Адам Блейк
Измамата Мъртво море (53)

52.

За отчаянието е характерно едно нещо — че не помръдва. Стои си на едно място като изоставен на стар коловоз влак.

Тилмън се беше спасявал от отчаянието в продължение на тринайсет години, просто защото имаше цел. Трябваше да свърши някои неща и ги вършеше — първо едното, след това другото, после третото. Беше напълно фокусиран и търпението му бе неизчерпаемо. Отстрани можеше и да изглежда впечатляващо — като постижение, велика победа на волята — но всъщност за него беше убежище, спасение.

А сега изведнъж се оказа, че няма какво да прави. Майкъл Бранд беше мъртъв и следата се губеше. Може би Кенеди щеше да продължи разследването си за Скоросмъртницата, като изкопае нещо от дисковете и книжата, но на него вече му изглеждаше невъзможно тази нишка да го отведе дори близо до Ребека и децата му.

А и те вече не бяха деца. Най-малката, Грейс, трябваше вече да е в гимназията, да се гримира и да открива рок музиката и момчетата. Всъщност може вече и да ги е открила. С всяко десетилетие границата падаше и момичетата и момчетата се превръщаха в жени и мъже много по-рано.

Ребека бе остаряла. Или мъртва. Децата бяха възрастни хора. Или мъртви. Мостът се бе срутил. Случаят беше приключен. Пътят свърши.

И в края на този път, където той се намираше от самото начало, беше онзи влак с изпочупени прозорци. Той не беше помръдвал от години. Просто си бе стоял на коловоза и го беше чакал да се качи.

В стаята си в мухлясалия пансион в мрачното предградие на Западен Лондон Тилмън седеше на леглото си с пистолет в скута. В него имаше шест патрона, но ги бе сложил само по навик. Смяташе да изстреля само един.

Отне му известно време да стигне до това решение. В началото Кенеди често му се обаждаше. През онези първи дни, които вече му се струваха преди цяла вечност, той вдигаше и говореше с нея. Тя му разказа, че са я отстранили от работа, а почти веднага след това му съобщи, че е подала оставка. Бяха й спретнали перфектен заговор. Ако бе останала в полицията, разследването на смъртта на Коумс щеше да открие достатъчно процедурни нарушения, за да предадат досието й на прокуратурата с молба да й повдигнат обвинение в престъпна небрежност или дори в непредумишлено убийство. Шефът й обаче беше казал, че ако подаде оставка и подпише споразумение за конфиденциалност, няма да я закачат. Искали да я изгонят повече, отколкото да я наранят. А още повече искали всички медийни спекулации да спрат и да могат да дишат спокойно.

Кенеди се съгласила, подписала и след това изкарала няколко последни дни в детективския отдел. Приключила случаите си, изпразнила си бюрото, извършила задължителните ритуали по кончината на собствената си кариера. Дори и за това право трябвало да се бори. По високите ешелони искали да си замине незабавно и предпочитали, докато тече предизвестието й, да си стои у дома, но Кенеди упорито настоявала да си тръгне, понесла личния си кръст.

Така поне колегите й виждали оставането й, дори някои неохотно й засвидетелствали уважението си за това; но от разстояние, както се полага на полицай, погребал двама партньори в рамките на две седмици. Никой не искал да помогне на Кенеди да направи хеттрик.

Тя ги оставила да си мислят каквото си искат, като през това време се възползвала от служебното си положение, нарушавала процедурите и влизала в чужда документация със скорост, която някой би сметнал за самоубийствена, ако имало и най-малък шанс да остане, докато постъпките й бъдат разкрити. Ако някой питал, тя обяснявала, че си събира нещата и разчиства. И това правела, за да си осигури прикритие.

А най-важното и най-незаконното нещо, което извършила, било да намери къде крият професор Емил Гасан и да му изпрати копие от дисковете от „Гълъбарника“. Добавила и кратко писмо, с което го молела, ако открие какво означават файловете, да поиска среща с нея. Молбата трябвало да дойде още докато тя формално се водела на работа в полицията. И трябвало да мине през отдел „Специални операции“, който бил намерил убежището на професора и се грижел за него там. За разлика от централата в отдела не научили веднага за надвисналия над Кенеди дамоклев меч и нямали никакво основание да я проверяват. Оставало й да се надява, че ще й предадат искането на Гасан директно, а не чрез шефа й.

Всичко това Тилмън научи от нея през първите две седмици след пожара в „Гълъбарника“. Вече не помнеше какво беше правил той през това време. Не помнеше какво е било времето тогава, какво е ял, къде е ходил, какво е вършил. Просто батерията му вече се изтощаваше, бе използвал и последните запаси енергия, които го бяха държали във форма досега.

След втората седмица престана да вдига телефона. Кенеди продължи да му се обажда и да оставя съобщения. Той изключи звука на телефона и го захвърли някъде, където да не го вижда — най-вероятно в чекмедже. Някой се движеше пред вратата му, после в съседната стая. Чу едва доловимо дращене в основата на стената. Не беше възможно да е Кенеди, която да е дошла да го провери как е, защото не бе давал адреса нито на нея, нито на когото и да било друг. Но пък тя все пак беше детектив, и то доста добър, както се оказа, може да го беше издирила по някакъв начин. Което означаваше, че трябва да действа веднага. Но най-вероятно бяха враговете му.

Приготви се и зачака. Не искаше да си признае какво точно чака, докато не стана ясно, че то няма да се случи.

Очакваше смъртта. Очакваше бледоликите убийци да изкъртят вратата и да му прережат гърлото, да го застрелят или както там предпочитат да го изтрият от лицето на земята. Така всичко щеше да стане чисто и логично и щеше да му спести напъните. Вече нямаше сили за нищо. Или може би толкова яростно и дълго се беше борил срещу очевидното, че упоритостта му го бе разяла като гангрена и го караше да живее в отрицание и съпротива, не му даваше възможност да предприеме необходимите стъпки, макар единственото, което искаше, бе да затвори очи завинаги.

Времето си течеше, но не се случваше нищо. Нищо и пак нищо, което се трупаше край него и в него, сякаш стаята и съзнанието му се преливаха безкрайно без негово участие, ниво след ниво. Мъж седи на леглото, поглеждаш го под увеличително стъкло и в лещата пред ретината му виждаш мъж, който седи на леглото. Шест куршума в пистолета. Празно устройство за бързо пълнене на барабана в лявата му ръка. Беше трудно да намери такова нещо за своята „Уника“. Пресегна се да остави устройството на нощното шкафче. Но не прецени разстоянието и то падна на пода в краката му, претърколи се под леглото и се удари в нещо там. Той вдигна пистолета и се взря в единственото му черно око.

Но устройството за пълнене на барабана го нямаше. Липсваше. Щеше да се изгуби. Може би никога повече нямаше да се събере с револвера. Защо изобщо му пукаше за това? Нима протакаше? Търсеше причина да живее?

Изведнъж сякаш си спомни как да се движи и много бавно и тромаво коленичи до леглото. Ръката му се обви не около устройството за пълнене на револвера, а около телефона. Оказа се, че не е бил в чекмедже. Взря се в него, учуден, че в батерията му все още има ток.

На малкия екран светеше нещо: нарисуван еднорог, който влачеше надпис „Имате нови съобщения“.

Изведнъж картинката се размаза пред погледа му. Тилмън бе заслепен от сълзи. Връхлетя го някаква вселенска скръб, която го срути и разглоби на парчета. Господин Снежко се беше удавил. Както и малкото момиченце, което някога така яростно стискаше Господин Снежко, докато заспива — може би си мислеше, че е нейната закрила от грижите и страховете на света. Накрая той я предаде. Целият свят я беше предал. Сега вече Тилмън се почувства напълно сигурен, че тя е мъртва. Че всички са мъртви. Ребека. Джуд. Сет. Грейс. Ако бяха на тази земя, където и да е това, все щеше да ги намери. Тринайсет години бягаше от това просто признание. А сега то пусна пипалата си през него като октопод. Когато се изправи с телефона в ръка, почувства как това просто движение раздразни октопода, той изпусна мастилената си течност в него, а тя стигна до всяка клетка на тялото му. Притисна пистолета в челото си.

Но когато очите му привикнаха към този мрак, видя стаята по друг начин. В решителния момент забеляза, че има нещо ново, нещо различно: бележка, пъхната под вратата. Отиде до нея и я вдигна.

Не беше бележка. А снимка. Ребека. Ребека на около двайсет години. Веднага я позна, макар че я беше срещнал на по-късна възраст. Седеше на маса в кафене или пред кафене, защото във фона се виждаха вървящи по широка улица хора. Светлината беше странна, все едно се задаваше буря. Ребека бе навела срамежливо глава и се усмихваше, докато се криеше от обектива, но все пак знаеше, че така или иначе ще я щракнат.

Щракването. От синхрона му се зави свят.

Сякаш чу звука от копчето на фотоапарата, което го подканяше, като отделяше един миг от безкрайния поток на времето и превръщаше преходното във вечно и застинало.

Нямаше да чуе куршума, освен ако мозък, станал на пихтия, може да остане в съзнание. Вечността го очакваше и вече губеше търпение.

Тилмън преобърна снимката. На гърба й със ситен равен почерк бяха написани шест думи.

Тя каза, че няма да спреш.

Гласът на Кенеди.

— Лио, трябва да ти кажа нещо…

 

 

Почти не помнеше какво се случи след това. Започна да удря нещо: стената, вратата или някаква мебел. Удари много пъти, докато ударите и виковете му започнаха да отекват от всички посоки — горе, долу и по коридора.

Не беше достатъчно. Болката в ръцете му започваше да прорязва мъглата, чернилката и вцепенението, но все още бе много далеч от него. Трябваше да се свърже отново със света, преди светът да си отиде окончателно.

Удари прозореца, взе едно парче от счупеното стъкло, достатъчно голямо, че да го хване удобно. С него се поряза по ръцете и гърдите, като внимаваше за дълбочината на раните, за да не прекъсне нерви или артерии. Това помогна.

В коридора пред стаята се чуха викове и някой дълго блъска по вратата, но накрая се отказа и си тръгна.

Тилмън вдигна парчето стъкло на височината на очите си и се взря в собствената си кръв, която капеше от острия му връх. Това беше картата, която му помогна да се намери — стана чрез кръвта, бъркотията и опасното поведение, а не в яснотата на вечната празнота.

Снимката. И телефонът. Имате нови съобщения, каза Господин Снежко. Имате нови съобщения от мъртвата си съпруга.

Намери пак телефона и натисна бутона за гласовата поща.

Гласът на Кенеди.

— Лио, трябва да ти кажа нещо…

Когато записът свърши, Тилмън седна притихнал на леглото и се взря в раните на ръцете си.

Съобщението на Кенеди и усмивката на Ребека се сляха в съзнанието му. Там вече нямаше мастилена чернота, а вода и масло. Водата и маслото не се смесват.

Кенеди казваше, че Майкъл Бранд е непрекъснато сменящият се символ на нещо трайно.

Думите, написани на обратната страна на снимката, казваха: Ела и ме намери.

Тилмън стана, краката му трепереха. Започва бавно и методично да върши това, което трябваше да свърши.

Намери устройството за бързо пълнене на барабана и го сложи обратно в чантата, в която носеше всичките си оръжия и амуниции. Провери дали наистина в револвера има шест патрона — толкова дълго бе отсъствал от реалността, че не можеше да бъде сигурен. Започна да си мисли, че може би има смисъл да живее, и отново стана важно пистолетът да е в пълна изправност.

Взе си душ — вонеше на мърша — и обръсна едномесечната си брада.

Излезе от стаята за първи път от много време, намери евтин ресторант и яде, докато спря да чувства глад. Това не трая дълго, защото се оказа, че огромният апетит, който усещаше, когато седна на масата, може да бъде утолен с няколко хапки. Докато се хранеше, ръката му леко трепереше. Трябваше да възстанови силите си, но това беше практически проблем, към който знаеше как да подходи.

Върна се в стаята и прочете файловете на Гасан, които Кенеди му беше изпратила. Запозна се с всичко, което тя бе успяла да научи за потомците на Юда. Накрая вдигна телефона и се обади.

— Лио!

— Hoe gaat het met jou, Бени?

— Може да съм по-добре, а може и по-зле. Не е типично за теб да държиш един и същи номер толкова дълго, Лио. Още ли си в Англия? Какво става там? Успя ли най-накрая да се видиш очи в очи с господин Бранд?

— Не още, Бени. Но може би скоро. Много скоро.

— Е, това май е добра новина — произнесе предпазливо Вермюленс.

— Междувременно се надявам да ми направиш услуга.

— За това вече се досетих, Лио.

Тилмън усети как се засрамва.

— Когато всичко приключи и ако още съм жив — каза той, — ще ти се реванширам, Бени. Много съм близо до… нещо. Нещо голямо. Но трябва пак да пътувам, а Сузи — Осигуровка — вече не иска да ми продава. Мисля, че ако ти пожелаеш да купиш, може и да направи изключение.

— Какво искаш?

— Основният пакет. Паспорт, кредитни карти със същото име и няколко хиляди за теглене. Легенда и подкрепящи документи, които да издържат повече от един повърхностен поглед.

— Това не е малка услуга, Лио.

— Имам пари. Мога да платя предварително с банков превод от доминиканска сметка.

— Не става въпрос за парите. Загрижен съм за работата си.

— Никой няма да разбере.

— От теб сигурно никой няма да разбере. Но не можеш да ми гарантираш за други хора.

Настъпи мълчание. Тилмън не искаше да го притиска. Знаеше, че с нищо не може да повлияе на решението на Вермюленс и не желаеше да му извива ръцете.

— Нещо голямо, казваш — обади се най-накрая Вермюленс. — Достатъчно голямо, за да те изведе най-накрая на финала, така ли? Или просто нещо по-едро по пътя към голямата цел?

Тилмън се замисли за пистолета и първия патрон в него.

— Ще ме изведе на финала — каза той. — По един или друг начин всичко ще приключи.

— Тогава ще направя каквото мога. Остани до телефона, Лио.

— Благодаря, Бени.

— И помни, нищо не ми дължиш. Но това… това е вероятно последното нищо, което ще направя за теб.