Серия
Дарби Маккормик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Missing, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Глава 16

Даниел Бойл прехвърля зърната на броеницата, докато наблюдава как криминалната инспекторка, привлекателната червенокоска, помогнала на Рейчъл Суонсън да се измъкне изпод верандата, изчезва зад ъгъла. Той се премества на друг стол, когато тя започва да говори по телефона. Чул е почти всичко и с удовлетворение научава, че полицията е открила отпечатъка от подметка, който остави на местопрестъплението.

След като получат и резултат от анализа на кръвта върху кухненската стена, веднага ще се насочат към Ърл Славик. ФБР го издирва във връзка с цяла върволица изчезнали жени, започнала в Колорадо.

Във ФБР не знаят, че понастоящем Славик е жител на Люистън, Ню Хампшир. След като Бойл пусне полицейските кучета по дирята на Славик, те ще намерят в килера му чифт Ryzer номер 43 заедно с куп други безценни веществени доказателства, които го свързват с изчезването на няколко жени в Ню Ингланд.

Онова, което не дава покой на Бойл, е чутото за надписите по ръката на Рейчъл. Той има представа за това, какво именно означават онези букви и цифри, но те не могат да кажат нищо на полицаите, поне докато Рейчъл не дойде в съзнание и не реши да говори.

Бойл знае, че тя вече е идвала в съзнание и е нападнала медицинска сестра. Ако се съвземе отново, ако успеят да я стабилизират в достатъчна степен с помощта на психотропни лекарства, Рейчъл би могла да разкаже на полицията какво се е случило с нея и останалите жени в онова мазе.

Той още не може да си обясни как е успяла да се измъкне тя самата. Двата чифта белезници бяха добро качество и в пълна изправност. Устата й си беше добре запушена, когато той тръгна за Каръл. А пък и самата Рейчъл е болна — къде е тръгнала на майната си?

Когато се върна при колата, белезниците и парцалът лежаха на пода, а вратите бяха отворени.

Никой не е успявал да избяга от него до този момент.

Бойл стисва по-силно броеницата. За пореден път подценява Рейчъл, забравя каква изобретателна путка е тя — по силата на някаква ирония на съдбата именно това най-много харесва у нея. Толкова силно напомня за майка му тази жена.

Преди малко повече от две седмици Рейчъл се направи на болна и когато той влезе в клетката да я види, тя скочи върху него и му счупи носа. Събори го на земята и го рита до загуба на съзнание.

Ключовете, които взе тогава от джоба му, не й помогнаха да отвори катинара на мазето — ключа от него държи в чекмеджето на бюрото си. И точно там я намери — ровеше из бюрото да го търси. А можеше да попадне на мобилния му телефон. Може би тогава е намерила резервните ключове за белезниците, макар той да не е забелязал липсата им. Още не е оправил бъркотията, която създаде това женище.

Трябваше да остави Рейчъл в клетката. Да отиде в Белхам самичък, както го бе замислил отначало, да прибере Каръл и след това, когато се върне у дома, да излезе повторно, за да погребе Рейчъл.

Но се поблазни от идеята да погребе жената до майка си, в гората край Белхам, недалеч от езерото Брукпонд. Години не е посещавал едновремешното си гробище — толкова отдавна, че вече е забравил къде точно се намира.

Бойл си има карти за всички свои гробове. Но не може да намери тази за майчиния си гроб. Никак не го бива в ориентирането. Отидоха му близо четири часа в търсене и още толкова — да копае. След като излезе от гората, идеята да погребе и Рейчъл там не му даваше мира дни наред. Само тази мисъл му бе в главата. И ето сега, понеже позволи на желанието да надделее над дисциплината, Рейчъл лежи тук, в най-голямата болница на Бостън.

Вратите на интензивното се отварят и оттам се появява зашеметяваща жена с дълги до раменете черни коси и тъмнокафяви очи. Тя е млада, с безупречни черти на лицето и съвършена кожа. Носи прилепнали стилни джинси, черни обувки с висок ток и къса блуза, загатваща предизвикателно част от мекия й плосък корем. Бойл преценява, че е някъде преди средата на двайсетте. Младата жена влиза в чакалнята и вади пакетче книжни кърпички. То се оказва празно. Хвърля го в кошчето за боклук. Всички опечалени мъже наоколо са вперили погледи в нея.

Жената съзнава, че й се възхищават. Вместо да седне, тя закопчава догоре палтото си и обръща гръб. Майката на Бойл правеше същото, когато усети, че я зяпат мъже, които не харесва. Ако бяха обаче красиви, тя им отдаваше цялото си внимание. Ако бяха богати — тялото си.

Младата жена кръстосва ръце пред гърдите си и се вторачва във вратите на интензивното. Очаква някого. Не съпруга. Няма пръстени по ръцете. Може би приятеля си. Не. Един приятел би излязъл заедно с нея.

Видимо е разстроена, но няма да заплаче. Не и тук, пред тези хора.

Бойл би могъл да я разплаче. Да я принуди да се моли. В състояние е да я накара така бързо да се освободи от тежкарската поза, както змия не може да излезе от кожата си.

Той взема пакетчето салфетки, става и се приближава до нея. Долавя аромата на парфюма й. Някои жени не умеят да подбират подходящия. Тази може.

Бойл предлага пакетчето. Жената се извръща, видимо раздразнена от намесата. Изразът й омеква донякъде, когато съзира костюма и връзката, хубавите обувки. Той носи венчална халка и ролекс. Видът му е професионален и изискан. Внушава доверие.

— Нямах намерение да ви безпокоя — заговаря Бойл, — но реших, че може би се нуждаете от това. Аз вече свърших едно пакетче.

След миг колебание тя взема салфетка и внимателно — за да не развали грима си — я допира до ъгълчетата на очите си. Не му благодари.

— Имате ли някого там? — пита тя, като кимва към интензивното.

— Майка ми — отвръща Бойл.

— Какво й е?

— Рак.

— Какъв?

— На панкреаса.

— Баща ми е с белодробен.

— Съжалявам — казва Бойл. — Пушеше ли?

— По две кутии на ден. Ще ги откажа. Бога ми. — Тя се прекръства, за да подчертае сериозността на думите си. — Съжалявам, ако съм проявила грубост. Просто… това проклето чакане. Уморих се да чакам… смъртта на баща си. Може да звучи коравосърдечно, обаче толкова го боли. А и тия доктори. Много обичат да ги чака човек. И в момента съм в очакване на Негова Светлост.

— Знам какво ви е. Ще ми се да имах близки, на които да се опра, но съм единствено дете, а баща ми почина преди години.

— И аз съм в същото положение. Баща ми е цялото семейство. Когато си отиде — тя поема дълбоко дъх, — оставам самичка.

— Нямате ли съпруг?

— Нито съпруг, ни приятел, нямам майка или деца — само аз.

Бойл си представя празната клетка в мазето и се пита дали някой ще потърси тази жена, ако вземе да изчезне. Досега не му е падала такава красавица. Тежи точно колкото е необходимо. По-тежките изкарват повече време в мазето. Кльощавите не изтрайват дълго, освен ако не са младички, каквато е Каръл.

— Наблизо ли живеете? — интересува се Бойл. — Питам само защото ми се струва, че съм ви срещал из квартала. Къщата ми е отсреща, в Бийкън хил.

— Аз съм от Уестън, но често идвам в Бостън. Имам приятели във вашия квартал. Как се казвате?

— Джон Смит. А вие?

— Дженифър Монтгомъри.

— Баща ви да не би да е Тед Монтгомъри, строителният предприемач? Има цял куп жилища в моя район.

— Не, занимава се с парфюми.

Бойл ще открие без проблем адреса. Някакъв лекар се появява, забелязва Дженифър и се приближава.

— Късмет — пожелава й Бойл, преди да се вмъкне в интензивното.

Там бързо оглежда обстановката — насочените към рецепцията охранителни камери, медицинската апаратура, която следи състоянието на всеки от пациентите. В дъното на коридора седи униформен полицай — явно пред вратата на Рейчъл. Камерите са без значение — при следващото посещение ще промени външния си вид. Сестрата зад бюрото го наблюдава.

— С какво мога да ви помогна?

— Дали имате пакетче кърпички? Братовчедка ми е много разстроена.

— Разбира се.

Докато тя се обръща, за да му услужи, Бойл запаметява имената от списъка на посетителите и си напомня, че трябва да впише своето, без да оставя отпечатъци.

Бойл взема пакетчето, благодари и пита:

— В коя стая е господин Монтгомъри? Искам да му оставя едно видео за утре.

— Двайсет и втора. Дано лентата ви е VHS. Не разполагаме с DVD апарати.

Бойл намира стаята на Монтгомъри. Три врати след тази на Рейчъл. Идеално.

Излиза от интензивното и поема по коридора. Пуска полученото от сестрата пакетче в кошчето за боклук.

Докато чака асансьора, мисълта му се връща към Дженифър Монтгомъри. Тя е млада. Това е важно. По-младите издържат изпитанието. Жените в края на четирийсетте или началото на петдесетте не изтрайват дълго. Хич не обича да взема такива, но трябва да се снабдява с индивиди от всякаква възраст, цвят и ръст, за да не позволи на полицията да изгради психологически профил. Много е писано по въпроса, а и Мрежата му е подръка — информация колкото щеш.

Бойл се сеща за следователката с червената глава. Досега не е отвличал полицайка. Тази определено е боец. Също като Рейчъл.

Вратата на асансьора се отваря. Бойл пъха ръце в джобовете си и опипва отвора на пластмасовите пликове, в които държи напоените с хлороформ тампони. Винаги са с него, в случай че попадне на подходящ обект, и винаги по един във всеки джоб — правило, установено в нощта преди много години, когато отвлече онова младо момиче от дома на приятелката, която го бе видяла в гората…

Бойл спира. Тази червена коса, този остър поглед на зелените очи… Не… няма начин да е същата.

Бойл прогонва тази мисъл. Ще я остави за у дома. Започва да си мечтае за всичките прекрасни неща, които би могъл да извърши с Дженифър Монтгомъри в своето мазе.