Адам Блейк
Измамата Мъртво море (14)

13.

Тилмън се появи в Кале и си запази билет за ферибота през Ламанша за Дувър. Разбира се, че така ще направи, ще мине по най-късия път по море, ще рискува максимално кратко да е в затворено пространство, в което е уязвим. Но все пак Куутма не приемаше нищо за даденост. Държеше своите хора нащрек по цялото северно крайбрежие, а къртицата му във френските железници беше в пълна бойна готовност, докато не получи визуално потвърждение, че Тилмън се е качил на ферибота.

Куутма продължаваше да действа методично и педантично. Беше последният курс за деня. Фериботът тръгваше в 23:40, но пристанището на Кале беше все още пълно с хора. Предвестниците — пак бяха трима като в Букурещ и Париж — се качиха последни и останаха край изходите. Не ги изпускаха от очи, докато вратите не се затвориха и плавателният съд не се откъсна от брега.

Куутма беше на кея и наблюдаваше. Дали Тилмън нямаше да се появи на палубата в последния момент и да заяви, че е забравил нещо и трябва да слезе? И това ли щеше да се окаже поредният блъф?

Като че ли не. Нямаше тревога на тръгване, нито безредици или паника за отвличане на вниманието, нито фалстартове. Фериботът потегли без произшествия с Тилмън на борда. Тилмън и тримата, които щяха да го убият. Куутма им даде знака с примката на тръгване, призова благословията на обесения за своите Предвестници.

Изпита малко закъсняло, но силно желание да е при тях. Отново се улови, че се терзае излишно: анализира собствения си мисловен процес, и то безплодно и дори опасно. Не беше хубаво да се отделя така от съзнанието си. Пред свършен факт бе готов да признае, че мразеше Тилмън и беше чакал прекалено дълго да се изправи срещу него, защото се съмняваше в чистота на мотивите си. Повече нямаше да направи тази грешка.

Не бе останал човек, заради когото да я направи.

Тилмън гледаше със смесени чувства как френският бряг се отдалечава.

Картоев бе потвърдил това, което той вече знаеше. Даде му няколко следи и най-важното — посочи му точно следващата дестинация. За първи път усещаше, че се приближава до Майкъл Бранд; че ако някога беше гонил едно име, а след това призрак, сега преследваше истински човек, когото почти виждаше как бяга пред него.

От друга страна, трябваше да обмисли някои нововъзникнали проблеми. На първо място — наркотиците. Досега никога не бе откривал връзка между Бранд и търговията с дрога. Участвал беше в тайни операции в Колумбия и общо взето, имаше представа как работи този пазар. Бранд се движеше по земното кълбо не като дилър, а като купувач; като човек, който се опитва да наложи нещо — но какво? И ако наистина бе част от пазара на наркотици, защо ще ходи толкова далеч за съставки, каквито лесно се намираха в повечето страни? Тилмън бе сигурен, че базата му не беше в бившия Съветски съюз: Бранд оставаше там прекалено кратко и контактуваше с много тесен кръг хора.

Значи това беше димна завеса. Купуваше химикали от Ингушетия, защото не искаше да оставя следа, която води до истинската му оперативна база. И бе отказал на предложението на Картоев да купи готови метамфетамини с аргумента, че иска да си ги приготви сам. А сега се канеше да произведе партида, която беше десет пъти по-голяма от обичайните му.

Тилмън си отбеляза да помисли върху това по-късно. Имаше по-неотложни въпроси, чиито отговори трябваше да намери начаса.

Докато пътуваше на запад през Европа, той за първи път си даде сметка като никога преди, че е не само преследвач, но и преследван. В Букурещ се бе спасил заради чист късмет. Докато се разхождаше из Матасари, където всички непрекъснато се оглеждаха, от реакцията на случаен минувач на улицата му се стори, че може би някой го следи. Не се обърна, но провери дали е така, като мина през оживен уличен пазар, където преследвачите му се доближиха до него, защото нямаха друг избор. Тилмън вървеше безразборно от сергия на сергия, запомняше лицата около себе си и след половин час вече бе сигурен за единия, а за другите двама имаше предположения. След като се увери, че е набелязан, остана само да избере най-подходящия момент, за да им се изплъзне. Нямаше никаква представа кои са и какво искат.

В Париж вече ги очакваше. А това е най-лошото, което може да се случи на един таен преследвач. Затова успя да им отнеме предимството и да последва един от тях до базата. Но не постигна почти нищо. Къщата им на булевард „Периферик“ беше необзаведена, на голия дървен под лежаха един до друг само три спални чувала. Очевидно тези хора бяха аскети като раннохристиянските светци, които прекарвали години в пустинята, за да укротят плътта си. Тилмън се разтревожи, когато разбра, че преследвачите му бяха способни на такова безрадостно и строго отдаване. (Освен това се притесни, че са толкова много. Нямаше представа защо такава голяма и организирана структура ще отвлича жени и деца от лондонските улици.)

Но вероятно думата „преследване“ беше малко пресилена. Може би просто искаха да видят колко далече ще стигне; дали най-накрая е поел по вярната посока, или все още се върти в кръг. Вече беше прекалено късно за това, но му се искаше да бе минал през Белгия и Холандия, да се бе постарал повече да остави фалшиви следи. Но в края на краищата начините да стигнеш до Великобритания, ако не искаш да летиш, не бяха толкова много. Дори с умерени ресурси беше възможно да се проследят всичките.

А той трябваше да отиде във Великобритания. Остана в Париж достатъчно дълго, за да се свърже с някогашни приятели и познати от частния бизнес със сигурността. Мнозина от тях все още работеха в този подземен, полулегален свят и успяха да му дадат някои много интересни и актуални информации за Майкъл Бранд. Копелето от тринайсет години не си бе показвало главата на повърхността. Но сега беше сбъркало и Тилмън трябваше да е там, където щеше да се появи. Просто нямаше друг избор.

Той се извърна от парапета и тръгна през пръските вода по пасажерската палуба към двойната врата, която водеше към вътрешното помещение за пътници. Погледна си часовника. Прекосяването на Ламанша траеше само деветдесет минути и той със задоволство отбеляза, че двайсет от тях вече бяха изтекли.

Вътре беше доста по-многолюдно, отколкото на палубата. Семейства се бяха скупчили на групи и оградили личното си пространство с чанти и раници. Повечето изглеждаха мрачни или уморени, но на стените зад тях имаше плакати със снимки на щастливи семейства, така че кармичният баланс бе възстановен. Поради липса на свободни места някои седяха на пода, облегнати на стената, други се бяха подпрели на бара в дясната половина на помещението. Единственият барман им поднасяше наливна „Стела Артоа“ от единствения работещ кран за бира. На съседния за „Гинес“ имаше табела „Не работи“. Барът постепенно преливаше в щанд за храна, пред който хората се редяха за багети и пържени картофи. Във въздуха се носеше леко тръпчив мирис на застояла бира и многократно използвана мазнина за пържене.

Тилмън не чувстваше глад и предпочиташе уискито пред бирата. Зад бара бяха наредени бутилки „Белс“, „Грантс“ и „Джони Уокър“, всичките ставаха за пиене. Но докато беше в армията, пиеше само ако търсеше забрава, и от доста време не си беше позволявал този лукс. Изкуши се за секунда-две, забави крачка, но после се отказа и продължи нататък. По-късно, когато пристигнеше в Лондон, можеше да намери бар и да си припомни пак мимолетната химическа ласка на алкохола. Но засега предпочиташе да остане трезвен и нащрек.

Търсеше място за сядане, което да отговаря на обичайните му критерии: видимост към всички изходи, стена зад гърба и нещо като прикритие наблизо, което да блокира гледката към него при нужда. Очевидно бе невъзможно да намери такова кътче в претъпканото помещение. Освен това си даваше сметка, че е малко абсурдно да удовлетвори тези критерии на подобно място, където нападението срещу него би било затруднено от моментално настъпване на паника и където нямаше път за бягство за евентуалния убиец, дори и да успееше. А пък и нищо не му даваше основание да смята, че хората, които го бяха следили в Букурещ и Париж, искат да му навредят.

Дали не се поддаваше на параноя? Не преминаваше ли обичайната му предпазливост границата с манията и психозата? Или пък реагираше на нещо, което още не си бе пробило път от подсъзнанието към логичната му мисъл? Обикновено се доверяваше на инстинктите си, но от доста време беше под напрежение. Умората се стоварваше върху него с такава тежест, че я усещаше почти физически. А с нея идваше и отвращението от съприкосновението му с хората наоколо — бъбренето им сякаш бе израз на объркването и раздвоението в собствените му сърце и душа.

Тилмън отиде в далечния край на помещението за пътници и от там влезе в доста по-малко пространство с покер автомати от едната страна на вратата и тоалетни — от другата. Бръкна в сака си за един от многото пликове с пари, които носеше, по-точно онзи, в който имаше няколко монети в евро. Първо напипа господин Снежко, еднорога, и затъкна едната предна лапа на пухкавата, безжизнена и горчиво-сладка играчка в джоба на джинсите си. Тя увисна като талисман, загубил магическата си сила, а Тилмън пъхна четирийсет-петдесет евро в едноръкия пират: дръпна ръчката и натисна бутоните безразборно. Изразходи платеното време, без да се съсредоточава в това, което прави, не спираше да наблюдава минаващите и просто мотаещите се. Те го подминаваха и се мотаеха много убедително. Нямаше нищо необичайно, никакви предупредителни сигнали. Но пък и в Букурещ нямаше. Не беше възможно да стигне до целта, ако подценява враговете.

Когато монетите му свършиха, той погледна часовника си. Пътят от Кале до Дувър отнемаше само деветдесет минути, а повече от половината вече бяха изтекли. Върна се в помещението за пътници, постоя малко на опашка, за да си купи кафе, но шумът и клаустрофобията отново го потиснаха. Избяга още преди да е отпил и две глътки от блудкавата отвара.

Не бяха му останали много места, на които да отиде. Реши да прекара последния половин час от пътуването отвън на палубата. Но умората започваше да го надвива. При липса на достатъчно кофеин можеше да се ободри, като наплиска лицето си със студена вода. Тръгна към врата с нарисуван на нея мъж, чиито ръце бяха разперени настрани като на каубой, отиващ на дуел.

Тоалетната представляваше кутийка без прозорци с писоари по цялото продължение на едната стена, мивки срещу тях и три кабинки в дъното. Подът бе залят с вода, част от която идваше от запушена с тоалетна хартия мивка точно зад вратата. Депресиращата картинка се осветяваше от една-единствена потрепваща неонова лампа.

Тилмън метна якето си върху автомата за кондоми и пусна сака в краката си. Източва дълго чешмата, докато се увери, че няма да потече студена вода. Но въпреки стайната й температура, си наплиска лицето с нея, след това натисна копчето на машината за сушене и наведе глава под струята въздух. Вратата зад гърба му се отвори и затвори с въздишка.

Изправи се и ги видя. Бяха двама и вървяха един до друг към него. Ослепително красиви мъже, спретнати и сериозни, облечени в костюми — приличаха на онези, които чукат на вратата ти, за да те питат дали си открил Исус или дали могат да разчитат на гласа ти за кандидата на Консервативната партия. Тилмън имаше време само да забележи естествения синхрон в движенията им, който сигурно бе резултат от безкрайни упражнения под ръководството на един треньор или командир. След това вдигнаха ръце и късите остриета в тях проблеснаха на различни места по траекторията, която описаха, щом отразиха светлината от неоновата лампа над тях.

Тилмън дръпна якето си от автомата за кондоми с лявата си ръка и го размаха във въздуха пред себе си. Отстъпи два-три метра назад, колкото пространството му позволяваше. Зад този подвижен щит успя да измъкне тежкия револвер от обичайното му място на колана и освободи предпазителя.

Надяваше се, че размаханото яке ще им отвлече вниманието, но двамата мъже сякаш очакваха да направи така. След като вдигна оръжието, единият се извърна и ритна във въздуха — перфектно йоко гери^[1]. Тилмън усети накъде бе насочен ударът, но мъжът се движеше толкова нечовешки бързо, че всяка съпротива беше безсмислена. Петата му се удари във вътрешната страна на китката на Тилмън, преди той да успее да се отдръпне. Ударът изби револвера и той изтрака на пода. До този миг балансът на силите беше в негова полза, но сега определено се обърна в полза на остриетата.

И двата ножа се издигнаха със свистене във въздуха, единият се насочи към сърцето на Тилмън, а другият към лицето му. Хванат натясно, той се престори, че ще отскочи надясно, като в същото време размаха якето надолу и го уви около китката на мъжа вляво. Острието в ръката на другия нападател направи дълбока и дълга прорезна рана над лакътя му, но той пренебрегна болката. Издърпа с якето единия мъж в обсега на дясната си ръка. Удари го в лицето и след като видя, че онзи не падна, го заобиколи. Другият вече се приближаваше, за да замахне отново, но полезрението му бе ограничено, което даде на Тилмън глътка въздух.

Двамата мъже реагираха и се движеха като един. Този, който беше оплетен в якето, падна на колене, а другият се наведе над него и атакува с острието. Тилмън се наклони назад, прегъвайки колене като танцьор на лимбо, и ножът профуча на сантиметри от гърдите му.

Нападателят му прескочи коленичилия и отново се хвърли върху отстъпващия Тилмън, като размахваше ножа на нивото на корема му. Тилмън инстинктивно свали ръка, за да блокира движението, което заплашваше да го изкорми. И този инстинкт замалко да го убие. Ножът проникна през защитата му без никакво усилие, сякаш ръцете му бяха неподвижни, а докато се дърпаше встрани, усети и дори чу свистенето на преминаващото покрай лицето му острие.

Другият мъж вече се бе изправил на крака зад него и нещата вървяха от зле на по-зле. Тилмън прецени ситуацията. Уменията по карате не го впечатляваха. И двамата мъже бяха по-слаби от него и дори ножовете им не им даваха кой знае какво предимство в ограниченото пространство на тоалетната. Това, което му пречеше да ги победи, беше, че са двама и се движеха отвратително бързо. При равни други условия вероятно щеше да е мъртъв до десет секунди. Единствената му надежда бе да наклони везните в своя полза. Посегна нагоре и вкара юмрук в средата на неоновата лампа.

При липсата на прозорци флуоресцентната лампа беше единственият източник на светлина в помещението. Когато стъклото се разби под незащитените му кокалчета, тоалетната потъна в непрогледен мрак.

Тилмън падна на пода и се претърколи. Заопипва за оръжието си, чието местонахождение се бе постарал да запомни. Нищо.

Стъпки и разплискана вода. Нещо се движеше вдясно от него. Той изрита, докосна го с крак и пак се претърколи. Този път пръстите му напипаха познатия студен метал на револвера. Сграбчи го и го вдигна, след това се изправи и започна да стреля в широк обхват: веднъж, два пъти, три пъти, обиколи четвърт от помещението.

Рискът беше пресметнат. Стрелбата на сляпо показваше къде се намира. В абсолютната тъмнина нямаше нищо по-лесно от това някой от тях да хвърли смъртоносно острия нож към светлината от дулото. Но револверът му бе зареден с патрони „Касул“, калибър 454, които надвишаваха по мощ дори куршумите на „Магнум“. Дори нападателите му да носеха защитни жилетки под елегантните си костюми, това нямаше да ги спаси. Само едно точно попадение щеше да ги извади за дълго от строя.

Тилмън вдигна револвера на височината на главата си и започна да се движи в осморка. Отстъпи към вратата. Неговата почти фотографска памет му помогна отново и само след три стъпки той почувства дръжката на вратата да се опира в кръста му.

Усети ново движение, този път вляво. Стреля в тази посока. В револвера му остана само един патрон. След това ритна вратата зад себе си. В помещението нахлуха светлина и шумът от покер автоматите. И двамата мъже бяха настъпвали към Тилмън в тъмното. Единият си държеше ръката, там където куршумът го беше облизал. Другият се хвърли върху Тилмън и замахна с ножа към него.

Без тази непредвидена светлина острието щеше да се забие право в гърлото му. Но тъй като бе предупреден в последния момент, веднага се задействаха уменията му по Крав Мага^[2], които бе усвоил като наемник от едно хитро старо копеле на име Винсънт Лес. Когато двамата полетяха навън в коридора, той използва дясната си ръка, която още стискаше оръжието, за да отклони удара настрани, след това хвана китката на мъжа със свободната си длан и я изви така, че той изпусна ножа. Вкара отново ръката с пистолета в обсега между двете тела и удари нападателя с приклада в лицето. Отдръпна се от него, когато той падна. Успя да запази равновесие, обърна се и побягна. Единият му враг бе повален, другият беше ранен, но му бе останал само един патрон и независимо дали щеше да победи или загуби, не можеше да си позволи да стане обект на официално разследване.

Тилмън не мина през общото помещение за пътници. Те сигурно бяха чули изстрелите и паниката беше направила тълпата непроходима. Намали скоростта и тръгна с бърза крачка — ако бе продължил да тича, щеше да привлече повече внимание. Зави покрай първия изпречил му се ъгъл в коридора и веднага се смеси с друга тълпа, която се бе насъбрала около безмитния магазин. Очевидно изстрелите се бяха чули и дотук, но хората все още не бяха разбрали от коя посока са дошли и се чудеха накъде да побегнат. Тилмън си проправи път през развълнуваното множество възможно най-бързо. Точно в момента най-голямата опасност за тях идваше от неговата близост.

Намери едно стълбище, качи се по него и се озова на горната палуба. Тя беше пуста, когато той пристигна, но скоро от друга врата в далечния ъгъл се появи жена. Тя се спря, когато го видя, и се взря в него объркана и разтревожена.

— Влизайте вътре! — извика й той.

Отиде до парапета и погледна през него. Все още не бяха изминали и половината път през протока, но плавателният съд вече не беше надежден и той нямаше друг избор. Ако останеше на него, щяха да го разпитват и да го арестуват, най-малкото за незаконно притежаваното оръжие.

Повечето от документите му бяха в якето, което бе зарязал в тоалетната. Това също вещаеше неприятности, тъй като сега пътуваше под истинското си име. Но тази беда можеше да се отложи във времето. Свали си обувките и ги изрита далеч от себе си.

Внезапната болка отстрани го свари напълно неподготвен: тъп удар, последван от неочакван взрив на чиста агония. Обърна се и видя, че жената се приближава към него, вади втори нож от ножница на кръста си и се прицелва. Първият стърчеше от бедрото му, където се бе забил чак до дръжката.

Жената беше рядко красива и много приличаше на мъжете, с които се беше бил в тоалетната: бледа кожа, тъмни очи и тъмна коса, на лицето й бе изписана тържественост като на дете в класната стая, накарано да се изправи и да рецитира.

Нищо не можеше да направи, за да я спре да не хвърли следващия нож. Ръката й вече бе отметната назад и когато вдигна пистолета, той знаеше, че в оставащите секунди няма време да се прицели и да стреля. Въпреки това насочи оръжието към ръката й и натисна спусъка точно когато тя замахна. Ножът се движеше толкова бързо, че не се виждаше във въздуха, освен в краткия миг, когато в него се отрази светлина от сигналната колонка и го огря в нелепи златни отблясъци.

Чу се остър звук, когато куршумът се удари в острието и го запрати със свистене в друга траектория над главата му. Беше по-скоро късмет, отколкото добра преценка, и Тилмън осъзна, че не може да го повтори в следващите един милион години, дори пистолетът му да не беше вече празен.

Той скочи през парапета. Трети нож прелетя много близо над рамото му и го придружи в дивия му скок. Главната палуба стърчеше четири метра извън горната. Ножът я прескочи с лекота, а Тилмън замалко не се удари в нея.

Студената вода го обгърна и той продължи да пада през още по-гъсти, студени и враждебни дълбини. На три метра под повърхността се спря и започна да се издига.

С огромни усилия, защото кракът му бе започнал да се схваща, той се преметна във водата и заплува надолу. Нямаше никакви ориентири в черната като мастило вода, затова не можеше да е сигурен къде се намира по отношение на ферибота. Най-добрият начин да се отдалечи от него бе под вода.

Когато дъхът му свърши, той спря да плува и се издигна. С празни и агонизиращи за въздух дробове зърна нещо да пада от него към дълбините, в които не можеше да се гмурне: нещо чисто бяло, в което се отразиха слабите отблясъци от лампата на кърмата на ферибота и което приплясна като крило на птица. Беше господин Снежко.

Тилмън изскочи на повърхността много зад ферибота. Не видя хора по палубата, които да го сочат с пръст. Нощта щеше да го скрие и нападателите му едва ли щяха да докладват на властите, че е скочил. Вероятно нямаше да има издирване. Леденостудената вода щеше да спре кървенето от раните му и той със сигурност нямаше да пропусне южния бряг на Англия, като се имаше предвид колко беше голям.

Освен това най-накрая бе получил отговор на въпроса си. Хората, които го следяха, наистина искаха да го убият. Вероятно това означаваше, че Майкъл Бранд се бои от него. Или поне така се надяваше.

Но нямаше надежда, че ще намери господин Снежко в черната смразяваща дълбина. Нуждаеше се от всяка капчица сила, ако искаше да оживее и да стигне до сушата.

— Съжалявам — прошепна Тилмън, докато вълните го люлееха и заливаха. Не на играчката, а на дъщеря си, която бе загубил преди толкова много години. Почувства се, все едно предава Грейс. И че е загубил връзка с нея. Не можеше да си го позволи.

Оцеляване. Сега само това имаше значение. Използва следата, оставена от ферибота, за да се ориентира на север, но брегът беше на петнайсет километра от него.