Адам Блейк
Измамата Мъртво море (62)

61.

На Тилмън му трябваха десет минути, за да се увери, че камерите не работят.

Най-напред забеляза, че са сложени на подвижни платформи, които увеличаваха ъгъла им на виждане, като се въртяха странично. Но не помръдваха от местата си, дори не бяха в най-добра позиция за наблюдение. Лявата камера бе насочена право напред, а дясната бе обърната странично към нея. И двете гледаха към едно и също място и бяха слепи за голям отрязък вдясно.

Можеше да се дължи на повреда в механиката, заради която камерите да са спрели да се движат, но въпреки това да продължават да предават сигнал. Тилмън се възползва от мъртвата зона, за да се прекоси улицата и да се приближи до основата на по-близкия стълб. С дигитален фазомер провери жиците и установи, че по тях в момента не тече ток.

И тъй като вече нямаше нужда да се крие от нищо, върна се през улицата при Кенеди и й даде знак, че е чисто.

— Нищо — каза той. — Няма ток. Или са изключени от централното табло, или в целия район е спряно електричеството.

Кенеди му посочи първите улични лампи, които почваха да премигват на няколко пресечки от тях. Всички улични лампи край тях бяха счупени, така че ако имаше спиране на тока, то беше в много малък район. Тилмън се замисли.

— Смятам, че тук трябва да се разделим — каза той на Кенеди.

— Какво? — бе шокирана тя. — Какви ги приказваш, Тилмън? Заедно сме във всичко. Знам, че не мога да се бия, но не съм изминала хиляди километри, за да те целуна по бузата и да ти помахам за сбогом. Идвам с теб. Не се съмнявай в това.

Той сякаш не я чу. Започна да се отдалечава още преди тя да спре да говори. Тръгна обратно към линкълна. Кенеди затича след него, за да го настигне.

— Говоря сериозно — каза тя. — Можеш да ме надбягаш, но не и да ме спреш да вляза, освен ако не ме завържеш и не ми запушиш устата, а ако дори опиташ да направиш подобна глупост, ще се боря с всички сили и ще вдигам толкова шум, че ще ни забележат от километър. Повтарям, Лио: заедно сме във всичко. До самия шибан край.

Вече бяха стигнали до колата. Тилмън отвори задната врата със замах, след това се обърна и се взря в очите й.

— Ти си ченге, Хедър — каза той. — Ти си на страната на закона.

— Спрях да бъда ченге, когато ме принудиха да напусна, забрави ли?

— Но въпреки това си тук като ченге. Защото има убити хора и твоята работа е да се погрижиш убийците да си платят.

— Не ме слушаш, Лио — с мъка сдържаше тя гнева си. — Това вече не е моя работа. Всичко, което правя тук, е два, че и три пъти незаконно. Действам извън юрисдикцията си, не съм повече полицай и съм издирван беглец. Всичко отдавна престана да бъде в името на закона. Вече става въпрос само за справедливост.

Той не откъсваше очи от нейните. Изчакваше, преценяваше, търсеше някакъв знак.

— Каква справедливост?

— Какво?

— За каква справедливост става въпрос, Хедър?

Тя се взря в него объркана и вдигна здравата си ръка.

— Да не би да има повече от един вид?

— Има много видове. А този, от който аз се интересувам, е най-лошият от всички. Най-мръсният. Око за око. Те са убили жена ми и децата ми. Взеха ми всичко, абсолютно всичко. Но нямаха доблестта да убият мен. Тринайсет години. Тринайсет години на този свят, в които ме оставиха в абсолютна шибана самота. Остана ми само да им върна това, което заслужават.

Той се пресегна в колата и вдигна задната седалка. Това, което се откри под нея, беше точно толкова шокиращо, колкото и думите му: два автомата, поне четири пистолета, ленти и кутии с амуниции, множество лъскави черни пластмасови торби с размерите на тухли, върху които бе написано „ПЛАСТИЧЕН ЕКСПЛОЗИВ С4“.

Кенеди зяпна, после затвори уста. Не знаеше какво да каже и когато най-накрая намери думи, те никак не бяха подходящи:

— Лио… грешиш. Много грешиш за това!

Той не се засегна. Само се усмихна тъжно.

— Какво, да не мислиш, че все още има надежда някой от семейството ми да е оцелял, Хедър? След тринайсет години?

Кенеди понечи да се хвърли като атентатор самоубиец с главата напред в невероятна лъжа. Но лъжата й заседна на гърлото.

— Не — каза тя. — Аз… не мисля, че още са живи.

Хвана се за очевидната сламка.

— Ако се окажем прави, тази сграда е пълна с хора, които нямат нищо общо с тяхното убийство. Членове на други семейства, Лио! Толкова ли си озверял да си върнеш на Майкъл Бранд, че си готов да станеш като него? Защото ако е така, вади този пистолет и го насочвай право в главата ми! Кълна се, че ще трябва да започнеш от мен!

Стояха лице в лице на улицата безкрайно дълго време. Тилмън примигна, сякаш това, което си мислеше, му причиняваше физическа болка.

— Не съм дошъл тук да убивам деца — каза той.

— Добре.

— Пластичният експлозив…

— Да, Лио? Какво за пластичния експлозив?

— Нямах представа какво ще открием тук. Нито как ще трябва да влезем. Исках да съм подготвен за всичко.

Кенеди кимна.

— Така е по-добре — Каза тя. — Готови сме.

— Да.

— Но сме дошли за Майкъл Бранд, нали? За всичките с това име.

— Не.

— Не?

Тилмън поклати бавно глава.

— Някой ги е пратил. Някой ги е подбрал, обучил и им е дал оръжие. Някой им е казал какво да правят с мен и моите близки. И с онова ваше момче Харпър. И бог знае още с кого. Ще ги пипнем, Хедър. Не само Бранд, а хората зад него. Ще пипнем и последното копеленце.

— Подай ми един пистолет.

Тилмън направи каквото му каза. Кенеди получи усещане за дежавю, когато го хвана в ръка. Беше „Валтер G22“, същият като онзи, с който бе убила Маркъс Дел. Но това се бе случило в друга страна и старата Хедър Кенеди бе вече официално мъртва.

Направи жест с пистолета, като вдигна напред приклада. Тилмън разбра посланието, избра един пълнител от богатото разнообразие в кухината под седалката и го пъхна на мястото му.

— Още два — поиска си тя.

Тилмън взе по един във всяка ръка и ги мушна внимателно в джобовете на якето й.

— По силата на властта, дадена ми като бивше ченге много далеч от дома си, те назначавам за помощник на полицията. Знаеш ли какво означава това, Лио?

Той изглежда се притесни от този ход на нещата, от това каква част от вземането на решенията поверява на нея. Но истината бе, че се спускаха по толкова стръмна плоскост, че никой от тях не искаше да поглежда надолу, а на този етап Кенеди знаеше по-добре какво има на дъното, защото бе чула последните думи на убийцата в Дядо Коледа: думите, които Тилмън никога нямаше да чуе.

— Не, Хедър. Какво означава?

Тя затъкна пистолета в колана на джинсите си и пусна якето върху него.

— Означава, че сега сме въоръжен отряд за бързо реагиране. Да отиваме да реагираме.

 

 

Най-лесният подстъп към комплекса се оказа отстрани, където една прилежаща сграда — едноетажна барака, вероятно някогашен склад под наем — се доближаваше до оградата, която можеха да прескочат с нейна помощ.

Тилмън мина пръв, а когато Кенеди скочи, я хвана, за да не падне. До този миг тя не бе осъзнала колко е отпаднала въпреки дългия сън и доброто похапване. Беше се схванала, раната на торса й пулсираше, болката в счупената й ръка беше дори по-силна от тази в главата, а анестетикът все още действаше в организма й и приспиваше мисълта й, без да й действа аналгетично.

Тилмън бе прехвърлил много муниции и оръжия в един сак, който носеше на гърба си. В ръцете си вместо обичайния револвер „Уника“ носеше автомат FA-MAS, известен като „Рога“, на въоръжение във френската армия, оборудван с байонет и гранатомет. Това нещо ужасяваше Кенеди, приличаше на подобие на ножчето на швейцарската армия, само че създадено да сее смърт по всякакви начини.

Тръгнаха покрай стената на главната сграда, търсейки път да влязат вътре. Единствената врата, която откриха, се оказа заварена за касата. Прозорците бяха много високо над главите им и тъй като Кенеди не можеше да се катери, въжетата бяха крайна мярка.

Видяха още стълбове с камери, поставени на равни разстояния покрай оградата. Никоя от тях не помръдваше, а по кабелите им, които Тилмън провери с фазомера, не течеше ток.

Когато стигнаха до фасадата на постройката, погледнаха предпазливо към асфалтова площадка, която приличаше на военен плац. Повърхността й бе изровена и напукана, през дупките в нея буйно растяха бурени, но имаше странни аномалии, които двамата си посочиха един на друг шепнешком. Оградата беше с идеална форма, веригите и катинарите бяха чисти от ръжда и здрави, а бурените бяха полегнали, все едно наскоро са прегазени от оживено движение.

Тилмън нямаше желание да излиза на открито, макар вече да знаеха, че няма камери, от които да се страхуват. Но имаше прекалено много други удобни точки, от които можеха да ги забележат. Върнаха се обратно зад сградата, където на места асфалтът отстъпваше пред пръст и прах, а тесни пространства отделяха основната сграда от някои от сателитните здания.

Като огледаха тези прилежащи постройки, откриха, че вратите им са като първата, която бяха видели: заварени и очевидно неизползвани. Но накрая Кенеди забеляза следи от гуми в прахта — много ясни и чисти — и двамата ги проследиха до една повдигаща се врата към нещо, което приличаше на гараж или хангар. Мястото изглеждаше порутено и изоставено, но следите говореха за друго.

Вратата бе заключена с катинар. Тилмън извади от сака лост и изкърти катинара с едно движение, като леко изсумтя от усилието. Отвори вратата и двамата се взряха във вътрешността на сградата.

На Кенеди й трябваха няколко секунди, за да осъзнае какво вижда. Стояха на върха на рампа, която се спускаше надолу в непрогледен мрак. Беше широка колкото цялата сграда — малко над десет метра. Наклонът й бе полегат.

Не се чуваше и виждаше нищо. В сградата беше само рампата и нищо друго. Или по-точно — другото беше под тях, в другия край на рампата.

— Имаш ли фенерче? — промълви Кенеди и кимна към сака на Тилмън. Гласът й отекна в зловещата неподвижност и ехото дълго се разнася из нея.

Тилмън извади два дебели цилиндрични прожектора в гумена обвивка, всеки по около половин метър дълъг. Сякаш бяха предназначени да служат едновременно за палки, но и за осветление.

Включиха ги и насочиха силните им лъчи в тъмнината под тях. Но всичко, което видяха, беше, че рампата продължаваше много по-надалеч, отколкото бяха предполагали. Лъчите не можеха да стигнат до дъното.

Тилмън хвърли поглед към Кенеди, която само кимна веднъж. Нямаха друг избор, освен да продължат надолу. Безпокойството й нарастваше с всяка крачка. Движеха се по невероятен за нея сценарий — толкова обстойно предварително подсигуряване и накрая такава огромна непредпазливост при изпълнението. А и кой живееше в тази пустош? Вероятно бяха открили някакво депо със запаси, така си мислеше тя, а не същинската база на врага.

Рампата беше дълга стотина метра и ги свали на поне десет под нивото на улицата. В дъното й имаше ламаринена плъзгаща се врата, която се простираше от край до край по ширина и блокираше пътя им. Кенеди освети стената с фенерчето. Търсеше табло за управление, но такова нямаше. Може би от другата страна. Точно се канеше да предложи да го потърсят другаде, когато фенерчето на Тилмън се насочи към пода и те видяха, че пътят им изобщо не беше блокиран. Между долната част на вратата и пода имаше около трийсет сантиметра разстояние.

Без да кажат нито дума, те легнаха по корем — Кенеди изстена от болка, когато наранената й плът отказа да се подчини — и се мушнаха под вратата.

Щом излязоха от другата й страна, се изправиха. Все още бяха в пълен мрак, но Кенеди усещаше по движението на въздуха върху лицето си, че се намират в огромно пространство. Раздвижи напосоки лъча на фенерчето наоколо, но той не откри нищо, в което да се отрази.

Тилмън протегна ръка, докосна металната врата и тръгна покрай нея. Кенеди му освети пътя, а след това закова лъча върху контролното табло, до което той стигна. Червената светлинка вляво им показа, че тук поне все още има ток.

Тя отиде до Тилмън и двамата разгледаха заедно таблото. Вляво имаше три големи релета, а до тях четири комплекта от по десет по-малки превключвателя. На нито един от тях нямаше надпис.

— Ако ги докоснем — прошепна Кенеди, — ще е все едно да замахаме с ръце и да закрещим: „Вижте ни!“.

— Слушай — отвърна й също така шепнешком Тилмън.

Тя се заслуша. Никакъв звук отникъде, дори не и от далечен трафик, който в повечето градове се смята за част от тишината. Тилмън беше прав. Шумът, който вдигнаха, като се мушнаха под вратата, и дори стъпките им по рампата, макар да се стараеха да вървят възможно най-тихо, вече бяха отекнали надалеч в пълното безмълвие. Ако тук имаше някого, вече бе известен за пристигането. Но ако бе станало така, защо още никой не ги пресрещаше?

Този път Тилмън не си направи труда да поиска одобрението й. Просто бутна релетата докрай и натисна горния ред бутони последователно един по един.

Релетата не свършиха никаква работа, но когато той натисна копчетата, наоколо изригна симфония от светлина. Не от крушки, неонови лампи или прожектори, а от огромни панели, вградени в стените и простиращи се от пода до тавана. Те блеснаха като верижни изгреви край тях.

Кенеди затаи дъх.

Намираха се в пространство, високо като катедрала, но много по-дълго: подземен булевард, чиито стени бяха изградени от чисто, почти болезнено ярко сияние. Тя покри очите си с дясната си ръка. Беше като омагьосана и заслепена до сълзи.

— Чакай малко — прошепна Тилмън. — Добре. Готово.

Стана така, защото първо бе преместил релетата. Върна ги в две трети обратно и светлината се приглуши и стана поносима.

Огледаха се и Кенеди най-накрая бавно проумя, че се намират точно където трябва.

Това беше улица или по-скоро булевард — десет метра широк и двайсет или двайсет и пет висок, който се простираше далеч пред тях. Малки дървени конструкции като пазарни сергии бяха построени от двете му страни, а зад тях се виждаха по-стабилни постройки с врати и прозорци. Покрита главна улица на подземен град.

Осениха я две мисли едновременно. Първата, че пазарните сергии бяха празни, а една-две от тях килнати. Втората, че пространството не може да е чак толкова високо, като се има предвид, че не бяха влезли много надълбоко под земята. Взря се по-внимателно в тавана. На него бяха нарисувани облаци на фона на синьо небе и беше извит като огромна арка. Това би трябвало да е вътрешната страна на покрива на склада. Бяха под главната конструкция, която бе изтърбушена, за да играе ролята на небе над подземния проход.

— Това е най-откаченото нещо, което съм виждала някога — каза Кенеди с внезапно пресъхнало гърло.

Тилмън не отговори, а продължи да крачи надолу по улицата и й направи знак да го последва. Тя го настигна, стиснала здраво дръжката на валтера.

Сергиите бяха разположени само върху първите двайсет метра, но конструкциите зад тях продължаваха и след това. Някои имаха широки прозорци като витрини с полици и платформи за излагане на стоките. Сега всички те бяха празни, само тук-там се виждаха пръснати кутии, по някое парче от найлонов плик, а на една дървена закачалка висеше самотен жълт шал. Над вратите имаше надписи на някакъв език, който Кенеди предположи, че е иврит. Замъчи я нова мистерия: защо им беше да бият толкова път от Светите земи до този бордей в Мексико Сити?

Вероятно никога нямаше да разберат, но тя изведнъж се изпълни с увереност, че това няма нищо общо с промените в центровете на власт. Двайсет милиона души в метрополис, разположен върху 1500 квадратни километра — истинска пустиня, в която лесно може да се изгуби една песъчинка. Може би са правели това често. Вероятно потомците на Юда са номади, които отиват винаги там, където могат най-добре да се слеят с околността или където могат да намерят ресурсите, които им трябват.

А веднага след тази мисъл й хрумна друга ужасна възможност, която не смееше да произнесе на глас: „Може би сме ги изпуснали“.

Наближаваха вероятната северна граница на складовия комплекс. Покривът над тях изчезна и пред очите им се спусна вертикална стена, а фалшивите облаци рязко се извиваха под остри ъгли, сякаш се бяха блъснали в невидима бариера и се бяха счупили.

Кенеди очакваше огромното покрито пространство да свърши, но полъхът над главите им се смени неочаквано от вятър изпод краката им. Там, където складът свършваше, започваше стълбище, водещо надолу, а първата площадка се разклоняваше наляво, надясно и направо. Оттам тръгваха други улици, но те бяха стъпаловидни и се спускаха още по-дълбоко в земята.

Тилмън избра напосоки една от тях и те се озоваха на нов булевард, почти толкова широк, колкото първия. Тук нямаше магазини, а къщи: безкрайни редици прозорци, тераси с маси и столове, урни с орнаменти и статуи в ъглите и по балюстрадите. Някои от урните се бяха прекатурили и счупили, а част от вратите зееха отворени пред тъмна вътрешност. Някой беше положил доста труд, за да направи този покрит град уютен, а след това го бе обезлюдил.

Тилмън се намръщи. Спря внезапно и погледът му се стрелна вляво и вдясно, преди да се насочи към Кенеди.

— Никой не може да живее така — промълви той с предрезгавял от гняв глас. Сигурно вече се бе уплашил също като нея, че са дошли прекалено късно и разгадаването на мистерията в крайна сметка не означава нищо.

— Напротив — каза тя тъжно. — Мисля, че може. Тези светлини в стените сигурно излъчват и в ултравиолетовия спектър, така че обитателите да не полудеят от клаустрофобия. Може би от време на време излизат на повърхността, макар че според мен не го правят често. Живели са под земята достатъчно дълго, за да може меланинът да изчезне от кожата им, затова и хората, които пращат над земята, са като албиноси.

Тилмън като че ли не я слушаше, затова тя млъкна. Той бе отишъл до някаква украса, висяща от един балкон. Бял лист хартия с поразително красива рисунка. В нея бе уловен мигът, в който слънчевите лъчи пробиват буреносните облаци, с което възвестяват, че или бурята е свършила, или изобщо няма да започне. Облаците бяха черни, огромни и ужасни. Сиянието си пробиваше път през тях като филигранна нишка най-фино злато и се виждаше само когато погледнеш рисунката от определен ъгъл и оставиш външната светлина да се отрази в нея.

Тилмън дръпна листа и го скъса на две.

— Мамка му! — изрева той. Ругатнята се върна обратно към него, след като се удари във всички стени и корнизи, сви се и се счупи на хиляди малки „Мамка му!“, които не спираха да се сипят по краката му.

— Лио… — започна Кенеди, но той я погледна предупредително. В този момент не искаше съчувствие или утеха, а и тя не можеше да му ги предложи, защото самата се чувстваше изтърбушена и уморена така, както с думи не може да се опише. Да отиде толкова далеч и да намери само този мавзолей — това наистина бе прекалено жестоко.

Като не успя да измисли какво да му каже, тя го остави и тръгна нагоре по стълбите. Целият огромен комплекс беше като резонатор и всяко нейно движение отекваше, допълнено с нови сложни акорди. Спомни си рисунка на Дюшан на гола жена на стълбище, която хвърля ъгловата пулсираща сянка, докато върви, все едно къса парчета от себе си. Какво от себе си щеше да остави тя самата в това място? Въпросът беше оправдан, като се имаше предвид колко много бе пожертвала, за да се добере дотук.

Не успя да стигне наведнъж догоре. На площадка малко след средата на стълбището се облегна на парапета, за да си почине. Раната в торса я болеше, ръката — също. Трябваше да накара Тилмън да сложи и шишенце парацетамол в сака при лоста, оръжията, амунициите и всички глупости, които беше понесъл със себе си.

Видя го да се движи отдолу. Проверяваше къщите, вероятно за да види дали някой не се е скрил там. Една от вратите беше заключена и той я изрита. Разнесе се звук като от ударила в затворено пространство гръмотевица.

Но вместо да утихне, тя продължи да ечи и да става все по-силна. На Кенеди й се стори, че в един момент зазвуча над нея, а не от мястото, в което възникна. Изкачи останалите стълби и погледна назад.

За миг не успя да осъзнае какво точно вижда. Коридорът като че ли се топеше като восъка на запалена свещ. После й стана ясно, че движещата се бушуваща маса няма нищо общо със стените и изрисувания като небе свод. Това беше мощен поток вода, който запълваше пространството от пода до тавана.

Той удари Кенеди като Божия юмрук и след това я стъпка.