Серия
Дарби Маккормик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Missing, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Глава 76

Дарби извиква в съзнанието си интериора от къщата на Виктор Грейди такъв, какъвто го помни от своите кошмари: мърляви помещения, натъпкани с паянтови мебели и боклук, засипани с празни бирени кутии и остатъци от долнокачествена, купена отвън храна. Вижда го да се връща от работа и трескаво да измъква дрехи и вещи от разни чекмеджета, за да ги тъпче в куфари и кашони, в каквото му падне под ръка. Трябва да бяга, и то колкото може по-бързо, тъй като полицията го издирва във връзка с изчезналите жени.

Но ето че изведнъж на стълбите се появява Шийла, а Виктор Грейди, неизвестно защо, сега е изпаднал в несвяст върху едно кресло по средата на килима. Шийла, нейната майка, любителката на разпродажби и колекционерка на купони за намаления, бързо пристъпва към него, притиска дулото на пистолет калибър 0,22 към челото на пияния и натиска спусъка.

— Изстрелът не вдигна много шум — казва Шийла. — Тъкмо поставях пистолета в ръцете на Грейди, когато откъм мазето долових стъпки. Беше оня човек, Даниел Бойл. Помислих го за полицай и с пълно основание — имаше значка, която го представяше като федерален агент.

Дарби разбира как е протекло всичко — звукът от изстрела, заглушен от дъжда навън, е чут от Бойл, който се намира вътре в къщата, в мазето, където се занимава с подхвърляне на улики. Бърза нагоре с мисълта, че Грейди се е самоубил, за да завари надвесената над него Шийла с димящ пистолет в ръка.

— Видът на оная значка ме съсипа — продължава Шийла. — Една-едничка мисъл се завъртя в глава ми — какво ще стане с теб, ако аз отида в затвора. Умолявах го да ме пусне. Той мълчеше. Стоеше безмълвен и ме гледаше. Не бе нито изненадан, нито отвратен — просто… безразличен.

Дарби се пита защо ли не я е убил или — още по-лошо — отвлякъл. Не, и двата варианта са неподходящи. Бойл е там, за да подхвърли улики, с които да натопи Грейди, а сега той е убит. Бойл трябва да измисли нов вариант. При това бързо.

Сега Дарби си спомня казаното от Евън за това, как наблюдавал къщата на Грейди. Той знае, че Бойл е вътре, за да остави уликите. Евън е видял пожара.

— Каза ми да си вървя и да чакам обаждането му — продължава майка й. — Каза, че ако обеля и една дума за случилото се и видяното, отивам право в затвора. Каза ми да изляза през задната врата, през мазето. За пожара научих едва на другия ден. Обади се след два дни, за да съобщи, че се е погрижил за Грейди. Пожарът бил погълнал повечето веществени доказателства. Имал една идея, която щяла да ме спаси от затвора. Трябвало да отида в гората и да открия нещо, което е заровено там. Обясни как да стигна до мястото и нареди да донеса намереното у дома. Той щял да мине и да го прибере. Не каза какво е. Все повтаряше да не се притеснявам. Разбирал подбудите ми да убия Грейди. Тръгнах рано на другата заран, като си носех градинарските ръкавици и една права лопата. Намерих торба с женски дрехи и една снимка.

— Тази, която ти показах сега.

Шийла кимва. Устните й са здраво стиснати.

— Знаеш ли коя е тя?

— Той не ми каза.

— Какво друго намери?

Някакво пламъче в погледа на майка й събужда у Дарби желание да побегне.

— Да не би… — Думите излизат с мъчително свистене от устата на Дарби. — Да не бе Мелани?

— Да.

Нажежен нож се врязва в стомаха на младата жена.

— Видях лицето й — продължава Шийла с дрезгав глас. — Торбата бе оставена върху него.

Дарби отваря уста, но от нея не излиза нищо.

Шийла заридава.

— Не знаех какво да направя. Зарих дупката и се прибрах у дома. Той се обади рано на другата сутрин и аз му казах за Мелани. Отвърна, че знае и поиска да отида до пощенската кутия. В нея имаше видеокасета и запечатан плик. Нареди да пусна видеото и да му кажа какво виждам. Видях себе си. Как копая в гората.

На Дарби й се завива свят. Див цветен вихър се носи наоколо.

— А в плика имаше снимки. Ти в къщата на леля си. Заплаши, че ако кажа някому какво е станало, какво съм видяла в гората, ще изпрати всичко на ФБР. А след това, когато съм вече в затвора, ще те убие. Повярвах му напълно. Той вече бе опитал един път да те вземе от мен. Не можех… не исках да поема втори риск.

Шийла притиска юмрук към устата си.

— Не престана да ми изпраща снимки, за да ми напомня. Ти на училище, на игра с приятелките си. Дори ги оформяше като коледни картички. А после започна да ми изпраща дрехи.

— Дрехи ли? Мои дрехи?

— Не, те… те бяха на други хора. На други жени. Пристигаха с колети, придружени от снимки. Като тази тук. — Шийла стиска парчето хартия в дланта си. — Не знаех какво да правя.

— Мамо, тези дрехи… къде са?

— Все си мислех, че може би… може би е възможно да направя нещо полезно с тях. Да ги изпратя анонимно в полицията… знам ли… Нямам представа защо точно, но ги държах дълго време.

— Каза ли на някого? Например на адвокат?

Шийла поклаща глава. Страните й са мокри от сълзи.

— Все си мислех какво би станало, ако си призная. Ако разкажа в полицията какво съм сторила. За това, как държа дрехи на тези изчезнали жени и си мълча. Ако го направех, всеки щеше да реши, че ти си ми помагала в укриване на веществени доказателства. Какво значение има, че не е истина? Хората ще си кажат, че и ти си замесена — спомни си какво стана, когато работеше по онзи случай за изнасилване. Партньорът ти подхвърли улики, но всички бяха убедени, че и ти си вътре. Ако бях признала, щеше да се простиш с кариерата си.

Дарби трудно събира сили да заговори.

— Какво направи с дрехите?

— Те бяха в кашоните, които даде на църквата.

— А снимките?

— Изхвърлих ги.

Дарби заравя лице в дланите си. В съзнанието й се точи дългата редица фотографии на изчезнали жени от служебни досиета, които видя върху таблата в управлението. Ако нейната майка бе признала навремето, те всички щяха да са живи. Тази мисъл прилича на някакво огромно семе, което пуска корени и те се впиват все по-дълбоко и по-дълбоко в съзнанието й.

— Не знаех какво да правя — повтаря Шийла. — Не можех да променя вече стореното. Стотици пъти си казвах да отида в полицията, но единственото, за което можех да мисля, бе ти. Какво ще стане с тебе, ако мене ме няма? Ти бе най-важното нещо в моя свят.

— Къде е онова място, дето си намерила Мел?

— Не знам.

— Помисли.

— Мисля вече цял ден. Откакто показаха лицето на оня мъж по телевизията. Но не мога да си спомня. Минаха повече от двайсет години.

— А помниш ли къде паркира колата оная заран? На какво разстояние се отдалечи от нея?

— Не.

— Ами указанията, които Бойл ти е дал, не ги ли пазиш?

— И тях изхвърлих. — Шийла ридае. Думите излизат от гърлото й като изтръгнати насила. — Не ме намразвай. Не мога да умра с мисълта, че ме мразиш.

Дарби си мисли за Мел, легнала някъде в гората, заровена самичка, където никоя жива душа не ще я открие.

— Можеш ли да ми простиш? — обажда се Шийла. — Можеш ли да го направиш?

Дарби не отговаря. Мисли си за Мел. Мел, изправена пред училищното шкафче, моли Дарби да прости на Стейси. Как й се иска да бе казала да. Да бе простила. Може би тогава Мел и Стейси щяха да си останат у дома онази вечер. А сега щяха да са живи. Може би всички онези жени щяха също да бъдат живи.

— Мамо… о, господи…

Дарби сграбчва ръцете на майка си. Те са същите, които убиват Грейди, които са я милвали цял живот и които са заровили отново незнайния гроб на Мелани. Дарби усеща силата на тези ръце. Още е тук, но няма да е за дълго. Съвсем скоро нейната майка ще си отиде, а Дарби ще я погребе. А един ден и сама тя ще поеме по вечния път, но ще я погребат самичка, забравена. И тогава, ако наистина има такова нещо като небеса, тя ще намери Мел, за да й каже колко много й е мъчно. Може би тя ще й прости. Може и Стейси да го стори. Дарби желае това повече от всичко на света.

Край