Адам Блейк
Измамата Мъртво море (54)

53.

В Гинат Дания няма сезони. Всеки ден е като всички останали, недокоснат от бури, непроменен пред лицето на Бога: парченце вечност, изпаднало в грешния свят, но въпреки това идеално и чудотворно.

Куутма не се бе прибирал у дома от пет години. Сега се чувстваше като чужденец и докато вървеше по пътеката към Ем Хадерек, отвсякъде го стрелкаха вторачени погледи. Неговата нетипично по-тъмна кожа беше първият знак, но после хората виждаха и походката му, движенията, изражението на лицето му. Всички те се отличаваха по някакъв начин и тъй като очевидно не беше жена, това означаваше само едно-единствено нещо. Покланяха му се, отдаваха чест или шепнеха: Ха ана машадр — „Ние те изпратихме“ — докато минаваше покрай тях, и докосваха леко раменете му с десните си ръце. Куутма приемаше това за свой дълг и не спираше да върви.

Но веднага щом забелязаха странната му външност, той видя, че при тях има нещо различно. Във въздуха тегнеше силно напрежение, някакво полуопасно, полуомайно очакване. Това не му хареса. Говореше за промяна. Означаваше тревога и упрек към него.

От Ем Хадерек зави наляво, подмина земеделските навеси, оборите, магазините на Талита и местата за събирания. Веднага след това беше Сима, където се събираха старейшините. Куутма тръгна право към вратата, пред която пазеха четирима мъже с огромни гръдни обиколки и мускули от желязо. Поздрави ги с ритуалните думи. Ашна реб ним т’кхупанд ам ат пент ахвар. „Върнах се в къщата, от която тръгнах.“ Те му отвърнаха подобаващо в един глас с официална тържественост.

— Бесиата дишмая — с небесната помощ.

— Трябва да говоря с тях — каза Куутма, като премина на английски. Смяната на езиците беше хитър начин да им напомни откъде се връща и какво е правил там. Така много трудно можеха да му откажат.

Въпреки това нямаше как да му позволят да се втурне при старейшините, без преди това да съобщят за него, затова един от тях влезе в Сима, а другите останаха на пост, потънали в тежко мълчание, докато командирът им се върне. Той даде знак на Куутма да влезе.

Никой от охранителите не тръгна с него, но вътре имаше още двама и те закрачиха от двете му страни. Куутма отиде до Кад Сима, залата за дебати. Огромното помещение беше празно, с изключение на трима старейшини, седнали на подиум в самия му център.

Мъжете от почетния му ескорт застанаха на прага на залата, защото никой не ги беше повикал. Куутма коленичи и направи знака с примката, след това тръгна надолу по стъпалата към центъра на помещението.

Тримата строги мъже — двама много възрастни и един по-млад — го наблюдаваха как се приближава. Не се усмихнаха, когато го видяха, но приеха почитта му с леко кимване. Традиционно бяха известни като Руакх, Шех и Йедимах: на езика, който предхождаше всички други езици, имената им означаваха Дъба, Пепелта и Семето на това, което ще дойде. Само последната роля, на Йедимах, можеше да се изпълнява от мъж под шейсет години.

Руакх заговори пръв, както повеляваше традицията:

— Куутма — каза той с тънък и малко сприхав от възрастта глас, — ти се бори с огромни трудности. Наистина огромни трудности.

Това като че ли беше всичко, което искаше да каже. Погледна вляво и вдясно към двамата си събратя и ги подкани да продължат вместо него.

— Безпрецедентни трудности — съгласи се Шех с равен хаплив тон. — Никога в историята ни не сме имали такива опасности, и то толкова близо една до друга. Може би, Куутма, затова се провали и не успя да се справиш с обичайната си прецизност и внимание към детайла. Работата бе свършена зле. Работата бе свършена със закъснение. А някои неща изобщо не бяха довършени и все още има нужда да се погрижим за тях.

Куутма нямаше друг избор, освен да се поклони на тримата и да приеме критиката. Усети как вътре в него се разтреперва нещо, което нямаше физически измерения — може би душата му. Падна на колене.

— Почитаеми — каза той, забил поглед в пода. — Изпълних задълженията си така, както можах. Ако това не е достатъчно, вашият слуга смирено моли за прошка.

— Учените — започна Шех — бяха премахнати брилянтно. И въпреки това се оказа, че и там са останали следи. Онзи мъж, Тилмън, бе пренебрегван, докато не стана опасен. Американецът бе убит по начин, който задължително ще бъде разследван. И най-непростимото — жената, сержантът от полицията в Лондон, получи възможност да сглоби всичко. Когато замина за Съединените щати, трябваше веднага да ти стане ясно, че смъртта й е приоритетна задача за теб. Трябваше незабавно лично да я убиеш, а не да се доверяваш на най-младия и най-неопитния си Елохим.

Все още на колене, Куутма си позволи да погледне обвинителя си в лицето.

— Преди тринайсет години препоръчах Тилмън да бъде убит — посочи той. — Но това не се прие, старейшини, защото предшествениците ви не го смятаха за опасен. Оцеляването му се превърна в основен фактор, който обърка всичките ни последни акции. Жената от полицията, например, щеше да умре, ако Тилмън не беше с нея. Онзи, когото изпратих да се разправи с американеца, получи нареждане да го убие, преди да се качи на самолета. Той избра да унищожи целия полет и заедно с него и себе си. Беше чиста лудост.

Йедимах проговори за първи път:

— Може би твоят човек не е бил правилно инструктиран — каза той кротко, но под разумния му тон се усещаше напрежение.

— Нехор — каза Куутма. — Нехор Бар-Талмаи. Помните, старейшини, че помолих да го отзовете в Гинат Дания още преди пет месеца. Тогава ви казах, че не се справя във външния свят и че според мен пригодността му за Предвестник трябва да бъде преразгледана.

— Помним — отвърна Йедимах. — Решихме, че с правилните наставления, с добро ръководене може да израсне за ролята, която сме му отредили. Очевидно, че това му е липсвало. Ако беше получил достатъчно ясни и практични указания как да се разправи с американския чиновник, нямаше така отчаяно да импровизира и да направи ужасно неправилна преценка. В крайна сметка, всичко води до Куутма — до Бранд. Това е значението на името. Волята на Куутма е огън, който бележи умовете на останалите и оставя трайни следи в тях.

Куутма знаеше, че аргументацията на Йедимах е измислена. Но също така беше наясно, че не може да спечели този спор — не можеше дори да го започне.

— Вашият слуга моли за прошка — повтори той.

Шех махна с ръка — неубедителен знак за опрощение.

— Дадена ти е — каза той. — Стани, Куутма. Не искаме разкаяние от теб.

Йедимах вдигна вежда при тези думи, сякаш Шех бе пристъпил границите на правомощията си.

— Но сме твърдо решени — промълви той — това да е последната ти мисия на терен като Куутма. От сега нататък ще се възползваме от уменията ти по-близо до дома.

Куутма остави емоциите му да се изпишат на лицето. Дори не се опита да ги потисне. През мозъка му сякаш премина нагорещен шиш. Почувства се в безтегловност.

— Тук, в Гинат Дания? — попита той, за да се увери, че не е станала грешка.

— В Гинат Дания — каза Шех. — Но не тук. Приготвяме се за мапканах.

Значи беше вярно. Куутма го бе разбрал още щом пристъпи през портата и усети напрежението във въздуха. Хората се приготвяха да се махнат от мястото, което наричаха свой дом, и да намерят нов някъде далеч. За последен път това било правено преди два века, и то защото също като сега Гинат Дания е бил застрашен от разкриване. Въпреки болката и срама, с който го засипаха, Куутма почувства странна радост, че всичко най-накрая се развива така, както трябва.

— Не е моя работа — промълви той и отново сведе очи.

Йедимах издиша през носа. Прозвуча като надменно изсумтяване.

— Не — съгласи се той. — Не е. Куутма, може би има живи хора, което знаят кои сме и къде сме. Те ще загинат, но в този момент смъртта им дори не е приоритет. Вече сме отвъд подобни тревоги. Първо трябва да защитим нашите хора.

Куутма се озъби, но не вдигна глава, за да не види никой изражението му.

— Те винаги са били първа моя грижа, Йедимах.

— Знаем го. И също така сме наясно, че сигурно приемаш всичко това като упрек. Но все пак това трябва да се свърши и ние трябва да се погрижим да стане. Очакваме помощта ти във всичко.

Куутма се изправи. Би трябвало да изчака да му кажат да стане, но това беше един от онези мигове, когато правилата се оттичаха между мислите и думите, между думите и делата. Той дълго и мълчаливо се взира в Йедимах, който го очакваше пръв да заговори. И тримата — Дъба, Пепелта и Семето — го чакаха да каже нещо.

— С мапканах идва и маасат, възвръщане на равновесието — каза Куутма. Това, което твърдеше, бе очевидно.

Руакх кимна, но само веднъж.

— Кога? — попита Куутма.

— След два дни — отвърна Руакх.

— Толкова скоро?

— Даже сме закъснели — каза мрачно Йедимах.

Куутма направи знака с примката, за да се изрази по-точно.

— Искам да остана — каза той. — За да изкупя провала си, позволете ми да държа везните и да се погрижа равновесието да бъде възстановено. Оставете ме да го направя, старейшини, и тогава с леко сърце ще отстъпя мястото си като Куутма.

Той задържа погледа на Йедимах. Толкова много значения бяха скрити в неизказания му въпрос — скрити, тайнствени послания. Какво ще стане, ако откажа да отстъпя мястото си? Или го направя с неохота и не се примиря? Не изрече нито една заплашителна дума, но очите му говореха ясно.

— Системата действа автоматично — каза Йедимах. — Няма нужда никой да остава тук.

— Дали машината ще се отнесе справедливо към хората? — попита Куутма със свирепа сериозност. — Може ли бутон или реле да отговарят пред Бог и да кажат: „Това е равновесието, това е свършено правилно?“. Старейшини, когато нещо е възможно, то не е задължително неизбежно. Оставете го на мен. Позволете ми да остана.

Изчака ги да кажат нещо. Те кимнаха един по един, Йедимах беше последен.

— Ти ще държиш везните, Куутма. Ти ще възстановиш равновесието.

Благодари им със сериозно изражение. Те приеха благодарността му благосклонно.

И той излезе, изпълнен с ужасна болка и с отчаяна надежда в гърдите. Все още беше Куутма: докато Гинат Дания умре и се прероди, името беше негово.

Името и още нещо.