Крис Муни
Изчезналите (39)

Глава 38

Каръл Кранмър лежи, свита на кълбо на една страна върху бетонната настилка под нара. Омотала се е във вълненото одеяло. Престанала е да трепери, но честотата на сърдечния ритъм не намалява.

Мъжът с маската не я е наранил. Изправя я на крака за косите и нарежда да не се дърпа и да престане да плаче, защото няма да й позволи да говори с майка си.

Застава зад нея и притиска нещо остро до гърлото й. Нож, казва той. Инструктира я какво да говори, кара я да го повтори. Тя се подчинява. Отново повторя думите, но този път пред микрофон.

Каръл все още говори, когато чува щракване и мъжът отдръпва острието. Нарежда й да легне по корем на пода. Тя го прави. Казва й да затвори очи. Прави и това. Вратата се отваря и захлопва, като оставя острите звуци да кънтят в гърдите й. Прищракват ключалки и тя е отново сама, затворена в ужасяващия мрак.

В един момент се унася. Съзнанието й се замъглява, а от устата потича обилна слюнка.

Спомня си за изядения по-рано сандвич. Той оставя странен вкус. Дали в него бе сложено нещо? За какво му е на мъжа с маската да я упоява и приспива?

И за какво са му онези снимки? Дали не възнамерява да ги изпрати на майка й заедно със звукозаписа и с искане за откуп? Някак не се връзва. Във филмите и по телевизията отвличат все богаташи. Един поглед към нейния квартал е достатъчен, за да се убеди човек, че там такива не живеят. За какво са му при това положение снимките?

Каръл няма представа, но е сигурна в едно: мъжът с маската ще дойде отново и този път няма да й се размине. Може дори да я убие. Как да се предпази?

Има ли нещо в тази стая, което да й бъде от полза?

Опипва внимателно ръба на нара и усеща грубата полиестерна тъкан, опъната върху рамка от алуминиеви тръби. Дали ще успее да измъкне някоя от тях? Разтърсва здравата нара, но той не помръдва. Защо ли?

Пръстите й напипват планки и болтове, с които е прикрепен солидно към пода.

Следващият половин час Каръл прекарва в опити да отдели част от тръбната конструкция. Без най-малък намек за успех.

Сърцето й бие до пръсване от положеното усилие и нова вълна страх я залива, като кара кожата й да настръхне. Напряга воля и пропъжда страха. Трябва да поддържа съзнанието си ясно. Трябва да мисли. Добре. Какво друго имаме тук?

Каръл си представя обстановката: душ, умивалник, тоалетна и нар. А тя се нуждае от нещо остро, нещо, с което да го намушка или пореже…

Казанчето на тоалетната. Веднъж е помагала на приятел на майка си да поправи нещо в него и добре помни какво е видяла вътре — на първо място, вертикална пръчка и хоризонтален лост. И двете са направени от метал. Би могла да го удари и дори да пробие кожата, но не и да му нанесе сериозна рана.

Но ако го уцели в очите? Нека опита да я хване слепешката.

Каръл тръгва опипом към ъгъла. Пищялът й отново се блъсва в тоалетната чиния. Докосва дъската за сядане. Продължава да шари с пръсти към казанчето. Такова няма — само влажни метални тръби.

Обзема я паника. Един вътрешен глас, който много наподобява майчиния й, настоява да зареже тия мисли, да се успокои и да започне да разсъждава.

Каръл не иска да мисли. Препъва се из тъмнината, докато намира желязната врата.

— Тони, чуваш ли ме? — Блъска по стоманата с юмруци. — Тони! Къде си? Отговори ми!

Един цепещ въздуха звук, подобен на дрънчене от училищен звънец, я принуждава да подскочи.

Вратата се отваря, пинк-пинк-пинк.

Каръл се хвърля назад към нара и ляга отдолу, сграбчва одеялото и го усуква като дебело въже с надеждата да се предпази с негова помощ от острието на ножа.

Мъжът с маската не влиза.

Каръл е вторачила поглед към мижавата светлина в коридора. На около три метра от вратата, на пода, лежат завит в найлон сандвич и бутилка вода.

Каръл не вижда никаква сянка върху пода.

Може би е скрит зад ъгъла, далеч от вратата, и само чака тя да се покаже, за да посегне към сандвича и водата. Ако го стори, дали няма да се нахвърли отгоре й.

— Ало?

Това не е гласът на Тони — това е глас на жена, слаб, но ясен.

— Чувате ли ме? — пита жената.

— Чувам ви — отвръща Каръл. Бърше сълзите от очите си и наблюдава вратата, ослушва се, приготвя се за съпротива. — Казвам се Каръл. Каръл Кранмър. А вие къде сте? Коя сте?

— Аз съм Марси Уейд. В стаята си съм.

— Не излизай оттам — провиква се друга жена.

Колко души са затворени с нея на това място?

Звънтенето се разнася отново — вратата се затваря.

И тогава чува писъка.