — Или може би е негово?

Гейл прелисти внимателно страниците.

— Ами в самото начало има списък с адреси, над който пише „подстанции“. Следва втори списък с „централи“. Много цифри в колони, а после това: „Посещение, сряда, централа на «Сименс», Пониенте, 116590, Индустриална зона Вайехо, район Азкапотзалко, Мексико Сити, федерален окръг: възникнали проблеми“. Изглежда ми доста сигурно.

Кенеди беше на същото мнение. Тя се приближи и зачете през рамото на Гейл, който прелистваше страниците. Повечето записи бяха неразбираеми, но очевидно ставаше въпрос за електроенергия. Стойности в ампери и волтове, бележки за капацитет на генериране на ток, върхови натоварвания, съпротивление, изменения за определени периоди и определени райони, а районите носеха имена като Азкапотзалко, Алваро Обрегон, Магдалена.

Три страници преди края имаше таблица със заглавие, изписано с главни печатни букви: „АНОМАЛИИ В ШОЧИМИЛКО“. Списък с числа, някои с множество въпросителни до тях, сякаш се разминаваха с всякаква логика и здрав разум.

— Какво мислиш? — попита Гейл.

— Мисля, че е истинско съкровище — отвърна Кенеди.

Трябваше да решат дали да продължат да търсят, или да спрат. Можеше да има и още нещо — информация в дигитален вид или друго, което да обясни и да подкрепи записките на ръка. Но и това, което вече имаха, беше достатъчно, за да впечатли федералните, и попълваше празните места в следата им. Майкъл Бранд водеше към Стюарт Барлоу и към покушението на полет 124. Полет 124 водеше към Бонвил, а Бонвил водеше към… това. Място, наречено Шочимилко, вероятно някъде в Мексико и достатъчно важно за потомците на Юда, че да докаже съществуването им.

Кенеди сравни значението на находката с перспективата да ровят още из кутии с тленни останки. Уравнението като че ли имаше само един отговор.

Двамата с Гейл се спогледаха и той кимна, сякаш за да потвърди всичко, което тя си мислеше, но не бе изрекла.

— Достатъчно — каза шерифът. — Поне така ми се струва. Нека баровците да преценяват от тук нататък.

Както и преди — с банкнотата на Майкъл Бранд, която сега имаше възможност да върне на мястото й, Гейл настояваше да спазят протокола и да запишат в папката, че я взимат. Кенеди изчака до вратата. Усети как я обзема странно спокойствие. След като вече имаше нещо — колкото и малко да беше — след като разполагаше с оръжие, което да използва срещу онези копелета, които убиха Крис Харпър, трябваше просто да се отпусне и да следва гравитацията. Знаеше, че усещането е измамно, че скоро я чака нова буря, когато се върне в Англия, но чувството беше и приятно и тя реши за малко да му се порадва.

— Добре — каза Гейл и затвори папката. — Мисля, че сме готови.

Трябваше пак да го изчака, докато заключи склада. После двамата тръгнаха заедно към колата. Гейл вървеше няколко стъпки пред нея.

— Да се обадим ли на Айлин? — попита Кенеди. — Искам да знам какво е направила с хората от Ню Йорк.

— Ще й звънна от колата — отвърна Гейл. — Ще съм много доволен, когато…

Едновременно чу звука и усети остро парване като от камшик. Куршумът се заби в рамото му близо до шията. Сигурно бе излязъл от другата страна, защото когато Кенеди видя кръвта да руква от входната рана, забеляза и увеличаващия се червен кръг на гърба на бялата риза на Гейл. Растеше като изгряващо слънце, след това се разтече и изгуби правилната си форма като един от часовниците в картините на Дали. Шерифът извика от учудване и болка. След това падна настрани и се сви непохватно, когато докосна земята.

Кенеди беше прекалено шокирана, направо окаменяла, и дори не се сети да се скрие, а пък и наоколо нямаше нищо подходящо за целта. Бискейнът беше най-близо, но до него трябваше да измине три метра, и то в посоката, от която бе дошъл куршумът. Тя откъсна поглед от падналия Гейл и погледна покрай колата към ухиления Дядо Коледа на верандата на съседната къща.

Но не добрият старец беше стрелял по тях, а тази, която сега се измъкваше иззад него с пистолет в ръка. Беше същата жена от бара на летище „Бенито Хуарес“, която й бе оставила сребърната монета. Не носеше никакъв грим и ясно се виждаше обгорялата зачервена кожа, която загрозяваше красивото й лице.

— Това е между нас двете — каза жената със силен, но непознат акцент. — Така трябваше да бъде и последния път, кръвожадна курво. Но неведоми са пътищата Господни. Той ме накара да изчакам. И ето, най-накрая! Ще те накара да кървиш.