Крис Муни
Изчезналите (7)

Глава 6

Каръл Кранмър е просната по гръб в леглото си, останала без дъх, докато Тони се отпуска изнемощял отгоре й.

— Исусе — обажда се той.

— Знам.

Тя движи длани нагоре-надолу в основата на гърба му. Неговата пот ухае на одеколон и бира. Долавя и съвсем слаб сладникав дъх на марихуаната, която пушиха преди това на задната веранда. Тони има право. Сексът след друсане е невероятен. Тя започва да се кикоти.

Тони вдига глава.

— Какво има?

— Нищо. Просто те обичам.

Той я целува по бузата и се готви да стане, но тя го обгръща с нозе през кръста.

— Недей. Още не. Ще ми се да полежим така за малко.

— Добре.

Той я целува отново, този път по-напористо, и остава да лежи отгоре й. Мисълта й се насочва към ония невероятно сладникави песни от конкурса „Америкън айдъл“. За това усещане ли са написани те? За това чувство на съвършено единение с Тони, което е в състояние да пребори целия свят? Навярно всичката тъпота и разочарование, които те съпътстват по цял ден — особено ако живееш в тази забравена дупка на вселената, наречена Белхам в Масачузетс — превръщат подобни моменти в толкова особено преживяване.

Тя слуша с усмивка трополенето на дъждовните капки по покрива и неусетно се унася.

Каръл Кранмър се пробужда от сън, в който са я избрали за кралица на бала, а това е адски тъпо, понеже тя не проявява ни най-малък интерес към баловете. И двамата с Тони пренебрегнаха тазгодишния на първокурсниците, за да отидат на ресторант, а след това — на кино.

И все пак един елемент от този сън й се нрави: когато всички са се събрали пред подиума, за да й ръкопляскат, а тя се усеща приета напълно. И можеше да си остане още дълго в това положение, загърната в пелената на приятния спомен, ако не беше онзи подобен на излетял от спукан ауспух грохот. Протяга ръка към Тони. Неговата половина от леглото е топла, но пуста. Да не си е отишъл у тях?

Каръл го е предупредила, че може да пренощува при нея. Майка й ще отиде след смяната си във фабриката за картон в жилището на своя нов приятел, което се намира в Уолпул. То е по-близо до фабриката в Нийдхам и всичко това означава, че Каръл може да прави каквото й се прииска, а на нея й се иска Тони да прекара нощта у тях. И той се обажда на майка си, за да предупреди, че ще преспи в дома на приятел.

Върху нощното шкафче продължават да горят свещите. Каръл сяда в леглото. Наближава два часът.

Дрехите на Тони се валят на пода. Може би е в тоалетната.

Каръл умира за картофен чипс и дребни сладки. Едно пакетче в комбинация с кутийка пепси — и работата заспива.

Тя отгръща чаршафа и се изправя гола, високо за възрастта си момиче с издължена, елегантна фигура и започнали да се очертават ясно извивки на нужните места. Не облича нищо — не се притеснява от голотата си в присъствието на Тони, който не се уморява да й повтаря колко е красива. Все не може да отдели ръце от нея. Отваря вратата на спалнята и вижда слабото нощно осветление да прониква в коридора откъм банята.

— Тони, би ли отскочил до денонощния?

Той не отговаря. Наднича в банята и вижда, че не е там.

Може би е отишъл в долната, та да не се притеснява от близостта й.

В килера до кухнята има малко бисквити. Може да мине с тях, докато Тони излезе от тоалетната.

Откъм хола се носи студено течение. Облича бельото си, както и бялата риза на Тони. От ходенето й се завива свят. На няколко пъти се налага да протегне ръка към стената за опора.

Вратата към кухнята зее отворена, също като тази към задната веранда. Тони не си е тръгнал — ключовете за колата и портфейлът кротуват в бейзболната му шапка, оставена върху кухненския плот. Сигурно е излязъл за една цигара, казва си тя. Майка й не държи на кой знае колко много правила, но това е желязно — не може да понася просмукала се в тапицерията на мебелите тютюнева воня.

Каръл надниква в малкото антре и съзира през прозореца изливащия се навън с несекващо трополене дъжд. Шумът кънти ритмично в ушите й. Пред колата на Тони е паркиран черен пикап, който е виждал и по-добри времена. Едната му задна врата е отворена и се люлее под напора на вятъра, който носи над паважа пелени от дъжд. Сякаш долавя скърцане от пантите на вратата, но знае, че само така й се струва. Боже мили, още е друсана.

Бараката принадлежи навярно на съседското момче, Питър Ломбардо, който има навика да зачезва за по няколко месеца, само за да се върне един ден — нещастен и без пукната пара в джоба — и да остане, колкото да спести някой долар за следващото изчезване. Сигурно е забравил да заключи в бързината да се спаси от дъжда.

Каръл се готви да отиде и да затвори вратата — в килера има дъждобран — но в същия момент чува стъпките на Тони зад гърба си. Той я сграбчва грубо отзад през кръста и я вдига във въздуха. Каръл се кикоти, докато се извръща, за да го целуне.

Една ръка се появява изневиделица, запушва устата й с неприятно вонящ парцал.

Каръл се мята настрани, виснала от ръката на мъжа, който се опитва да я върне в кухнята. Кракът й усеща стената и като я използва за опора, тя с все сила ритва нападателя към рамката на вратата. Той я изпуска. Каръл пада на пода.

Замаяна е. Замаяна, защото парцалът е напоен с нещо. Едва може да се движи, но го съзира до себе си. Мъжът бърка в джоба си, вади някакво пликче и пластмасово шише.

Пуска на пода край вратата нещо като парченце канап, а после накланя шишето и накапва пръстите й със студена червена течност. Прилича на кръв, казва си тя, докато непознатият насочва ръката й, за да размаже течността върху стената.

Мъжът вдига парцала. Каръл отваря уста, за да извика, поема хлороформ и чува грохот на гръмотевица, който бързо заглъхва.