Крис Муни
Изчезналите (36)

Глава 35

С виещ от глад стомах Дарби отваря вратата на конферентната зала.

— … не успели да го проследят — казва Банвил на Евън.

— Кого да проследят? — намесва се Дарби.

Настанява се до Лайлънд, като му връчва една папка.

— Някой се обадил в дома на Даян Кранмър преди около час — обяснява Банвил. — Включва се телефонният секретар. Съобщение от Каръл, която казва, че иска да говори с майка си и ще позвъни отново след четвърт час. Така и прави, но връзката не се задържа достатъчно дълго, за да бъде проследена. Даян потвърждава, че е била дъщеря й. Тъкмо се готвим да прослушаме записа, който донесе един от моите хора.

Банвил включва миниатюрен касетофон и се обляга в стола си. Евън спира да кълве в лаптопа. Дарби сплита пръсти върху масата и се вторачва в разположеното почти под носа й устройство.

Чува се звук от включване на телефонния секретар.

— Каръл? Каръл? Аз съм. Как си ти?

Дарби долавя сподавен плач, прокашляне.

— Каръл, скъпа, ти ли си?

— Аз… той не ми е направил нищо лошо… — Преглъща и диша тежко.

— Къде се намираш? — пита Даян. — Можеш ли да ми кажеш?

— Нищо не виждам — съвсем тъмно е.

— Къде… Какво трябва да направя… Чуваш ли ме, Каръл?

— Той е тук, в стаята. Има нож.

— Трябва да се браниш, както съм те учила.

Щрак.

Банвил изключва апарата.

Евън поглежда Лайлънд.

— С ваше разрешение, бих желал да изпратя този запис в нашата лаборатория. Там могат да усилят звуковия фон, да видят дали няма да се доберат до нещо съществено. Бих искал също така да изпратя онзи пакет и снимките от него. Може да бъде идентифицирана пишещата машина по вид и производител, както и да се направи сравнително проучване с други случаи.

Дарби усеща, че на Лайлънд му се иска да откаже, но е притиснат в ъгъл, от който няма изход. ФБР разполага със седем отделни звена, които са специализирани в изследване на всичко, което има отношение към хартията. Бостънската лаборатория просто не е в състояние да им излезе насреща.

— Щом като ще споделяме всичко — обажда се Лайлънд. — Виждам, че федералното правителство проявява склонност към по-широко сътрудничество.

— Убедете се сам — отвръща Евън и придърпва телефона към себе си.

Сигналът „свободно“ се разнася през тонколоните.

Чува се глас:

— Питър Травис.

— Питър, Евън Манинг е на телефона. Обаждам се от лабораторията на Бостън. Тук съм с нейния директор, Лайлънд Прат, и криминалния експерт по случая, Дарби Маккормик. С нас е водещият разследването, инспектор Матю Банвил от полицията на Белхам. Искат да ти зададат няколко въпроса.

— Готово — отвръща Травис.

— Получи ли дигиталните снимки, които изпратих?

— Заредени са вече. Качеството на изображението от пощенските лепенки не е особено добро. Ако искате да идентифицирам пишещата машина, ще ми трябват оригиналите.

— Ще ги имаш. Дай сега да видим какво може да се направи със снимките.

— Хартията е на „Хюлет Пакард“, образец 179. Произвежда се специално за копирни устройства. Вкарваш карта с електронна памет или зареждаш информация от компютър — може и от преносима памет — и устройството отпечатва снимка с размери осем на тринайсет.

— Тъкмо от този формат са и нашите.

— Мога да взема проби от печатарското мастило и по този начин да установя характеристиките на използваната в печатащото устройство касета, но пазарът за подобни неща е необятен — не е възможно по този път да стигнете до Пътника.

— Какъв Пътник? — пита Дарби.

— Ще поговорим и за него — обещава Евън. — Карай нататък, Питър.

— Ако разполагате със самия принтер, бих могъл да потвърдя или отхвърля връзката му с конкретните снимки.

— Не разполагаме с принтер, нямаме дори заподозрян — има само едно изчезнало седемнайсетгодишно момиче. Дали да не подложим снимките на специален анализ?

— Не е лошо като идея. Проблемът се състои в това, че дигиталната фотография е стигнала такива висоти в своето развитие, че е възможно да се манипулира всяко изображение, без да се остави следа.

— Ще рече, нашият човек би могъл да заличи цял прозорец от снимката например?

— Може да го заличи, а може и да го прибави — може да направи каквото си пожелае, стига да му е ясно как се борави със софтуера. Като изхождам от собствения си опит, бих казал, че няма да открием нищо, което да ни заведе пред прага му. Но все пак се добрах до нещо ново, което можете да прибавите към списъка с доказателства. Задръж така.

Чува се шумолене на листове хартия.

— Значи — проговаря пак Травис — използваният плик е произведен най-вероятно от малка компания на име „Меръл“, намираща се в покрайнините на Холис, Ню Хампшир. Тя е закрита през деветдесет и пета година и оттогава тези пликове не се произвеждат.

— Тоест нашият човек си има запас у дома.

— Много е възможно. Но все пак бих искал да разгледам самия плик, преди да дам окончателно становище.

— Утре заран ще бъде върху бюрото ти — обещава Евън.

— Отпечатъкът от подметка е от Пътника. Производител е Ryzer Gear, моделът е „Авантюрист“.

— А люспата от боя?

— Тук зациклихме. Няма подобен образец в системата. От мене — толкова засега. Докъде я докарахте с ризата?

Евън поглежда Дарби.

— Открихме една текстилна нишка — съобщава тя. — Подобна на онази, която бе намерена в антрето на Кранмърови. Космите от гърба на снимката съвпадат с образци от косите на Каръл. За щастие имаме възможност да направим ДНК анализ. Без резултат остана търсенето на пръстови отпечатъци — няма такива.

— Имате ли въпроси към Питър? — Евън оглежда присъстващите. — Няма. Питър, искам да се свържеш с Алекс Галагър — нека анализира един аудиозапис. Ще бъде в пратката, която заминава днес. Имаш номера на мобилния ми телефон, нали?

— Да. Ще поддържаме връзка.

Евън затваря.

— Имам новини относно двете имена, споменати от Рейчъл Суонсън — обажда се Дарби. — В „Изчезнали“ са направили проверка и стигат до две възможни кандидатури — и двете от Ню Ингланд.

Лайлънд й връща папката. Дарби изважда най-горния лист — цветна снимка с размери двайсет на двайсет и пет от абитуриентско тържество. На нея се вижда млада жена с неугледни черти и къдрава руса коса. Оставя я върху масата.

— Това е Марси Уейд от Гринуич в Кънектикът — съобщава Дарби. — Двайсет и шест годишна, живяла с родителите си. През май тази година отива с кола да се види с някакъв съученик, сега студент в Университета на Ню Хампшир. Живее на около три километра от студентското градче. На връщане през нощта колата й се поврежда на Шосе номер 95. Никой не я е виждал оттогава.

Втората фотография е на едра жена със заоблени бузи и неголямо родилно петно върху отпуснатата плът на брадичката.

— Това е Паула Хибърт, четирийсет и шест годишна самотна майка, учителка в държавна гимназия на Барингтън, Род Айлънд. Помолила съседка да наглежда сина й, докато отиде да му вземе лекарства против астма. Стига до аптеката, но не и обратно до дома си. Не откриват следа нито от нея самата, нито от автомобила й. Изчезва през януари миналата година.

— Не са ми известни никакви подробности във връзка с тези случаи — продължава Дарби. — Не съм запозната със събраните доказателства. И двете местни лаборатории са затворени днес. Ще се свържа с тях чак утре сутринта. Това е всичко от мен. А сега, специален агент Манинг, защо не ни кажете нещо за Пътника?