Адам Блейк
Измамата Мъртво море (58)

57.

Първите изстрели отекнаха, докато бягаха с всички сили покрай сградата, през паркинга за линейки към този за коли. Тилмън намали скоростта и поведе Кенеди към третата редица, където ги чакаше яркочервена спортна кола „Ноубъл Ml5“. Кенеди се взря с ужас в неприлично набиващия се на очи автомобил. Зейналите му отстрани отдушници приличаха на хриле на акула.

— Господи! — каза тя. — Ще се набиваме на очи като монахиня в сексшоп! Тилмън, ще ни хванат, преди да изминем и един километър!

— Влизай! — нареди й той троснато.

Тя хвърли поглед към главния вход на болницата. Все още не се виждаха преследвачи. Може би ако успееха да излязат от паркинга преди някой да се покаже, щяха да имат шанс за успех.

Отвори предната дясна врата, качи се и се замъчи да си закопчае предпазния колан с една ръка. Погледна към седалката зад волана, изпълнена с тревожно нетърпение.

Минаха цели двайсет години, преди вратата да се отвори и Тилмън да се качи. Той се движеше без излишна припряност.

— Хайде! — извика Кенеди. — Размърдай се!

Тилмън завъртя ключа и форсира, но остана на място.

— Тилмън! — изкрещя му Кенеди. — За бога!

— Изчакай — промълви той. Гледаше през рамо към вратата на болницата, откъдето изскочиха двама души в кафяви униформи. Тилмън ги остави да изминат половината път до колата, преди да даде на заден и да прекоси пътя им, като така ги принуди да отскочат вляво и вдясно. Докато се изправяха, той подпали гумите и изчезна зад останалите коли, докато те се изправяха и се прицелваха. Изстрелите им по-скоро целяха да покажат враждебност, отколкото каквото и да било друго.

— Те ни видяха! — изплака Кенеди. — Ти ги остави да ни видят!

— Но не ни стигнаха — отвърна дрезгаво Тилмън. — Това ни дава предимство. Отвори жабката.

Тя направи каквото й каза. Вътре имаше правоъгълна пластмасова черна кутия със зелен дисплей и думите „Uniden Bearcat ВС355С“, изписани в долния десен ъгъл. Множеството жици отзад говореше, че е вързана по някакъв импровизиран начин за акумулатора на колата. Кенеди разпозна скенер на радиочестоти и въпреки че не бе виждала точно този модел, знаеше какво да прави с него. Потърси тунера, намери го и нагласи на около 155 мегахерца. Поразходи се нагоре-надолу по обхвата, скоро намери радиочестотата на местната полиция и изобщо не се изненада, когато чу, че по нея говорят за тях.

— … преследване и имаме описание — казваше мъжки глас. — Намират се на „Оук“, северно от магистрала 93, и се движат на изток. Повтарям, движат се на изток по „Оук“.

— Разбрано, четири седем — отвърна жена. — Наши коли тръгват по „Мейпъл“ и „Топека“, както и по „Анди Дивайн“. Сигурно карат към магистрала 93. Ще блокираме пътя при Паудърхаус Кениън. Край.

— Разбрано — отвърна мъжът, вероятно шофьорът на полицейската кола, която ясно различаваха в огледалото за обратно виждане. Патрулката беше сравнително далеч, но се стараеше да не ги изпуска.

Тилмън зави надясно, като вдигна ноубъла на две колела, и пое по по-тесен път с рискова скорост. Движеха се по стръмен склон. Кенеди си помисли за секунда, че патрулката ще пропусне отбивката или ще се обърне, но тя взе завоя точно толкова умело, колкото и Тилмън.

— Завиха надясно — каза мъжкият глас. — На Четвърта сме.

— Разбрано — отвърна жената. — Добре, виждам ви точно къде сте. Вероятно ще завият вляво по…

Минаха през голямо кръстовище, като замалко не отнесоха задния калник на тревистозелен кабриолет, който пъплеше пред тях. Поеха на юг, съпровождани от силния писък на клаксон.

— Добре, тази възможност отпада — каза тихо жената. — Сигурно не отиват към магистралата. Кола пет нула, подминахте. Те току-що… пресякоха „Топека“ и още се движат на юг.

Откъде, по дяволите, тя знаеше това?

— Нямат намерение да излизат от града. Правят кръг.

Друг мъжки глас, неадекватно бавен и лаконичен:

— Може би не е зле да помислите за блокиране на 40, а след това и на 66. Няма къде другаде да отидат, освен ако не са решили да хапнат в „Мистър Д“.

— Прието — отвърна жената и добави: — Пуснахме хеликоптер във въздуха, тръгна от Булхед. Пристига след шест минути.

Кенеди изруга ядно и цинично. Първата полицейска кола все още ги следваше, диспечерката някак успяваше да улови местонахождението им, а сега щяха да започнат да ги наблюдават и от въздуха.

— Трябва да се откажем — промълви тя. — Ако се натъкнем на някоя от блокадите, със сигурност ще стрелят по нас. Ще умрат хора, Тилмън, най-вероятно ние ще сме първите.

— Никой няма да умира — отвърна й той толкова уверено, че Кенеди се взря в него и млъкна.

Тишината бе нарушена от радиочестотния скенер.

— Кола пет нула, къде сте в момента?

— Направихме се, че завиваме на юг и сега излизаме на „Хувър“ от Втора. Къде са те?

— Все още са на север от вас. Страхотно. Ще излезете на Четвърта преди тях и можете да ги засечете. Повтарям, те са на юг на Четвърта и вие имате преднина.

Тилмън настъпи газта до ламарините. Мощният двигател на спортната кола издаде странен приглушен шум като великан, който се опитва да изръмжи заплашително, без да събуди малко дете, и полетя напред така силно, сякаш се отлепи от земята.

Минаха през следващото кръстовище почти със скоростта на светлината. Втора полицейска кола приближаваше към тях от запад с прилична бързина, но те минаха под носа й и шофьорът се принуди да удари спирачки, за да избегне челния удар.

— Измъкнаха ни се! — извика водачът на кола пет нула.

— Мамка му! Съжалявам, пет нула, сигурно не съм преценила правилно разстоянието. Четири седем, следвате ли ги още?

— Залепнали сме зад тях.

— Пет нула, обръщайте и тръгвайте по Оулд Трейлс Роуд. Те са поели към задънена улица и няма как да се отклонят. Четири седем, не ги изпускайте от очи и не предприемайте нищо, докато не дойде подкрепление. Мъжът е въоръжен.

— Знам, че е въоръжен, Карълайн. Нали стреля по мен в болницата, мамка му!

— Няма нужда от такъв език, Лирой.

— Има, ако искаш да си ясен. Слушай, губя го. Тази кола се движи с много голяма скорост. Колко остава до пристигането на хеликоптера?

— Две минути. В момента са над шосе 68.

Тилмън погледна в задното огледало и видя, че полицейската кола вече бе изостанала прекалено и почти не се виждаше. Забави малко, зави рязко вляво, след това надясно по шосето, успоредно на онова, на което бяха досега. На две пресечки на юг имаше мост, където едната улица минаваше над друга по-малка. Още един поглед в огледалото за обратно виждане и Тилмън излезе от пътя и тръгна право надолу към брега. Няколко секунди колата се пързаля по песъчливата почва, плевели и храсталаци. Когато стигнаха долу, Тилмън влезе под моста и спря. Там беше паркирана друга кола: тъмносин линкълн седан, малко ръждясал отпред.

— С това продължаваме — каза Тилмън. — Нали нямаш багаж?

Слезе и без да дочака отговор, взе разстоянието с две крачки и се настани зад волана още преди Кенеди да реагира. Отвори дясната предна врата и й помаха настоятелно.

Тя се подчини и когато седна до него, видя, че се опитва да включи същия радиочестотен скенер като в първата кола.

— Изгубих ги! — каза овладелият се от паниката шофьор на кола четири седем.

— Грешиш, четири седем. Още са пред теб.

— Какво? Къде?

— На юг от Пета. Те са на юг от Пета, четири седем. Продължавайте.

Мостът беше желязна носеща конструкция, покрита с бетон и асфалт. Чуха грохота, който вдигна по него профучалата полицейска кола.

Тилмън й даде преднина, след това излезе на шосето и пое на изток. След малко чуха хеликоптера да идва от запад. Завиха наляво и се скриха под високите сгради — жилищни блокове на три и четири етажа ги скриха от ченгетата в небето.

— Не ги виждам, Карълайн, а трасето ми свършва!

— Ти си над тях, четири седем! Може би са слезли вече от колата. Търси жена, движеща се пеша.

Кенеди осъзна какво беше направил Тилмън.

— Кучи син! — каза тя, едновременно скандализирана и изпълнена със страхопочитание. — Те гонят гривната ми с джипиес връзка, нали? Къде я сложи?

— Залепих я под колата им — каза Тилмън — още докато бяхме на паркинга на болницата. Затова исках да ни следят, и то достатъчно отблизо, за да се объркат какво виждат на екрана. Тези устройства обикновено дават отклонение от около няколко метра.

Кенеди се отпусна на седалката си и почти изпадна в ступор, когато последствията от силния прилив на адреналин я омаломощиха.

— Кучи син! — повтори тя.

Тилмън си слагаше черни очила, фалшив мустак и бейзболна шапка с емблема на „Янките“, които извади от жабката. Бяха стояли там под радиочестотния скенер.

— Трябва да излезем от този капан и да поемем по магистралата — промърмори той. — Но определено ще сме по-спокойни, ако ни търсят в грешната посока.

Две полицейски коли поеха на юг от двете им страни, докато те се изнизваха на север.

— Къде отиваме, между другото? — попита я най-накрая Тилмън.

— В Мексико Сити. Шочимилко.

Той въздъхна тежко.

— Какво?

— Трябва да прекосим границата. А това малко усложнява нещата.

Кенеди се засмя, не успя да се сдържи.

— Какво, да не би това да ме измъкнеш от болницата и да заблудиш аризонските полицаи да не се брои за сложно? Ти постави летвата високо, Лио. Вдигна шибаната летва много високо.