Адам Блейк
Измамата Мъртво море (35)

34.

Макар да беше единствената жена тук и цял живот да я бяха учили, че жените трябва да се съобразяват с мъжете, Мариам бе водач на групата. А това не беше нещо, което се решаваше от външни хора. То бе отговор на просто уравнение, в което имаше три неизвестни — личностните качества на тримата Предвестници: нейните, на Озия и Цефас. Никой, който ги познаваше, не би се усъмнил кой е правилният отговор.

Затова когато Куутма се обади, Озия вдигна телефона, подаде го безмълвно на Мариам и тя проведе разговора.

— Тръгваш след Тилмън — каза Куутма. — Мисля, че сте на прав път. Намерихте ли го?

Мариам се стараеше изражението й да остане неутрално и спокойно, защото Озия и Цефас я наблюдаваха, но усети как през нея премина горчиво-сладка вълна от емоции. Гордееше се с информацията, която беше събрала, но се чувстваше нещастна до отчаяние от развоя на операцията.

— Проучихме телефонен номер, записан в апарата на Тилмън — каза тя. — Този, от който получихме обаждане на ферибота. Оказа се, че е регистриран на човек, който ни е известен — Бенард Вермюленс. Говорих с групата на Давид в Омдурман и го помолих временно да подслушва телефоните, регистрирани на името на Вермюленс. Оттам установихме, че Вермюленс се е обаждал само на един английски номер през последните десет дни. Много лесно беше след това да го открием с джипиес.

— Справили сте се много добре — каза Куутма. — Но все още не сте го хванали, нали?

Устните на Мариам потрепнаха. Това беше единственият външен израз на чувствата й, но се оказа достатъчен Озия и Цефас да се спогледат с тъжна загриженост. Озия направи малко непохватно знака с примката.

— Опитахме — призна Мариам. — Два пъти предната вечер. Първия път той видя засадата и избяга.

— А втория път?

— Сигналът от телефона се движеше много бързо, след това спря на едно място. Установихме местонахождението му и влязохме. Беше водопроводна шахта в Западен Лондон. Тилмън беше хвърлил телефона в отводнителна шахта. Сигурно се е усетил, че точно чрез него го следим.

Приключи с изповедта и зачака наказанието, тръпнеше да чуе строгия загрижен глас на Танану, който да й каже, че е разочарован от представянето й и отзовава цялата група в Гинат Дания.

— Тилмън е трудна мишена — каза обаче Куутма. — Вие не сте единствените, които е успял да обърка. Засега го оставете. Трябвате ми за друга задача, а тя в момента е по-неотложна.

Мариам замалко да въздъхне с облекчение, когато изпусна дъха, който не осъзнаваше, че бе задържала.

— Знаеш — продължи Куутма, — че търсим хартиени или дигитални записи от онази история със Скоросмъртницата. Получих нова информация, която ме кара да вярвам, че те са пазени на изолирано място, а не в интернет пространството. Ще ти дам адреса. Отидете там и унищожете всеки носител на данни, който намерите.

След като избегна наказанието на Куутма, Мариам нямаше търпение да спечели отново одобрението му.

— Танану — каза тя, — това може да означава, че ще се наложи да унищожим всичко.

— Точно така, дъще. Радвам се, че бързо схвана.

— Но за да сме сигурни, че ще унищожим всичко, трябва внимателно да прегледаме мястото преди това. Може да има надписи по стените, които няма да бъдат заличени от пожар или взрив. Може да има запечатано подземие и тъй нататък.

— След като повдигна въпроса, Мариам, вече съм наясно, че разбираш колко сложна и тежка е задачата. Да, трябва да предвидиш всички тези неща и да се погрижиш да не останат никакви следи. Само така ще сме в безопасност.

Мариам бе обзета от трескаво желание да благодари на Куутма, че дава на нея и групата й възможност да се докажат. На ферибота се бяха провалили драматично, макар да изглеждаше, че държат врага Тилмън под пълен контрол в затворено пространство без изходи. Провалиха се отново и в Лондон. Беше прекрасно, че бе получила възможност — и то толкова скоро! — да измие петното от себе си и хората си. Но тя също така знаеше, че Танану не очаква и не одобрява благодарностите, всичко между тях беше ясно, те разбираха значението на този дар. Затова не каза нищо.

Куутма й продиктува адреса и тя си го записа. Озия и Цефас го прочетоха мълчаливо през рамото й и се спогледаха. Нямаше съмнение какво означава това.

— Записах го — каза строго Мариам. — Има ли други заповеди?

— Да.

Куутма спря да говори, сякаш очакваше тя да го попита нещо. Мариам отново избра мълчанието пред ненужното говорене.

— Онази жена детектив, Кенеди, ще е там заедно с колега мъж. Трябва да убиете и двамата, в идеалния случай по начин, който да не предполага по-нататъшно разследване. Ако можете да го направите да изглежда, че са загинали при нещастен случай, ще е най-добре. Ако има следи от насилие, трябва да прилича на случайност, без следи. Вече прекалено много се изложихме на риск от разкриване, Мариам. И след като Тилмън е още жив…

Не довърши изречението. Мариам затвори очи и произнесе без глас клетва, като устните й ясно произнесоха числото трийсет. Озия, който можеше да чете по устните, потисна въздишката си, шокиран от светотатството.

— Разбирам проблема, Танану. Може би ще успеем да го нагласим така, все едно мъжът е насилил и убил жената, а след това се е самоубил от срам.

— Това е една от възможностите, Мариам. Прекалено сложна, но не и недопустима. Но помни, че са ви опростени точно определени грехове. Постъпете, както смятате за добре, и след това елате при мен. Искам да чуя доклада ви лично.

— Така да бъде, Танану. Там, където минем, нищо не остава.

— Сигурен съм. Доскоро.

След това връзката прекъсна и Мариам подаде телефона обратно на Озия. Двамата мъже се взираха в нея, от вълнение и очакване се бяха изпънали като струни, като войници, отдаващи чест. Мариам усети прилив на любов към тях, изпълни се с такава чиста радост, че замалко да се засмее.

— Действаме — каза тя просто. — Братовчеди, действаме отново. Още тази вечер!

— Това е прекрасно! — възкликна Цефас.

— Да! Така е!

Мариам отиде до хладилника, или по-точно до минибара на хотелската стая, която бяха запазили на име, различно от Бранд (единствено Куутма си позволяваше това, но не и екипите му), и извади три спринцовки и три ампули. Подаде им ги, като се опита да запази тържественото си изражение, макар да се чувстваше така, сякаш раздава подаръци, играчки за парти, смешни шапки и балони на връвчици.

Ритуалът изискваше тишина, затова те напълниха спринцовките и се инжектираха, без да си разменят и дума. Само трескавите погледи, които двамата мъже хвърлиха към Мариам, подсказваха, че и те споделят вълнението й.

Веществото й подейства бавно, както обикновено. В нея се надигна мехурче, което започна да нараства, докато не я изпълни изцяло и полепна по цялата вътрешна страна на кожата й.

— Бракха у келала — прошепна Цефас на иврит и потръпна, когато наркотикът подпали нервната му система. Означаваше „благословия и проклятие“. По-познатото име на веществото, келалит, отекна във втората част на фразата.

Но когато Мариам и хората й се втурнеха във фермата „Гълъбарника“, за да въздадат последна милост на детектив Хедър Кенеди, благословията щеше да движи ръцете им и да наднича през очите им.

 

 

Пътуването мина бързо и безпроблемно. Нямаха джипиес, но Озия майсторски разчиташе картата и ги водеше непогрешимо.

Веднага разпознаха фермата по набиващата се на очи табела, обърната към шосето. Мариам мина с колата покрай къщата и пое по алея, която ги отведе в гората на около километър по-далеч. Изведнъж алеята се изви към задната част на имота така, че докато намерят скрито място, на което да паркират, вече се бяха върнали там, откъдето бяха тръгнали.

— Какво да вземем? — попита Озия Мариам.

— Само ножове и пистолети — реши тя. — Ще го направим сръчно и бързо. Ако ни потрябва нещо друго, един от вас ще се върне да го вземе.

Лесно намериха фермата, а от задната част имотът беше почти напълно достъпен. На дървени стълбове бе опъната бодлива тел. Оградата беше символична и достатъчно ниска, за да я прескочат.

Отначало се приближаваха предпазливо, но когато стигнаха на около сто метра от къщата, свръхизостреното им зрение долови дори в падащия мрак, че прозорците са заковани с дъски. Ако мишените им вече бяха в сградата, нямаше как да забележат настъпващите Предвестници. А ако още не бяха пристигнали, толкова по-добре.

Въпреки това Мариам внимаваше много. Не се движеше право напред, а под ъгъл, а двамата мъже я следваха, без да задават въпроси. Колкото повече се приближаваха към къщата, толкова по-широко се откриваше гледка към задната й част.

Забелязаха колата отдалече. Значи Кенеди и партньорът й вече бяха пристигнали и се намираха в сградата. Използвайки езика на жестовете, в който обучаваха всички Предвестници, Мариам нареди на Озия и Цефас да се разделят и да тръгнат към къщата под различни ъгли. Тихо и ефикасно провериха прилежащите постройки. Най-вероятно полицаите бяха в главната сграда, но беше добре да не приемат нищо за даденост. Мариам лично огледа колата и откри, че е празна и заключена. Чак след като преровиха всеки сантиметър наоколо, тя даде знак на двамата мъже да се съберат около нея.

Къщата имаше две врати, но бързият оглед показа, че страничната е закована за рамката и ще е трудно да я отворят бързо. Мариам постави Цефас на място, от което се виждаха и двата входа, и го инструктира да стреля, ако някой се появи. След това двамата с Озия тръгнаха към предната врата.

Намериха я открехната. Треските около бравата говореха, че детективите я биха отворили с отвертка или лост. Мариам даде знак на Озия да върви след нея и да бяга, ако се наложи, след като влязат. След това бутна леко вратата и я открехна с още два сантиметра, колкото да може да се промуши през цепнатината. Изкорубената изсъхнала дървения изскърца, но звукът беше тих и нямаше да се разнесе надалеч.

Лабиринтът от книжа им дойде като шок. Бяха израснали в среда с малко книги и картини, така че нямаше с какво от досегашния си живот да сравнят тези по-високи от тях купчини бели листа с неразбираеми символи по тях. Сториха им се дори леко неприлични. На Мариам й се прииска да вдигне ръка и да покрие очите на Озия, макар той да беше по-възрастен от нея. Винаги й се бе струвало, че е човек, който има нужда да бъде предпазван от грозния свят край тях.

С изключение на планините от хартия, интериорът на къщата беше съвсем обикновен. Бързо се увериха, че на първия етаж няма никого, и също толкова бързо разбраха, че горе някой се движи и вдига непредпазливо шум.

Мариам се сети още нещо, когато приближиха стълбището. Досега движенията им бяха напълно безшумни, но тя видя, че дъските на стълбите също са изкорубени и щяха да скърцат под стъпките й, както и да разпределеше тежестта си. Развърза си обувките, събу ги и направи знак към Озия: ръка нагоре, ръка напред, кимване към стълбите.

Той веднага я разбра. Допря пръстите на краката си до основата на първото стъпало и внимателно се наведе напред. Протегна ръце, постави едната си длан в ъгъла между стълбището и стената, а другата — в ъгъла между стълбището и парапета. Когато се нагласи достатъчно стабилно, кимна на Мариам. Тя стъпи на гърба му, постави първо едното, а после и другото си стъпало на раменете му и оттам леко пристъпи на първата площадка. Дъските под нея се огънаха с тихо скърцане, но тя вече бе изкачила половината стълби и можеше да вземе останалите на две крачки, ако се наложи.

Направи знак на Озия да остане на мястото си и надникна предпазливо иззад завоя на стълбището. Не видя никого, но беше ясно, че шумът идва от стаята директно срещу нея. Бяха звуци от целенасочени движения. Някой се разхождаше из стаята и може би местеше обемисти предмети.

Използва тези звуци като прикритие, движеше се само когато чуваше движение вътре в стаята, за да замаскира шума, който сама вдигаше. С няколко добре премерени стъпки се озова до вратата. Освен това достигна до някои изводи за случващото се над нея. Стъпките бяха тежки и решителни. Нямаше разговори. Вътре имаше един човек, вероятно мъж и беше сам.

Тогава къде беше жената? Трябваше да реши този проблем, и то веднага: дали да убие единия и тогава да тръгне да търси другия, като рискува да се издаде с шума от борбата, или да изчака и да се справи и с двамата едновременно.

Цели се в мишената пред теб — това правило й бе набивано многократно в главата от Танану и другите й учители. Беше уверена, че може да убие или обезвреди мъжа, без да му даде възможност да бие тревога.

Взе решение и влезе в стаята. Продължаваше да пристъпва възможно най-тихо, но знаеше, че от такова близко разстояние дори раздвижването на въздуха или шумът на дрехите й могат да я издадат, затова сега най-важна бе скоростта.

Мъжът беше едър и широкоплещест, може би два пъти по-тежък от нея. Бе застанал на колене в далечния край на стаята до разклонител, в който пъхаше или се опитваше да пъхне множество щепсели.

С периферното си зрение видя приближаващата се към него Мариам. Понечи да се изправи, когато тя стигна до него, на устата му бе застинала първата сричка на поздрав или предизвикателство. Мариам го изрита в гърлото. Не си беше обула обувките, но изви стъпалото си и атакува с вътрешната му страна, а цялата тежест на тялото й се стовари след протегнатия й крак. Инерцията се предаде от бедрото към коляното и глезена и се съсредоточи в незащитената плът над гръкляна му.

Това, което излезе от мъжа, не беше звук, а приглушена вибрация. Смачканите му гласни струни мръднаха веднъж изпод стъпалото й. След това тя свали този крак на земята, вдигна другия, направи половин пирует и яхна мъжа. Беше лесно, след като секна порива му да се изправи и го бутна отново на колене. Ръцете му държаха гърлото и не правеха никакви опити за защита или контраатака. Мариам стисна главата му между мускулестите си бедра и обви ръце около слепоочията му. От това положение можеше само с едно леко завъртане да му счупи врата, освен ако той не го очакваше и не се стегнеше. Мариам усука съвсем малко, но достатъчно силно шията му, като така затвори притока на въздух, без да чупи шийните му прешлени. Вече бе решила, че ще се наложи да изгорят къщата, затова всяко увреждане на меките тъкани, което му причинеше, щеше да бъде замаскирано от по-големите поражения от пожара.

Мъжът осъзна, че умира, но малко закъсня с прозрението и то не му помогна да реагира. Единственият начин да достигне ръцете й беше да се пресегне зад главата си. Но нямаше сили заради неудобното изкривяване, а пък нейната мощ бе удвоена от келалита. Мъжът под нея се гънеше и напрягаше, но тя се бе настанила правилно и той не можеше да наруши равновесието й и да се освободи от хватката й. Краката му се удряха в голите дъски, отначало силно, но след това ритъмът им затихна заедно със съпротивата му.

Когато бе достатъчно изтощен и тя можеше да си позволи да измести леко центъра на тежестта си, Мариам се наведе напред и прошепна в ухото му:

— Всичко е наред. Всичко е наред. Почти свърши.

Английският й не беше добър, но тя произнасяше думите бавно и внимателно и беше сигурна, че той я разбра. Малък, но важен жест от нейна страна. Обличаме жестокостта си в ритуали, за да държим под контрол животинската си същност. Мариам беше най-внимателна и човечна, когато убиваше.

Последното съзнателно движение на мъжа бе да обвие и двете си ръце около единия й глезен. Добра идея, но прекалено закъсняла. Нямаше достатъчно сили, за да я издърпа за крака и да я извади от равновесие. Хватката беше неефективна, а дръпването немощно и кратко.

Мариам остана в същото положение цяла минута след като мъжът спря да се движи, после разтвори крака и го остави да падне. Коленичи до него и опипа шията му за пулс. Нямаше. Лицето му бе почервеняло от усилието и се взираше в нея с изцъклени и пълни с упрек очи. Тя реши да не му обръща внимание. Духът живееше кратко и не беше злопаметен, а плътта беше нищо.

Претърси набързо останалата част от горния етаж, но не откри и следа от онази жена Кенеди. А и вече не очакваше да я намери. Ако наоколо имаше някого, блъскането и тропането на агонизиращия мъж нямаше как да му убегне.

Върна се на долния етаж, като вече не се тревожеше толкова от скърцащите дъски. Озия все още я чакаше в подножието на стълбите.

— Един мъж — каза тя, докато си обуваше и завързваше обувките. — Сам. Да претърсим отново.

Двамата прегледаха всеки сантиметър от къщата, надникнаха навсякъде, където би могъл да се скрие човек. Накрая Мариам се убеди, че жената не беше в сградата. Ако изобщо не е идвала — добре. Но ако е била тук и си е тръгнала, тогава имаха съвсем кратко време, в което да унищожат архивите — другата част от задачата им, и то точно тази, която Танану бе споменал най-напред.

Мариам прати Озия и Цефас до колата, за да вземат някои принадлежности, сред които и подпалваческите средства — неоткриваеми химически катализатори и пластмасова тръбичка, с която щеше да вкара дим в дробовете на мъртвия мъж. Повечето съдебни лекари щяха да заключат, че е умрял в пожара, и нямаше да се задълбочават с по-нататъшни изследвания.

Докато двамата мъже ги нямаше, тя се върна в стаята с компютъра. Инструкциите бяха да унищожи всичко вътре, но Мариам знаеше, че понякога е възможно да се разчете информация от компютърен диск дори когато е значително повреден. Заедно с материалите за подпалване Озия и Цефас щяха да донесат и машината за чистене, преносим генератор в кутия колкото дипломатическо куфарче, който създаваше изключително силно електромагнитно поле. Десетсекундно излагане на пълната му мощност щеше да повреди всички файлове в компютъра, така че дори нещо да оцелееше в пожара, нямаше да бъде използваемо. Щеше да е по-просто да вземат компютъра, но с него се излагаха на риск, защото можеха да ги спрат и претърсят. Така беше най-добре.

Почуди се обаче какви ли тайни са разкрити в тази къща и защо тя и братовчедите й бяха натоварени със задачата да ги изтрият от лицето на земята. Отиде до бюрото и взе най-горния лист хартия. Докато го четеше, в нея забушуваха смесени чувства. Думите, най-неочаквано за нея, се оказаха познати, толкова познати, че можеше да ги каже наизуст. Но се почувства объркана, че ги вижда тук, все едно бе отворила врата в чужда къща и беше открила зад нея собствената си спалня.

В този миг на неочаквано разколебаване през прозореца премина лъч и се насочи право към нея.

Това бе илюзия, разбира се. Сети се какво я бяха обучавали и замръзна на място. Лъчът премина през нея и след него дойде нов, успореден на първия. Чу се звук от двигател и хрущене на гуми по чакъла. Фарове. Фарове на кола.

Това беше жената. Или някой друг. Нямаше значение, който и да беше, трябваше да умре и унищожението да бъде доведено докрай. Веднага щом светлините отминаха, Мариам се захвана за работа. Бързо извлече тялото през пода до купчина кутии, завити с брезент. Настани го в подножието й и го зави с брезента, за да го пази от чужди погледи.

Къде бяха Озия и Цефас? Със сигурност вече се връщаха с необходимото от колата. Може би бяха видели фаровете и бяха разбрали, че ситуацията се е променила. Тя се надяваше двамата да останат по местата си и да изчакат сигнала й. Но за нещастие не можеше да излезе, нито да им се обади. Все още не. Трябваше да изчака подходящия момент и да разбере с кого си имат работа.

Отиде до прозореца и леко открехна диплите от плат. Долу вляво, близо до къщата, беше паркиран голям камион. Вратата на кабината се отвори. От нея слязоха първо една жена, а после и мъж. Бяха само силуети в мрака, трудно й беше да види лицата им, макар келалитът да усилваше както физическата й сила и скорост, така и остротата на зрението й.

Двете фигури тръгнаха към вратата. Мариам се отдалечи от прозореца, обмисли възможностите и се спря на най-пряката и очевидната. Ще изчака в стаята и ще убие и двамата, когато влязат. Може да се наложи да чупи кости, но ще се опита да го избегне. Ако по телата има видими травми, които пожарът не може да скрие, ще прибегне до сценария с изнасилването, който бе описала на Танану. Или ще изхвърли труповете през прозореца, все едно че са се потрошили, когато са се опитали да избягат от пламъците.

Отиде тихо до вратата на стаята. Чу как двамата крачат по коридора на долния етаж. Гласовете им се чуха откъм стълбите, после отминаха. Сега бяха в кухнята. Чу мъжа да нарича жената Кенеди, което не я изненада. Но отговорът на жената я свари неподготвена.

— Усещаш ли колко е топло тук, Тилмън?

Тилмън! Мариам сви несъзнателно юмруци. Мишената, която бяха пропускали толкова пъти! Мъжът, който избяга от Озия и Цефас, докато го бяха приклещили на затворено място в тоалетната на ферибота, а след това изби ножа й във въздуха с куршум. Който усети по незнайно какъв издайнически знак, че му готвят засада, и им се измъкна. Който ги прати в канализацията под земята да търсят изхвърления телефон. Той беше тук! Беше тук заедно с жената!

Знаеше се, че келалитът усилва някои емоции. Предвестниците бяха обучени как да ги държат под контрол и да ги заключват дълбоко в съзнанието си. Не мислиш за тях, отказваш да признаеш съществуването им, докато пренебрежението не ги направи безопасни и неспособни да вършат бели. Точно това направи и Мариам. Тя дори не се замисли за чувствата, които името и присъствието на Тилмън предизвикаха у нея. Обви ги в обезболяващо було и ги пъхна под прага на сетивата си. В същото време прецени рационално ситуацията. Тилмън беше обучен воин и бе оцелял при нападението на двамата й братовчеди. Съществуваше реална опасност тя да се провали, ако се опита да го убие тук, дори с предимството на изненадата.

Чуха се стъпки по стълбите. Тилмън и жената се качваха. Мариам прекоси много бавно горната площадка и влезе в отсрещната стая. Беше възможно враговете й да влязат първо там, но едва ли. Компютрите се виждаха през отворената врата и щяха да привлекат вниманието им. Най-логичното нещо бе да отидат веднага при тях, за да ги разгледат.

Минаха на метър от нея. Тя ги пропусна. Макар ръцете и краката да я сърбяха да действа незабавно и жестоко, остана на мястото си.

Мъжът и жената влязоха в стаята и заговориха:

— Сървъри — каза жената. — С такива машини правят триизмерните ефекти в киното. Някой е имал нужда от много компютърна мощ.

Вече бяха на около три метра от Мариам, после на пет. Ако помръднеше и я видеха, Тилмън щеше да има време да се обърне, а вероятно и да извади оръжието и да се прицели. Но разстоянието бе прекалено малко и тя също нямаше да го пропусне, ако хвърли острието. Извади нож от колана си и го постави върху дланта си. Вдигна го, готова да хвърля, но само ако й се отвори идеална видимост.

Жената застана между нея и Тилмън и го закри. Щеше да е лесно да я убие, но така щеше да го предупреди. Ако той успееше да намери зад какво да се скрие в стаята и да стреля по нея, всичко щеше да отиде по дяволите.

Отказа се да действа. Двамата излязоха от полезрението й и отидоха в далечния край на стаята. Без съмнение се доближиха до бюрото.

Мариам излезе от скривалището си и тръгна надолу по стълбите. Гласовете зад нея бяха достатъчно силни, за да заглушат шума, който вдигаше, но тя продължи да върви по края на стъпалата, за да сведе до минимум риска някоя скърцаща дъска да я издаде. Когато стигна до коридора, осъзна, че ръцете и краката й леко трепереха — дребно, незначително последствие от силната емоция на страха.

Излезе от къщата, заобиколи я и отиде отзад, като се движеше близо до стените. След като излезе от полезрението на евентуалните наблюдатели от прозореца на спалнята и от пътя, тръгна смело през високата трева. Озия и Цефас изникнаха пред нея, но не й се нахвърлиха — бяха я разпознали дори в тъмното.

— Тилмън е там, както и Кенеди — каза тя.

Озия примигна стреснато.

— Какво да правим?

— Това, за което се разбрахме — отвърна Мариам. — Ще подпалим къщата. Ако се опитат да излязат, ще ги застреляме. Ако останат вътре, ще ги изгорим. Ние сме трима, а тази постройка има три стени с прозорци и врати. Ако действаме достатъчно бързо, ще ги приклещим на горния етаж, а вратите и прозорците няма да им помогнат. Хайде.

Цефас кимна и миг по-късно същото стори и Озия. Мариам забеляза моментното му колебание и позна какво означава: неизказан въпрос. След като си ги видяла, защо още са живи? Обърна гръб на братовчедите си и ги поведе обратно към къщата.

Имаше два контейнера с катализиращо вещество. То беше чисто химично съединение, което след разграждане не можеше да бъде открито и практически нямаше мирис — само леко ухание на дезинфектант и цветя — но гореше бързо и силно като керосин. Започнаха от задната част на къщата и стигнаха до вратата. Озия и Мариам разливаха веществото, обилно намокриха купчините хартия, стените и пода. Цефас остана на пост в подножието на стълбището до последния миг. В ръцете си стискаше зареден пистолет, готов за стрелба.

Озия държеше запалителя, който след разпад също не можеше да се открие. С него щяха да дадат първоначалната искра. Даде го на Мариам, която прие този жест на уважение с леко кимване. Но не беше забравила за колебанието му по-рано и това не й позволи да се размекне.

Посочи на Озия и Цефас къде трябва да застанат и те се изгубиха в мрака. Нищо нямаше да спечелят, ако се бавят, а и вече бяха изгубили прекалено много време.

Тя издърпа преградата между двете химически съставки на запалителя. Те се смесиха и пламнаха в ръцете й. Хвърли запалителя в коридора, той подскочи и след това се спря.

Чу се глух пукот. В тесния коридор лумна ярка светлина като от слязъл на земята ангел. Горещият разширяващ се въздух докосна бузата на Мариам като ласка на нетърпелив любовник. Тя затвори внимателно вратата и зае позиция.