Крис Муни
Изчезналите (66)

Глава 65

Военният хеликоптер привършва втора обиколка над гората, без да засече топлинно излъчване. Или Бойл е убил Каръл още преди няколко дни, или пък е заровил тялото твърде дълбоко.

Издирването ще продължи утре заран точно в осем часа, когато на мястото ще е пристигнал отряд следотърсачи със специално обучени кучета, придаден към полицейското управление на щат Ню Хампшир. Случаят е вече техен.

Съдебни експерти от щатската лаборатория са тук, разделени на две групи: едната обработва къщата, а втората — гората.

Евън е лишен от достъп и до двете. Прекарва времето си в разговори по телефона, докато крачи под вековните дъбове в края на поляната. Дарби се разправя с двама от инспекторите на Холуей.

Банвил излиза измежду дърветата с напълно измъчен вид.

— Холуей откри портфейла, телефона и ключовете на Бойл — съобщава той. — Цяла връзка ключове. На колко се обзалагаме, че един от тях е за къщата на Славик?

— Силно се съмнявам, че федералните ще ни пуснат дори на пушечен изстрел от нея, преди да им разрешим достъп до жилището на Бойл.

— Какви ги дъвче Манинг?

— Яде телефона. Сигурна съм, че всеки миг ще ни цъфне Зимърман с неговите веселяци, за да опитат да си наврат носа в разследването. Трябва да са доста изнервени от новината, че са убили не когото трябва.

— Бойл е използвал свръхмодерен клетъчен телефон — казва Банвил. — Холуей му хвърли един поглед. Няма имейли, но поддържа пълен списък на всички изходящи и входящи разговори. Бойл се е обаждал на някого в девет часа и осемнайсет минути тази вечер.

— На кого?

— Още не знам. Разговорът е траял четирийсет и осем секунди. Кодът е от Масачузетс. Шерифът проследява номера в момента. Говори ли с Манинг?

— Не. И нищо не ми е казал.

— Още по-добре. Нека така да си остане. Да се поизпоти малко тъпото копеле.

Телефонът на Банвил звъни. Лицето му се изменя.

— Даян Кранмър — съобщава той. — Трябва да се обадя. После ще гледам да намеря кой да те откара у вас. И без разправии по този въпрос, Дарби. Не ми трябваш тук, когато довтасат федералните. Нека аз опера пешкира. Ако някой се интересува, дошла си на мястото по мое нареждане.

Дарби наблюдава двама мъже от екипа на съдебна медицина, които изнасят увито в пластмасов чувал тяло върху носилка. Вижда Евън до себе си.

— Лицето ти е все още подуто. Трябва пак да го наложиш с лед.

— Ще потърся на път към дома.

— Отиваш ли си?

— Веднага, щом Банвил ми намери превоз.

— Аз мога да те закарам.

— Няма ли да останете тук?

— Не съм особено популярен напоследък.

— И защо така?

— Какво ще кажеш да сключим примирие и да те закарам до вас? Или още по-добре — в болница?

— Не ми трябва никаква болница.

— Тогава у вас.

Дарби поглежда часовника си. Отдавна е минало полунощ. Ако Банвил не намери кой да я закара, ще трябва да извика Куп или да изчака, докато някой от хората на Банвил се освободи. И в двата случая няма да успее да се прибере в Белхам по-рано от три сутринта. Но ако си тръгне веднага, с колата на Евън, би могла да пристигне у дома по-рано, да си почине малко и да се върне освежена за утрешното издирване в гората.

— Чакайте да се обадя на Банвил.

Вече в колата, тя гледа в страничното огледало сините и бели отблясъци, които стават все по-малки. Има усещането, че изоставя Каръл на произвола на съдбата.

Когато те най-сетне изчезват окончателно, за да оставят околността под властта на мрака, Дарби започва да диша тежко. Има нужда от повече кислород. Има нужда от движение.

— Спрете колата.

— Какво има?

— Просто я спрете.

Евън отбива встрани. Дарби блъсва вратата и се изстрелва навън. Заобикаля ги тъмна гора, а в съзнанието й се е настанила зловеща картина: Каръл, свита в безлична студена килия, уплашена и сама, далеч от своята майка.

Дарби познава този вид страх. Усетила го е, докато се крие под леглото, докато остава заключена в стаята на майка си и по-късно — когато Мелани крещи отдолу за помощ.

Двигателят на колата спира. Зад нея се отваря и захлопва врата. Миг по-късно чува скрибуцането на чакъла под стъпките на Евън.

— Ти направи всичко, което бе по силите ти, за да я спасиш — проговаря агентът тихо.

Дарби не отговаря. Продължава да се взира в тъмните дървета. Някъде там е заровена Каръл.

Обръща поглед в посока на мигащите допреди малко в бяло и синьо светлинки. Представя си Бойл, застанал зад прозореца на спалнята, докато полицейската кола влиза в алеята, а после…

— Той се е обаждал по телефона — високо казва Дарби.

— Моля?

— Бойл се е обаждал по телефона след нашето пристигане там — разговорът е регистриран в телефонния му апарат. Обаждал се е някому в девет и осемнайсет. А ние влязохме в алеята малко след девет — помня отлично това.

Дарби го вижда съвсем ясно: Бойл стои прав зад прозореца и засича влизащия в алеята сервизен пикап. Как е разбрал, че вътре има полиция? Няма как. Банвил бе застанал отвън. Дали го е забелязал? Може би.

Да приемем, че го е видял. Бойл грабва пушката, но преди да се втурне по стълбите, звъни някому по телефона. На кого? Кой може да му помогне?

— О, господи! — Дарби стисва врата си с длан. — Бойл има съучастник! Пътника не е един човек — двама са. Бойл е искал да предупреди партньора си.

Дарби се обръща. Евън е зареял премрежен поглед в далечината.

— Помислете само — продължава Дарби. — Бойл организира три бомбени атентата — в пикапа, пакета с куклата, изпратен по куриер, и торовата бомба в болницата.

— Ясно ми е накъде биеш. Но той би могъл да заложи пикапа предната вечер, а на другата заран да поеме с куриерската камионетка.

— Подслушващите устройства бяха включени в подходящо време. Единственият начин да се направи това е Бойл да ни е наблюдавал. А няма как да го направи, докато управлява камионетката.

— Като теория не е лошо — отсъжда Евън. — Може Славик да е бил този партньор. В къщата му открихме един куп веществени доказателства.

— Славик няма нищо общо — не той е съучастникът.

— Може би са се скарали и Бойл е решил да „изпържи“ Славик. Премахне ли го, пътят му за оттегляне остава чист. Той се е готвел да бяга, нали?

— Казахте, че сте излизали къщата на Славик сантиметър по сантиметър, но не сте открили и помен от килии.

— Така е, но нали ги намерихте в дома на Бойл?

— Те са за временни нужди.

— Не те разбирам.

— В къщата на Бойл има само две килии — обяснява Дарби. — Рейчъл спомена пред мене другите затворени с нея жени — Паула и Марси. Това прави три, не — четири. Трима души са там заедно с Рейчъл. Паула, Марси и приятелят на Рейчъл, Чад. Бойл ги е държал някъде другаде.

— Може Чад да е бил там само в началото. След като си заминава, Бойл довежда онази Марси най-напред, а след като и тя умира, докарва — сам или заедно със Славик — Паула.

— Не. Трите са били там едновременно.

— Няма как да си сигурна — посочва Евън. — Рейчъл Суонсън не бе на себе си. В болницата продължаваше да мисли, че е все още в клетката.

— Чухте я на записа. Рейчъл ми каза, че няма изход навън — само места за скриване. Клетките в къщата на Бойл са миниатюрни. Няма никакво място за криене. А и тези указания върху китката й. Те сочат път навън отнякъде. Рейчъл каза: „Няма никакво значение дали тръгваш наляво, или надясно. Или пък направо — всички посоки водят в ъгъла“. Рейчъл и останалите жени са били затворени на друго място. Сигурна съм в това.

— Знам колко много ти се иска да откриеш Каръл, но…

Дарби минава покрай него.

— Къде си тръгнала?

— Назад, към къщата на Бойл. Трябва да говоря с Банвил.

Евън пъха ръце в джобовете си.

— Не допускаш ли възможността да ги е затварял в мазето си? Може би там ги е преследвал — има колкото щеш помещения. Много места за скриване.

— Откъде знаеш толкова много за мазето на Бойл?

— Тъкмо там убих Мелани — отвръща Евън и притиска към лицето й напоен с хлороформ тампон.