Адам Блейк
Измамата Мъртво море (22)

21.

Първото и единствено предупреждение за Кенеди беше това двойно усещане за дежавю.

Мина покрай мъжа и усети смътно, че го разпознава. Мина още веднъж покрай него и споменът се намести. Това беше същият човек, когото бе видяла на паркинга в белия ван „Бедфорд“. Но сега бяха двама. Спря се, като така принуди и Харпър да спре, и се обърна. Моментално осъзна, че първоначалното й впечатление е било погрешно. Имаше разлики във външния вид на мъжете — единият беше малко по-висок и по-набит от другия. Не бяха и на една и съща възраст, деляха ги поне десет години, а и израженията им се отличаваха. По лицето на по-слабия бе изписано нестабилно спокойствие, а по-грубите черти на другия бяха застинали в безразличие като на робот. Имаха еднакъв тен и цвят на косата, както и подобни зловещи погледи: ококорени очи, обърнати към света, без наистина да го виждат.

Харпър я погледна въпросително и тя отвори уста да каже нещо, но се поколеба. Опитваше се да си обясни усещането за заплаха, която дори не бе сигурна, че съществува.

Вторият мъж, който беше по-близо до тях, бутна стола си назад и стана. Стърженето по пода накара Харпър да се обърне към него. След това всичко се случи толкова бързо, че в ума на Кенеди то се запечата като поредица от статични, бързо сменящи се кадри.

Харпър докосна мъжа по рамото.

Ръката на мъжа се стрелна към стомаха на Харпър.

Проблесна метал, след това изчезна, защото беше скрит в плът.

Харпър падна върху една маса.

Докато тези картини се сменяха бързо, Кенеди успя да извика:

— Долу! Всички на земята!

Отиде да помогне на Харпър, който се бе свлякъл на пода. Приложи най-простите карате хватки, единствените, които някога беше тренирала: вдигна длан, издаде напред кокалчетата на показалеца и средния пръст и замахна с крак.

Дори не успя да го докосне. Мъжът се наведе настрани и пристъпи към нея. Движеше се с ужасна, нечовешка скорост, като в същото време изглеждаше съвсем спокоен, сякаш за никъде не бързаше. Кенеди застана за миг лице в лице с него и осъзна, че той плаче: червени сълзи като кръв се стичаха по лицето му. Незнайно защо, но от тази гледка й се сви стомахът и това инстинктивно отвращение я спаси. Отдръпна се назад, сякаш водена от някакво атавистично желание да се предпази от зараза. Ножът, с който мъжът бе пробол Харпър и от чието острие зловещо се стичаха алени капки кръв, раздра въздуха пред гърдите й и в края на траекторията си се заби в рамото й. Беше толкова остър, че ризата, сакото, плътта и сухожилията дори не успяха да забавят скоростта му.

Около нея се надигнаха писъци, сякаш рок звезда бе влязла в зала, пълна с тийнейджърки. Мъжът загуби равновесие и Кенеди го изрита от посоката, в която беше тръгнал да пада, като стовари стъпалото си върху крака му. Той се олюля, центърът на тежестта му се измести извън опората му и тогава тя го удари със свит юмрук отстрани по челюстта, докато той падаше. Двойникът му, който толкова се различаваше и в същото време така зловещо приличаше на него, стоеше зад гърба му и също бе обърнат към Кенеди. Ефектът беше като от обелена люспа от лук, под която се появява същата. Само че вторият мъж бе протегнал ръка хоризонтално към Кенеди, но не я сочеше обвинително с пръст, а се целеше с пистолет с дълго дуло. Взираше се в нея над заглушителя, без да мига, очите му бяха сини и кървясали.

Никога преди това Кенеди не се бе смразява пред нечие дуло. Оръжията й бяха познати: просто инструменти, опасни, но и полезни, които можеше да подчини на волята си. В чужди ръце те всяваха страх, но тя знаеше как да разчита езика на тялото на стрелеца и как да го изпревари. Не можеш да избягаш от пътя на изстрелян куршум, но докато това се случи, имаш достатъчно време за действие. Половин секунда между поставянето на пръста на спусъка и изстрела. В началото на тази половин секунда стрелецът взима решение. В промеждутъка може да се действа.

Но този път беше различно. Като видя оръжието, Кенеди изведнъж усети, че волята й е пречупена и в главата й няма и една мисъл. Стоеше неподвижна не защото се бе вкаменила от страх, а защото не можеше да се застави да помръдне.

Мъжът каза нещо на непознат за нея език. Стреля три пъти толкова бързо, че звуците от трите изстрела се сляха. Кенеди потрепна и се стегна в очакване на смъртта, предполагаше, че тя ще мине през нея като вятър през царевично поле.

Сара Опи се замята в нечовешки танц, когато куршумите я улучиха, но тръгна да пада чак след третия.

Звукът дойде по-късно, прокрадна се над местопрестъплението като ленива гръмотевица след вече угаснала светкавица. С огромно закъснение Кенеди се хвърли напред. Оръжието рязко се извърна към главата й, но този път ударът й беше по-бърз и по-добре премерен и успя да го избие. Влезе в пространството на мъжа и се опита да го бутне, подкосявайки го с крак отзад, но бъркотията наоколо й попречи: блъсна се в стърчащия ръб на една маса и залитна. Усети удар по слепоочието и падна. Стовари се тежко на земята и пред очите й започнаха да се сменят светлина и мрак.

Опита се да помръдне, да се вдигне от пода. Когато отново започна да вижда ясно, но в неестествени цветове, от които й се повдигаше, се озова очи в очи с доктор Опи. Устните на жената бяха бледи като лицето й и помръдваха, без от тях да излиза звук. Треперещите й пръсти дращеха по плочите на пода.

Писъците за кратко замлъкнаха и Кенеди чу като насън част от това, което доктор Опи казваше.

— Гълъб… гълъбът има…

Слаба светлина предупреди Кенеди и я накара да вдигне веднага поглед нагоре. Мъжът с пистолета се бе надвесил над нея. От центъра на гръдния й кош изригна болка и заля всичките й сетива като фойерверк. Ритникът я повдигна и отново я хвърли на пода с изкаран въздух. Едва мъждукащото й съзнание започна да се въздига около невероятната болка, подпирайки се на нея като на голям твърд предмет.

С премерени и овладени движения убиецът — или по-скоро атентаторът, защото той беше точно такъв — помогна на падналия си другар да се изправи. Двамата прекрачиха Кенеди, изчезнаха от полезрението й и тя чу отдалечаващите им се стъпки. Или усети вибрациите им с бузата си, докато лежеше на пода. Писъците отново се извисиха с пълна сила и беше трудно за друг звук да проникне в наситения с тях въздух. А ако тя успееше да си поеме дъх през парещата болка в гърдите си, може би щеше да се присъедини към паническия хор.

Преобърна се по гръб и с много усилия, борейки се със световъртежа и заплахата да изпадне в безсъзнание, успя да се изправи на крака. Поемаше кислород на малки глътки и всеки път я болеше, все едно дъвчеше бодлива тел.

Няколко студенти не бяха успели да стигнат до вратата и просто се бяха свили в ъглите от ужас, докато се бе разигравала страховитата пантомима.

— Повикайте полиция — каза им Кенеди. Произнесе думите неправилно или ги чу погрешно. Езикът й бе надебелял и тялото й се олюляваше, сякаш не можеше да разбере накъде го дърпа земното притегляне.

Въпреки това побягна. Убийците сигурно се връщаха към белия ван. Още имаше време да ги спре или поне да запише проклетия номер на колата. Замалко да падне по стълбите, защото се движеше прекалено бързо и изгуби равновесие. Или така и не успя да го възстанови след удара. Времето подскачаше в пицикато, секундите се откъсваха като от опънати струни под неравните удари на сърцето й. Ръкавът й бе подгизнал от кръв, която изглеждаше по-скоро черна, отколкото червена. Във фоайето студентите се разбягаха от тази олюляваща се като пияна луда жена с окървавено и подуто лице. Кенеди се хвърли към двойната врата, отвори я и изскочи на дневна светлина.

Веднага видя вана, който стърчеше един метър над обикновените коли, запълнили всяко свободно място на паркинга. Единият мъж се качваше зад волана, другият беше отворил срещуположната врата и също се канеше да влезе, но се обърна към охранителя, който, както Кенеди предположи, му бе подвикнал нещо. Ръката на мъжа се придвижи към вътрешността на сакото. Охранителят беше намръщен дебелак, който всеки миг щеше да умре.

— Полиция! — извика Кенеди. Или някаква подобна дума със същите гласни. — Арестуван си!

Атентаторът се обърна към нея, когато тя тръгна между паркираните коли. Двамата се намираха на тясна пътека, на която нямаше нищо друго. Той се взря в Кенеди и изведнъж стана безпомощен, като че ли имаше нужда от контекст, за да разбере какво му казва. Охранителят бе временно забравен, а това си беше постижение. Кенеди тръгна към нападателя и той продължи движението, което вече бе започнал, към вътрешността на сакото си. Тя очакваше да измъкне оттам пистолет, но се оказа нож. През нея премина необяснимо облекчение: ножът можеше да я убие, но нямаше да я унищожи така, както кръстът унищожава вампир. Дори не изглеждаше толкова страшен, макар тя вече да знаеше на какво е способен. Имаше странна асиметрична форма, изпъкнала от едната страна. Продължи да напредва към него, а охранителят отстъпи със сподавена ругатня.

Атентаторът разтвори ръце с едно елегантно движение. Ножът се озова точно в плоскостта на погледа й и тънкото му острие стана невидимо.

— Арестуван си — повтори Кенеди, този път малко по-убедително, макар да й ставаше все по-трудно да говори. — И свали ножа, защото се кълна в Господ, че ще те скопя с него и така на съкилийниците ти ще им е по-лесно да си представят, че си жена.

Мъжът отговори нещо. Същите неразбираеми думи бе произнесъл и вътре в сградата. Замахна, за да хвърли, и Кенеди се стегна като вратар преди дузпа, който вече е решил към кой ъгъл да скочи. Ако той я пропуснеше, щеше да има около секунда, която тя смяташе да използва.

Изведнъж от всички посоки се разнесе глух тътен. Ножът избухна в ръката на атентатора като стоманен фойерверк.

Мъжът не извика, не издаде никакъв звук. Притисна ръка към гърдите си, пръстите му се свиха по странен начин. Погледът му се плъзна вляво от Кенеди. Вторият изстрел попадна в гърдите му и върху светлото му сако се появи ярък червен кръг.

Тогава стрелецът изскочи напред, идваше някъде от портала, тичаше и стреляше едновременно. Куршум разби задното стъкло на вана, друг се удари в нещо, което Кенеди не можа да види.

Атентаторът приклекна — или може би падна — в превозното средство през вече отворената врата. Двигателят изръмжа, задави се и пак изръмжа.

Новопристигналият беше едър мъж, дори по-едър и набит от двамата убийци. Беше само на метър от вана, когато шофьорът тръгна рязко на задна и го принуди да отскочи. Колата се стрелна през тясната пътека, удари се в задницата на друго паркирано возило и се завъртя неконтролируемо, след това пое към портала. Новопристигналият се прицели внимателно и пусна още два куршума. Първият не улучи нищо. Вторият се удари в задния калник, но не уцели гумата. Ванът отнесе пуснатата бариера. Портиерът приклекна и примигна, когато парченцата от нея се разхвърчаха във въздуха. След това колата изчезна. Стрелецът свали странния си револвер и се обърна към Кенеди.

Беше от онези мъже, които веднага ще арестуваш, ако те повикат да прекратиш сбиване в бар, макар типът до него да има татуировка с разярен тигър и да размахва отчупен стол от маса. С пясъчноруса коса, груби черти, доста над метър и осемдесет, с широки рамене и месести ръце — роден да се бие по баровете и да работи тежък физически труд. Трудно беше да си представиш, че подобен човек може да стреля толкова точно.

Воднистите му сини очи не гледаха Кенеди, а раната й, която посочи с безцеремонно кимване.

— Погрижете се бързо за това — каза той. Имаше тих басов глас, който никак не отиваше на изсечените черти на лицето му. — Наистина. Най-добре веднага.

И след това потегли след вана. Портиерът си върна куража и застана на пътя му, но отстъпи веднага, когато видя, че онзи няма намерение да намали скоростта. Само след миг стрелецът също изчезна. Сякаш цялото това нещо беше халюцинация. Като че ли Кенеди бе заспала и сънувала, докато седи пред кабинета на Самърхил заедно с Харпър, който подсвирква фалшиво до нея.

Харпър.

Тя влезе, олюлявайки се, в сградата и тръгна нагоре. Стълбището и коридора бяха пълни със сновящи хора, които се отдръпваха от пътя й, като видеха кръвта. Все още държеше значката си в ръка и я показваше, когато искаше да избегне разговор. Ушите й пищяха отвратително и монотонно като при микрофония.

Най-голяма тълпа се бе насъбрала пред компютърната лаборатория. Състоеше се основно от студентите, побягнали, след като започнаха неприятностите. Сега се връщаха да видят какво е станало, но към тях се бяха присъединили и няколко мъже в костюми, които се опитваха да възстановят реда, издавайки заповеди на висок глас. Кенеди сграбчи един от тях за рамото и изкрещя в лицето му:

— Обадете се на 911! Повикайте линейка! Повикайте полиция и бърза помощ!

Дебелият плешив мъж се взря глуповато в раненото й лице, после в значката й, след това пак в лицето й, а накрая тя не издържа и го бутна. Думите й бяха станали още по̀ неразбираеми, челюстта я болеше ужасно при всяка дума, но Харпър все още лежеше там, където бе паднал, и изглеждаше зле. Едва успяваше да остане в съзнание и притискаше корема си, от който се лееше кръв.

Кенеди коленичи до него, после седна и се облегна на падналата маса, защото усети как и последните сили я напускат. Харпър извърна глава и я погледна безмълвно.

— Дръж се, Харпър — каза му тя. Но от устата й излязоха неразбираеми звуци.

Тъй като не можеше да говори, тя направи нещо, което я изненада дори насред това масово кръвопролитие. Вдигна главата на Харпър, неумело, но внимателно, и я постави в скута си. Започна да го гали по косата и бледото потно чело, докато очите му окончателно се затвориха.

По-късно й казаха, че раната му не е била животозастрашаваща, макар да беше дълбока. Острието не бе засегнало нито един важен орган и беше минало на милиметри от коремната аорта. Съществувал бе риск от перитонит, както при всяка рана в коремната кухина, но с бърза операция и широкоспектърни антибиотици Харпър е щял да се възстанови напълно.

Умря в ръцете й, докато кръвта му шуртеше като фонтан.