Крис Муни
Изчезналите (19)

Глава 18

Гледачката на Шийла, Тина, сипва храна в една чиния, когато Дарби влиза в кухнята.

— Как е тя?

— Денят й мина добре. Мнозина приятели се обаждаха да кажат, че са те видели по телевизията. И аз те видях. Много смело бе да се завреш под онази веранда.

Дарби си спомня деня, в който Шийла оповести диагнозата, начина, по който нейната майка държеше ръцете си, твърда като стомана, докато самата Дарби се срина.

Лекарят откри петънцето по време на рутинен преглед. Бостънски хирург изряза голяма част от кожата, както и множество лимфни възли. Но не съумя да я отърве от тумора, загнездил се вече в белите дробове.

Шийла отказа да се подложи на химиотерапия, понеже й беше ясно, че това няма да помогне. Две експериментални лечения се провалиха. И сега е просто въпрос на време.

Дарби хвърля раницата върху един стол. Край задната врата са оставени два кашона, пълни с внимателно подредени дрехи. Вижда се розов кашмирен пуловер. Купила го е за майка си миналата Коледа. Дарби го изважда от кашона и в същия миг я разтърсва като електрически ток споменът за Шийла, застанала пред дрешника на Червения. Месец след погребението му. Майка й, преглътнала сълзите, докосва една от фланелените му ризи, а после бързо дръпва ръка, като ухапана.

— Майка ти поразчисти някои дрехи днес — казва гледачката. — Каза ми да ги оставя в черквата на път за дома. За благотворителния им фонд.

Дарби кимва. Опаковането на дрехи е начин, по който Шийла си помага да надмогне мъката.

— Аз ще ги занеса — казва Дарби.

— Наистина ли? Няма да ми дотежи и на мен.

— Така или иначе минавам оттам на път за работа.

— Преди да ги занесеш, може би е добре да прегледаш джобовете. Виж какво намерих. — Подава снимка на бледа жена със сбръчкано лице, руса коса и сини очи, заснета на нещо като пикник.

Дарби не знае коя е тя. Оставя снимката до приготвената за майка й чиния.

— Благодаря, Тина.

Шийла седи в леглото и чете нов криминален роман. Дарби е облекчена при вида на меката светлина от две настолни лампи. Тя прави лицето на майка й да изглежда по-малко изпито, не така болезнено. Останалата част от нея е скрита под завивките.

Дарби оставя подноса с храната в скута й, като внимава да не докосне венозната система с морфин.

— Разбирам, че си прекарала добре деня.

Шийла взема снимката.

— Това пък къде го откри?

— Тина го намерила в задния джоб на едни джинси, които си приготвила за дарение. Коя е тя?

— Дъщерята на Синди Грийнлиф, Реджина. Двете играехте заедно. Преселиха се в Минесота, когато ти беше на пет, мисля. Синди ми прати една коледа картичка с образа на Реджи.

Шийла хвърля снимката в кошчето за боклук и поглежда бегло към стената зад телевизора.

След като й поставиха диагнозата, тя домъкна всички снимки от мазето, извади други от албумите и нареди да ги рамкират и да покрият с тях всеки квадратен сантиметър от стената пред нея, та да ги гледа непрекъснато от леглото.

Видът им сега кара Дарби да си спомни стената пред стаята на Каръл Кранмър. После мисълта й се връща към нейната майка и казаното за това, че сърцето не е в състояние да поеме цялата любов към детето. Тази любов е всепоглъщаща и всеобхватна. Оставаш в нейната власт докато си жив.

— Онази жена под верандата изглежда като умираща от глад.

— Отблизо е още по-зле. Цялата бе в синини, белези и рани.

— Какво й се е случило?

— Нямам представа. Не знаем коя е и откъде е. Лекуват я в голямата болница. В момента е упоена.

— Знаеш ли какво й е?

— Сепсис.

Дарби разказва на майка си за своя разговор с лекарката и случилото се в болницата.

— Шансовете за оздравяване при сепсиса зависят от общото състояние на пациента, от ефикасността, с която се бори антибиотикът срещу инфекцията, както и от състоянието на имунната система на заболелия — казва Шийла. — От онова, което разправяш за състоянието на сърцето и отказа на някои органи да функционират, излиза, че твоята непозната е изпаднала в септичен шок. Лекарката е в крайно неизгодна ситуация — трябва да лекува сепсиса, а в същото време да я държи под упойка.

— Значи изгледите не са добри.

— Така ми се струва.

— Моля се на Бог да дойде в съзнание. Може би знае къде да търсим Каръл — изчезналото момиче. Каръл Кранмър.

— Видях по телевизията. Има ли някакви следи?

— Крайно недостатъчни. Да се надяваме, че скоро ще попаднем на нещо.

Да се надяваме. Надежда. Глупости на търкалета. Дарби усеща нервите си изтънели и оголени.

Отпуска се върху стария люлеещ се стол на баща си. Донесли са го от долния етаж и са го поставили до леглото, за да може Дарби да спи в него през нощта.

Отначало го прави от желание да бъде подръка, в случай, че майка й се събуди и поиска нещо. Сега трябва да е до нея, за да има възможност да й каже последно сбогом, когато настъпи часът.

— Преди малко срещнах майката на Каръл — обажда се Дарби. — Докато говорехме и я гледах, сетих се за майката на Мелани. Помниш ли Коледата след изчезването на Мел? С теб отивахме към мола или другаде, когато от колата видяхме родителите й да прикачват нейната снимка на един телефонен стълб.

Шийла кимва, а изтънелите черти на лицето й се свиват при спомена.

— Всяка жива душа в града знаеше за Виктор Грейди, а родителите на Мел стояха навън, в кучешкия студ, и не искаха да се простят с надеждата, отказваха да се изправят с лице пред истината. Поисках да спреш колата, но ти продължи.

— Не исках да страдаш още. Достатъчно ти мина през главата.

Дарби си спомня фигурата на госпожа Крус в страничното огледало: обърнала гръб на вятъра, притиснала снопа плакати към гърдите си, за да не ги отвее из околността. Фигурката й става все по-малка, докато накрая изчезва напълно и точно в този миг на Дарби й се иска да отвори вратата и да се втурне на помощ.

Дали любовта на Хелена Крус е все така силна днес, след две десетилетия? Или е претръпнала, научила се е как да я заглушава и да прави болката не толкова остра?

— С нищо не би могла да им помогнеш — обажда се Шийла.

— Знам. Знам също, че ме обвиняваха за случилото се с Мелани. И може би все още го правят.

— Случилото се с Мелани не е по твоя вина.

Дарби кимва.

— Когато видях израза върху лицето на Даян Кранмър, ми се прииска да й помогна по някакъв начин.

— Но ти й помагаш.

— Изглежда не правим достатъчно.

— Никога не е достатъчно — казва Шийла.