Адам Блейк
Измамата Мъртво море (16)

15.

Беше десет часа, когато Кенеди стигна до апартамента си в евтината част на Пимлико точно навреме, за да чуе как Изи говори мръсотии пред баща й за четвърти пореден път. Това означаваше, че се налага да се извини на Изи, въпреки че й е бясна. А този коктейл от емоции обикновено я правеше саркастична. Изи живееше в апартамента отгоре и можеше да комбинира основната си работа с грижите за бащата на Кенеди и за децата на съседите отдолу. А основната й работа бе оператор на секстелефон и смяната й започваше в девет вечерта. Ако Кенеди закъснееше, Изи просто си вадеше телефона и започваше да засича време. А Питър трябваше да слуша всичките сто и няколко варианта на „Бейби, искаш ли да ми го вкараш?“.

На Изи й пукаше далеч по-малко, отколкото на Кенеди. Нямаше никакви задръжки да си играе представлението пред един старец. Дори твърдеше, че това я поддържало във форма, защото се опитвала да изтръгне някаква реакция от него. Знаеше, че шефът й понякога прослушва разговорите, за да е сигурен, че момичетата му дават всичко от себе си, докато клиентите се пипат. Не искаше да я хокат за качеството на работата й и дори най-малкото раздвижване в дзенбудисткото спокойствие на Питър за нея беше признание, че се справя добре.

На Кенеди това й се струваше притеснително по много причини и се чувстваше още по-объркана, защото намираше Изи за умопомрачително привлекателна. Беше дребничка брюнетка с тънка талия и заоблено дупе, почти напълно олицетворяваше идеала на Кенеди за красота. Но тъй като й бе много удобно тя да се грижи за баща й, а и беше почти десет години по-млада от нея, не можеше да си позволи да я сваля. Затова всеки път, когато я чуеше да прави телефонен секс със самотни мастурбатори, се чувстваше едновременно възбудена и разстроена.

Но нямаше друг избор. Преди баща й се нуждаеше от грижи от време на време, а сега тази необходимост възникваше все по-често. Кенеди се извини надълго и нашироко на съседката си. Изи махна с ръка, без да сваля телефона от ухото си, макар да бе приключила разговора с клиента.

— Той вече се нахрани — каза тя и прибра малката пачка банкноти, която Кенеди й подаде. — Спагети болонезе, готвих за малките чудовища долу. Но не му дадох спагети, защото не може да се справи с тях. Само сос с месо. Провери дали не иска препечена филийка да си дояде.

Кенеди я изпрати до вратата и изслуша с половин ухо доклада й: какво е ял и пил Питър през деня, какво е било настроението му, колко пъти се е изпуснал в гащите. Изи вярваше, че предаването на точна информация е част от споразумението им, затова Кенеди винаги я изслушваше или поне стоеше пред нея, докато тя си казваше рецитацията.

Накрая Изи си тръгна и Кенеди отиде сама да провери как е Питър. Лампата бе угасена, но телевизорът работеше — излъчваха документален филм за последната масова истерия около имунизациите. Той стоеше пред приемника и общо взето гледаше, макар от време на време погледът му да блуждаеше по стените и пода. Бе облечен в риза и панталони, защото Изи изпитваше ужас от старци по пижами. Тя му избираше дрехите и му помагаше да се облече. Бялата му коса стърчеше във всички посоки, по изсеченото му лице се отразяваха непрекъснато сменящите се образи от екрана като бърз каданс на пълзящи по планина сенки на облаци.

— Здравей, татко — каза Кенеди.

Питър погледна към нея и кимна.

— Добре дошла у дома — отвърна разсеяно. Рядко я наричаше по име, а когато го правеше, шансовете му да познае как се казва бяха едно към четири. Викаше й Хедър точно толкова често, колкото и Джанет (майка й), Криси (сестра й) или Джанин (племенницата й). От време на време я наричаше Стийв (по-големият й брат), макар никой от семейството да не го беше виждал, откакто навърши осемнайсет и напусна дома.

Кенеди светна лампата и Питър премигна няколко пъти заслепен.

— Искаш ли препечена филийка, татко? — попита го тя. — Или чай? Може би бисквита?

— Ще почакам до вечеря — каза Питър и върна вниманието си върху телевизора.

Тя въпреки това му препече ръжена филийка. Нямаше да си спомни, че е отказал, и въглехидратите щяха да му се отразят добре, щом е вечерял само сос за спагети. Сложи филийката на поднос пред него заедно с чаша разтворимо кафе. После се прибра в стаята си, където имаше телевизор, стереоуредба и бюро. Останалата част от жилището й приличаше на бабешки апартамент, само тази стая беше нейна територия. По-малка беше от онези, в които бе живяла като студентка, но в нея имаше всичко, от което се нуждаеше, а това на този етап от живота й звучеше повече като присъда, отколкото като нещо, с което да се похвали.

Почувства се зле, че е оставила Питър сам, след като се бе прибрала толкова късно. Знаеше, че е нелепо. Представи си как сестра й чете лекция до ухото й: „След всичко, което това копеле ни причини…“. Нямаше как да се защити, тя беше права. Питър беше ужасен съпруг и баща. В сегашното си състояние бе несравнимо по-поносим. Тялото му беше просто вместилище на един мъглив мозък. Неговите жестокости и провали я бяха формирали, но същото бяха направили и личният му пример и очакванията му. В края на краищата, нищо от това нямаше значение. Всичко се свеждаше до това дали можеш да го отминеш с лека ръка, а очевидно тя не можеше.

Затова си взе кафето и се върна във всекидневната, за да изгледа филма заедно с баща си. Когато той свърши и започнаха рекламите, Кенеди загаси телевизора.

— Е, как мина денят ти? — попита тя.

— Много добре — отвърна той. — Много добре.

Винаги даваше един и същ отговор.

Кенеди му разказа за убийството, което разследваше, с толкова подробности, колкото бе разумно. Питър слушаше притихнал, кимаше или възкликваше, но когато тя млъкна, не коментира и не попита нищо. Просто се взираше в нея и чакаше да види дали има да му каже още нещо. Тази реакция не беше очаквала. От време на време чувстваше нужда да се държи с него като с човешко същество, макар никой друг да не можеше вече да се отнася така с него. Отиде до стереоуредбата и пусна музика: легендарни цигански певци с техните „Звуци от отминали епохи“. Майката на Кенеди — Джанет, чиито твърдения, че има циганска кръв, Питър винаги бе обявявал за пълни глупости, през последната година от живота си слушаше само „Фанфаре Чокарлия“^[1], нищо друго. Питър й се присмиваше за това, докато беше жива, както се присмиваше на почти всичко, което правеше тя, и над мотивите й, но когато почина, плака за втори път през живота си, доколкото на Кенеди й бе известно. И после сам започна да си пуска често този албум късно вечер или в първите утринни часове. Слушаше го мълчаливо, като хипнотизиран. След това започна да си купува промишлени количества записи с балканска циганска музика. Кенеди нямаше представа дали му харесват. Подозираше, че понякога, когато преминат през него в подходящ момент и под подходящ ъгъл, тези албуми възстановяват в съзнанието на Питър образа на мъртвата му съпруга. Музиката бе способна поне временно да го променя, докато я слушаше и малко след като спре.

Тази вечер като че ли се получи същият ефект. Очите на Питър придобиха по-ясен фокус, когато пронизителната цигулка и натрапчивият акордеон се сборичкаха кой да овладее мелодията. Тя му пусна само три песни, защото яснотата на ума беше нож с две остриета: ако си спомнеше, че Джанет е мъртва, настроението му щеше да стане по-мрачно и непредвидимо и вероятно нямаше да спи цяла нощ.

— Изглеждаш уморена, Хедър — каза Питър на Кенеди, докато последните ноти на сибрата^[2] все още висяха във въздуха. — Работиш прекалено много. Трябва да проявиш малко егоизъм. Да се грижиш повече за себе си.

— Като теб — отвърна му тя. Нямаше как да не бъде саркастична. Когато той ставаше себе си, тя изпитваше повече болка, отколкото доволство. Тогава започваше да й липсва, но също така го намразваше, след като виждаше личността му частично възстановена. Вече нямаше извинение за прегрешенията си и отново можеше да бъде презиран.

— Работех заради теб — промърмори Питър. — Заради теб и децата. А ти за какво работиш?

Добър въпрос, макар формулировката му да показваше, че пак я обърка с майка й. Отговори му с клише:

— За благото на обществото.

Питър изсумтя.

— Да, да. Благото на обществото ще ти се отблагодари като на всички, миличка. Както го направи и с мен.

Потупа гърдите си, когато произнесе „мен“. Някога този жест беше характерен за него, сякаш думите „аз“ и „мен“ се нуждаеха от допълнителен акцент, когато ставаше въпрос за Питър Кенеди.

— Всеки прави това, в което го бива — каза тя.

Този отговор беше по-добър и Питър го прие със смях и кимване. Очите му отново се промениха, светлината в тях угасна, докато мозъкът му напускаше малкия остров на ясното съзнание и се връщаше в морето от объркване и хаотични шумове, в което обикновено плуваше.

Кенеди автоматично вдигна ръка и му помаха за сбогом.

— Гледай си работата, татко — каза тя нежно. И премигна бързо и отсечено пет-шест пъти, твърдо решена да не позволи на сълзата да се търколи.

 

 

По-късно от стаята си Кенеди пак опита да се свърже с Емил Гасан. Този път извади късмет: някой вдигна домашния му телефон. Имаше писклив, хленчещ глас и говореше напълно правилно, без акцент, а не като шотландец.

— Емил Гасан — каза той.

— Доктор Гасан, казвам се Кенеди и съм детектив от Лондонската полиция.

— Полиция? — Гасан звучеше едновременно разтревожен и леко възмутен. — Не разбирам.

— Разследвам смъртта на ваш бивш колега, професор Стюарт Барлоу.

— Продължавам да не разбирам.

— Възможно е да има нещо подозрително около смъртта му. Особено в светлината на нещастните случаи с други учени, с които професор Барлоу е поддържал връзка.

— Мили боже! Да не би да намеквате, че този Барлоу е бил убит? Мислех, че е паднал по стълбите!

— На този етап нищо не намеквам, доктор Гасан. Просто събирам информация. Чудех се дали няма да ми отделите малко време да поговорим за преводаческия проект на професор Барлоу.

— Проектът на Барлоу? Господи, да не би да имате предвид Скоросмъртницата?

— Да. Скоросмъртницата.

— Е, едва ли бих удостоил това магарешко упорство с определението „проект“, детектив…

И зачака да му подскаже името си.

— Кенеди.

— А като стана въпрос, колебая се дали бих могъл да нарека и Стюарт Барлоу колега. През последните две десетилетия не е написал почти нищо. Знаехте ли това? Изказва гръмки хипотези в онзи негов форум на… как се наричаха? „Знаещите“. Но няколко имейла не са сериозна научна работа. А що се отнася до идеята му, че може да се открие нещо ново в Скоросмъртницата на този етап… И по-светли умове от Барлоу са удряли на камък с тази книга.

И се изсмя кисело и надменно.

— Значи когато се е обърнал към вас — започна Кенеди — и ви е попитал дали искате да станете част от екипа му…

— Отказах. Категорично. Нямам време за губене.

Кенеди реши да рискува. Целият случай се крепеше на факти, с които тя не се чувстваше никак удобно, а и арогантността на този човек трябваше да се основава на някакви истински познания.

— Имате ли време да ми обясните какво точно е Скоросмъртницата, доктор Гасан? Чух най-различни версии, но все още не ми е ясно.

— Ами прочетете книгата ми. „Палеографски текстове: Смисъл и скрито значение“. Издадена от университетското издателство на Лийдс, 2004 година. Има я в „Амазон“. Мога да ви пратя ISBN номера, ако искате.

— Не съм специалист, доктор Гасан. Вероятно ще се объркам в научната материя. А пък и след като мога да говоря директно с вас, така да се каже…

От другия край на линията настъпи напрегнато мълчание.

— Какво искате да знаете? — попита най-накрая Гасан. — Нямам време да ви провеждам пълен курс по палеография, детектив Кенеди. Не и така, от първо ниво. А дори и за въведение в материята очаквам да ми бъде заплатено.

— Ще ми се да можех да си го позволя — каза саркастично Кенеди. — Но наистина не ми трябват много специални познания. Просто искам да знам какво според вас се е опитвал да направи професор Барлоу и защо това би имало значение за него и някой друг негов колега. Очевидно смятате, че е допускал елементарни грешки. Иска ми се да знам нещо за контекста, за да разбера къде е бъркал, защото в момента действам на тъмно.

Отново колебание. Дали не бе прекалила с ласкателствата? Гасан вероятно не беше глупак, както и да звучеше.

Глупак или не, захапа стръвта.

— За да ви обясня Скоросмъртницата, трябва да ви разкажа някои основни неща за изучаването на Библията.

— Щом така смятате.

— Но ще е съкратен курс. Защото наистина си имам и друга работа.

— Съкратен курс да бъде. Имате ли нещо против да ви запиша? Искам и колегите ми да могат да се възползват от знанията ви.

— Стига да споменете авторството ми — каза предпазливо Гасан.

— Без съмнение!

— Много добре, детектив. Какво знаете за Библията?