Крис Муни
Изчезналите (51)

Глава 50

Дарби се събужда в студения мрак на стаята на майка си с омотано около краката одеяло. Сигурно Шийла го е сложила — тя самата няма спомен. Майка й се закашля. Дарби става, надвесва се над нея и долавя тихото накъсано дишане. Проверява пулса. Все още е силен.

Но няма да е за дълго. Скоро, много скоро Шийла ще бъде положена редом с Червения и тогава Дарби ще остане сама — самотна в тази къща, претъпкана от събирани цял живот джунджурии, картини и снимки, евтини бижута, купувани от майка й от битпазар или магазини за преоценени стоки — всичките с гордост съхранявани в едничкото наистина ценно нещо, което тя притежава: красива, ръчно изработена кутия за скъпоценности, притежание на две поколения жени от рода Маккормик.

Няма да има повече телефонни обаждания. Няма да има окуражаващи слова. Ще секнат рождените и празничните дни, традиционните неделни вечери навън. Ще заглъхнат разговорите, не ще се чуват събудени на глас спомени.

Как тогава ще ги предпази да не избледнеят? Дарби си спомня как се гушеше в подплатения с гъши пух анорак на Червения след неговата смърт, как потъваше в неговата уютна топлина, ухаеща все по-слабо на тютюн за лула и любимия му афтършейв. Коя ли дреха на Шийла да носи, за да не избледнее образът й в нейните спомени? В какво ли се е вкопчвала Хелена Крус, за да поддържа жив спомена за Мелани? Дали в тази секунда Даян Кранмър лежи будна в студения мрак, погълнал стаята на Каръл, разкъсвана между отчаянието и надеждата, между мисълта за това, дали тя ще се върне някога в тази стая, или ще я остави пуста завинаги.

Дарби се отпуска в майчиното си легло и усеща овлажнялата от пот възглавница, преди да се загърне с одеялото. Необяснимо защо в съзнанието й се появява образът на Рейчъл Суонсън, просната в болничното легло, обзета от ужас. Сега тя лежи в хладилна камера на моргата, а V-образният разрез върху гръдния й кош не помага на страха да я напусне.

Ами Каръл? Дали и тя е будна в този момент? Дали диша същия този мрак?

Дарби не смята, че е наясно с нещата, на които е способна, обаче едно нещо знае със сигурност: не може и няма да се откаже от издирването на това момиче. То ще бъде намерено — живо или мъртво.

Дарби тръгва по коридора към стаята за гости. Запалва малката настолна лампа, включва компютъра и започва да разглежда снимките.

Ето я Рейчъл Суонсън с излъчващи сила черти на некрасиво лице, с гъста коса.

Ето я Тери Мастранджело — обикновена наглед, чернокоса. Рейчъл е кестенява.

А ето я и Каръл Кранмър, най-младата, но с достатъчно добре очертани извивки по тялото, за да накара мъжете да я заглеждат. Дарби вече е изключила външната привлекателност като възможен обединяващ фактор. Тия жени нямат нищо общо в това отношение. Може би е нещо свързано с характера?

Дарби се опитва да извика неговия образ в съзнанието си — седи зад волана на своя пикап, кара бавно из квартала и оглежда жените в търсене на онази, която ще привлече окото му. Дали попада случайно на поредната и едва след това започва да я следи и да обмисля план за отвличането й?

Ясно е едно: той ги отвлича и затваря на място, където никой не е в състояние да ги открие. Няма трупове, няма веществени доказателства. Пътника е предпазлив.

И все пак в дома на Каръл той допуска грешка. Оставя кървава диря. Оставя Рейчъл Суонсън да се измъкне. Имал е нещо предвид — изглежда да се отърве от нея. Рейчъл е болна. Не му трябва повече.

Самата Рейчъл Суонсън го знае. И го надхитря. Тя умее да оцелява. Съставя план и се измъква, а Пътника я издирва и убива, понеже го е страх от това, че тя знае нещо, което би помогнало на полицията да се добере до него. Какво е то? Какво й убягва?

Напълно объркана, Дарби взема диктофона и пуска записа на своя разговор с Рейчъл.

— Той ме хвана — казва Рейчъл в слушалките. — Този път ме улови завинаги.

— Няма го тук.

— Напротив, тук е. Аз го видях.

— В стаята няма никой, освен мен и теб — в безопасност си.

— Той идва снощи и ми сложи тези белезници.

Дарби спира апарата. Ключове за белезници. Рейчъл казва, че има ключове за белезници. Но Дарби не ги намери под онази веранда.

Отново пуска диктофона и се надвесва напред.

— Знам какво търси той. Взех му го от кабинета. А не може да го намери, понеже го зарових.

— Какво зарови?

— Ще ти го покажа, но трябва да измислиш как да ме освободиш от тия белезници. Не мога да си намеря ключовете за белезници — загубила съм ги някъде.

Дарби пак изключва магнетофона и обръща поглед към снимките.

Ето я Рейчъл Суонсън в линейката. Ръцете й са целите в кал. Следващите три показват раните върху гърдите й в едър план.

Пак в едър план — ръцете на Рейчъл. Ноктите са също кални, пръстите кървят, но не в резултат от битка, а от копане.

Дарби тича към кухнята и грабва телефонната слушалка. Куп отговаря на шестия сигнал.

— Куп, Дарби е.

— Какво има? Майка ти ли?

— Не, става дума за Рейчъл Суонсън. Мисля, че е скрила нещо под онази веранда.

— Но нали преровихме всичко наоколо, включително боклука?

— Не и земята — отвръща Дарби. — Изглежда е заровила нещо там.